Стаята на художника

Люба толкова бързо се промъкна покрай портрета на Плямпащия Пепи, че горкия докато си отвори устата, вратата се хлопна зад нея.
Първо препятствие минато успешно.
Второто?
Стаята е празна - минато успешно.
Люба си отдъхна. С приближаването на края на годината, беше започнала да има странни сънища. Не беше сигурна дали не почнаха с часа по История на Магията, но чувството беше твърде странно и познато. 
Не я свърташе вече.
А тук беше последното място където щеше да засече Рея или Исмаил. Не беше готова да го обсъжда с тях. 
Но й трябваше насока.
Торбичката с руни изтропа в ръката й.

Реши все пак да изчака малко, да не би да се появи някой. Намести си столче до прозореца и се отпусна с краката върху рамката. Навън беше мрачничко, но пак гледката на ширналата се гора и рова с червена вода стаяваха дъха.
Метна едно око към рисунките на стената.
И дъха й наистина се стаи, та чак си разпиля руните.
"Художникът" каквото и да беше беше почнал да я рисува.

И същевременно не беше тя. 

Да, приличаше смътно на нея. И в същото време... не беше. Да не би да рисуваше някой друг? Леко си приличаше по очи, но лицето се беше изменило - много по-красиво от семплата муцуна която я срещаше сутрин.
Стори й се че е виждала това лице.
Може би във сън?
В съня от История?

Не няма как да бъде, онова беше просто сън... нямаше как, каквото и да рисуваше в момента, да е виждало онова лице.

Вратата се открехна в този момент.

@Вихрен Вокил

@Люба Бюлбулева


… и на лицето ми се изписва неприкрита изненада от факта, че в стаята вече има някого. В първия момент не съм сигурен как точно да реагирам, толкова голямо е смущението ми.  Използвам помещението, за да се усамотявам още откакто бях в първи курс, но никога не ми се е случвало да срещна някой друг ученик.  Може би просто не ценят  изкуството или нещо в стаята ги отблъсква, не съм се замислял сериозно по темата досега, не ми се беше налагало, но…
 
- Ох.. аз… не… - успявам само да изпелтеча  докато  информацията възприета от очите ми успява да си пробие път през мъглата и да изкристализира в съзнанието ми.  Познавам вече това момиче, да.  Нова несигурност  покълва вътре в мен, и се разраства  с неприлична бързина, за да пропълзи до онзи пласт под кожата ми и да завладее съзнанието ми – не съм особено наясно в какви отношения сме с второкурсничката.  Не съм Исмаил и не мога да определя от раз кой е приятел и кой враг, но пък за него май всички са приятели.  – Извинявай – успявам все пак да промълвя толкова тихо и неуверено, че не съм сигурен дали изобщо ме е чула, не мога да си обясня  защо шепна, но ми изглежда правилно. Винаги съм чувствал тишината на тази стая като нещо сакрално,  да я нарушавам ми изглежда кощунствен акт.
 
Внезапно ме осенява мисълта, че след като тя  е била първа тук, е редно да й оставя теренът, за да си потърся друг, но…  отлично знам, че това е единственото място, на което никой не наднича зад рамото ми, докато рисувам. Хората имат ужасяващата склонност да не възприемат картините ми като лично пространство, изнервящо е…
- Здрасти -  поздравява  също толкова изненадано тя.
-Ъ, да… здрасти. Люба, нали? – успявам най-после да дойда на себе си и да се държа като нормален човек. – Извинявай, не исках… Оу! – погледът ми се е спрял върху листа на стената, който обикновено е бял.  Местя очи между картината и момичето пред мен, а после се оглеждам за трето лице в стаята, защото онова изобразено на стената определено не е  нейното. Или пък е? -  Заклинание изглежда не действа вече – споделям на глас констатацията си.
- Какво?  - объркано ме поглежда тя.
Посочвам със скицника си към портрета на стената, който не прилича особено на нея.
- Не се хваля, но дори аз мога да те нарисувам по-добре от това -  което внезапно започва да ми изглежда като съвсем не лоша идея и възможност все пак да си поделим помещението за общи цели. – Искаш ли? Ти всъщност какво правеше тук?

Заклинание изглежда не действа вече......
Това се въртеше като ехо в главата на Люба и за малко да изпусне предложението на Вихрен. 

- Ми аз си търсех местенце дааа... сеее... поупражнявам по пророкуване - 5/10 измъкване Люба браво, нищо чудно че не се опитваше дори да се измъкне от белите в които сама се натиряше -  Ма мога да се постарая да не мърдам много. А ти какво правиш тука?

Ако прехвърлеше разговора на него, поне водейки се по това което й беше казвала Рея за момчетата, дали и Вихрен щеше да смени темата? Той не беше от най-разговорливите в групата им, но пък от друга страна от нея трудно се взимаше думата камо ли като бяха останалите наоколо.

