Стаята на Сандър

*Преместваме с цел да не наспамин всички

Исмаил се отпусна леко назад при въпроса на Сандър. Беше странно, че сега, в този един миг се почувства по-спокоен и уравновесен откакто огъня беше отнел част от него. 
 - Няма с какво да го сравня. Винаги съм учел тук. Не е имало друга опция за мен. - отвърна спокойно пчеларя и се подпря на ръцете си, изпъвайки гръдния си кош към Сандър, докато не чу приятното изпукване откъм гръбната си, като котка, която се разбуждаше. 
 - Никога? Ти не беше ли ... някакво богаташче? 
 - Ммм, разпитвал си? 
 - Ядосан ли си? 
 - Не особено. Не е някаква тайна, но не е нещо, с което започвам разговора. 
 - И не си Вокил.
 - Да, фамилията му издава твърде много, но аз нямам същите задължения като него. И въпреки това имам задължения. Някой са обвързани с живота ми завинаги. Къде ще уча, какво ще правя с живота си, за кого ще се оженя... Сигурно е смешно богаташче да се оплаква, но нареден живот не е ... - септна се. - Извинявай, не исках да ти казва всичко това. Отегчавам те. 
 -  Не, не наистина. - усмихна се Сандър и усмивката му беше искрена. Без да е крива, без да е насмешлива. 
 - Няма да те лъжа, дойдох тук с идеята да се натискаме. Имаш много сладки устни.
 - Благодаря. Какво промени желанието ти?
 - Нищо, просто май те предпочитам говорещ. Май все пак не искам целувки, а ...
 - Разговор? 
 - Не знам. - а Исмаил обикновенно знаеше какво иска, или по-скоро знаеше какво му е позволено да иска. Разроши немирната си коса. - Мунгав вече ... не ми харесва. Преди това беше само място, място, през което трябва да мина, а сега го мразя. Мразя всичко за този замък, мразя в какво ме превръща, това нормално ли е?

- Сигурно някъде тук имаш добра книга по върпоса? - усмихна се едва едва Исмаил. Разговорът не беше лесен и за Сандър, а? Не го очакваше, но сега докато гледаше нервното движение на Сандър искаше да успокой приятеля си, но как ...
 - О, да, само, че трябва да доставим яйца от Австралия.
 - После да ги отгледаме.
 - Направим малка армия.
 - Да ги назлобим срещу вийлите, за да им пеят жабешки песни по цяла вечер и да не спат.

Двамата се засмяха, тихо, все едно не се очакваше това да звучи смешно. Спогледаха се, Исмаил за миг почувства една срамежливост. Беше странно, че я чувстваше точно тук, със Сандър. Обикновенно шестокурсника не изпитваше такива емоции, мислеше, че е просто такъв. По-слънчев, по-спокоен, по-усмихнат, но дълбоко вътре знаеше, че не е това. Досега не оставяше обстоятелствата да го променят. А сега какво? Когато те те променяха така или иначе.
 - Поне като завършим ... - започна Сандър.
 - Моят затвор започва тогава. - каза глухо Ис. - Училището ми беше времето да експериментирам. Свободното време. Май и затова не залягах толкова над учебници. Всичко, от което имам нужда вече го знам. 

Погледът му падна на кубчината книги.
 - Но ти не си като мен. Искаш ли да се измъкнеш от затвора си? 

Нима съдбата им беше да следват това, което следва? И тогава какво можеш да направиш срещу собствената си съдба? Срещу решенията взети от друг? Какво би казал Вихрен в този момент? A, да, сети се...




 Така, че ... дали да почне?