Не че и ако петокурсникът тръгнеше да говори в този момент, Люба щеше да е добър слушател. Да не говорим за събеседник.

Заклинание изглежда не действа вече... толкова беше удобно. Като изключим, че това лице го беше виждала вече.
Колкото повече гледаше портрета, толково по-ясен й ставаше спомена.
Езерце.
Отражение...
Нейното отражение в езерото.

Момичето се беше вторачило в рисунката. Дори и Вихрен да бе продължил разговора в този момент, тя не реагира. Дори не примигваше. Спомена й беше на върха на пръстите, аха и ще запълни... картината. Но колкото и да се мъчеше, освен езерцето не знаеше от къде е лицето.

- ... и защо ми е в главата, че е моето? - този път се сепна и си върна вниманието към, най вероятно, обърканото момче. Тя самата не очакваше да чуе собствение си глас и с ужас се усети че се е размислила на всеослушание.

Колко всъщност изплямпа? 

/ако прецениш може и другото да е казала на глас XD/ Админ: +10 галеона.

@Люба Бюлбулева



- Ако говориш за бъдещето, което виждаш в руните, определено си е твоето – отговарям иззад  изправения пред статива лист,  без да повдигам поглед от линиите , които чертае ръката ми с графита.
Не съм сигурен, че въпросът бе отправен към мен, Люба изглежда толкова потънала в себе си, че е възможно напълно да е забравила присъствието ми, свикнал съм с това. Причината да проговоря бе съвсем друга, не само да напомня за присъствието си, но и да ѝ спестя смъщението да каже нещо, което не би трябвало да чувам. Всички имаме своето лично пространство и освен ако не съм поканен в нечие, се старая да не нахълтвам в него. 
- Да, да, за него говоря - усмихва се все смутено. 
- Разбира се, за какво друго - додавам аз и отправям една приятелска усмивка. 
Усещам, че е нещо я притеснява,  не е фактът, че я рисувам, с този вид притеснение съм свикнал и го познавам достатъчно добре. Но не мога просто да я попитам какво е и да предложа помощ, вече си изпатих веднъж от това и нямам намерение да си прося втори дуел. Да, наистина отказвам да предлагам непоискана помощ, вече ми е трудно да повярвам, че това е нещо добро. 
- Помагат ли упражненията? - задавам въпроса, предимно за да я извадя поредния унес, в който е изпаднала.
Никога преди не съм я виждал толкова мълчалива и не знам дали това е нещо хубаво или тревожно.
- В известен смисъл.
- Явно аз съм безнадежден случай - споделям съвсем спокойно, отдавна вече съм приел този факт. 
- Може би имаш други таланти.
-Да, може би…

Докато рисувам щрихите на лицето ѝ се старая да не отразявам тревогата, изписана по него, а спокойствието и голямата усмивка, която озарява лицето ѝ, когато е с Рея. Внезапно нещо в картината се изменя без аз самият да съм направил нищо.  Тъмните линии се разместват сами, пренареждат се, цялата концепция се изменя. На листа вече не е изобразено момиче, седнало с кръстосани крака и руни пред себе си.  От там ме гледа лицето от листа на стената, лицето на красива жена, вероятно вийла, облечена с дълга рокля насред мрачна гора. 
За момент съм забравил как се диша, никога преди не се е случвало подобно нещо. Какво би могло да не е наред? Стаята ли си прави шеги?
Откъсвам и смачквам листа преди Люба да го е видяла.

- Май ще започна отначало.

Админ: +10 галеона + 1 т. ловкост за хубавия пост

За щастие не беше забелязал че говори за картината. Добре Люба, стегни се, Вихрен е чил. Няма да те тормози с въпроси.
В някакъв момент реши да не гледа повече рисунката на стената. Само я стресираше, за това й обърна гръб.
Да приемем че заклинането не работи, да.
Разположи се на земята и извади руните, за които все пак беше дошла.Напоследък с Исмаил само се караха, е разбираха се накрая, но не излизаха съвсем на глава. Макар и да се стареше да не си показва кръша, нещо се беше променило между тях. Нямаше нужда да намесва Вихрен в цялата работа. Не му и каза за какво точно гледа, не че и момчето се поинтересува.

- Много мърдам ли? - изтрака с гадателските руни на земята и се постара да застане таке че хем да ги вижда всичките, хем да не мърда.
- Не, добре си.
- Ок - минута, две - десет мълчание. Руните бяха ужасно объркани. Нещо за сблъсъци, драми и постоянно пресичащи се и разделящи се пътища - Май е нещо от стаята. Няма никакъв смисъл и във руните. Това или не задавам добре въпросите.
- Хмм. - момчето продължи да рисува, но нещо в рисунката сякаш не му харесваше.


Стори й се по-скоро креативна прищявка и не го попита. Въпреки смръщванията, спокойствието на Вихрен полека се разля и към нея.

- Ако искаш помощ с някоя магия или урок казвай. Не съм най-добрата, ма съм достатъчно твърдоглава да разбера накрая какво трябва да се прави - засмя се сама на себе си, напоследък май само се мръщеше а. Заряза руните и се облегна на стената зад нея - Между другото леля каза да ти предам че предложението за изложба важи все още.

Усещам как руменина се разлива по лицето ми при споменаването на Илияна, но се надявам Люба да е достатъчно съсредоточена върху  руните си, за да не забележи.   Предложение за изложба от признат и доказан художник като нея, към някой не особено добър, начинаещ и  неуверен като мен е…  дори не знам как да го опиша. Немислимо?  Май това е думата.  Макар да съм поласкан, не се чувствам готов за толкова голяма стъпка. Една изложба може да издигне или съсипе начинаещ като мен и не искам да поемам този риск твърде рано. Малцина са виждали картините ми. Изкушавам се да дам няколко от тях в галерията, но цяла изложба…
-Не знаех,  че Илияна ти  е леля – сменям темата, за да не обсъждам собственото си бъдеще на творец.
- Малко хора знаят.
Кимвам разбиращо, аз също не обичам да говоря за семейството си, освен ако не се налага, макар и по съвсем различни причини.  Затова нямам намерение да се ровя в личния живот на Люба, ако има желание да сподели нещо ще го направи без да има нужда да питам.
- Това предложение… -  започвам леко колебливо. -  За помощта… - уточнявам, за да не  си помисли, че говоря за изложба и  надниквам иззад листа за да срещна погледа ѝ.
- Да?
 Думите излизат трудно, никога не съм молил за помощ, не заради егото си или нещо подобно, просто никога не съм вярвал, че някой би се опитал да ми помогне, но предложението на момичето звучи искрено и…  всичко в нея сякаш е искрено. Дори необичайно…
- Може би ще се възползвам…
-  Добре, за кое ти трябва помощ.
- Само не се смей. -  предупреждавам, макар да знам в колко позорно положение поставям себе си с признанието, което се готвя да направя. – Не мога да летя на метла, а ти се справяш доста добре. Гледах куидичните мачове… ОХ!
Късам втория лист и го смачквам по същата причина като предишния,  щом реша, че съм готов с портрета на Люба, линиите започват да се разместват и формират съвсем различно изображение от онова, което аз съм сътворил.
- Нещо не е наред ли?
- Най-добре да ти покажа – въздъхвам примирено, настанявам се до момичето и местя статива си, за да може тя да вижда какво рисувам и как картината се пренарежда щом спра. Може би тя ще има представа какво се случва, все пак вече е виждала това лице в празната картина на стената.

Тамън беше почнало да й се връща настроението, но като видя променящите се черти на картината, гемиите й потънаха обратно в Марианската падина. 
Изрови и смачканите листа, които момчето скри.

Пак същото лице.

Нямаше вече как да се скрие от това. Не че нямаше доверие на Вихрен. Беше сигурна че ако му каже, не искам да го обсъждаме, нямаше да я настъпи. Но някакси не го чувстваше редно.
Пък и след разговора с Исмаил.
Трябваше да споделя повече. Не беше от магьосническо семейство и някои неща й убягваха. Ами ако се окаже нещо нормално? Леля й каза нещо за потенциална родова памет...



- Оу... ами - мечка страх мене не - Всъщност знам това лице - гласът й беше тихичък и много необичаен за Люба - От няколко месеца го сънувам, но винаги като погледна в отражение. Сякаш е мое... в съня де. Не очаквах тук да се появи наяве. Виж.


Посочи картините на стената.
Бяха нови. И по конкретно моделът който Художникът рисуваше беше друг. Изглежда
 беше сменил целта си, сега на листа седеше слисаното лице на Вихрен. А последните щрихи добавяха към измененото изражение на момчето.

С неговия образ нямаше проблеми.

Изображението беше точно и изпипано, както винаги. Рижата коса. . Луничките. Само нейното се променяше по някаква причина. Това в комбинация с пръчката й идваше в повече. Нещо сериозно се променяше в нея.
Дали беше свързано с фестивала?
Ако можеше само да си спомни какво беше станало.

- Да знаеш случайно начин да си върнеш забравен спомен?

@Люба Бюлбулева



Оу.  Не.
Не мен, всеки друг, но не и мен.  Мисля си, докато клатя глава в отрицание, аз съм последният човек до когото трябва да се допитваш за магии.   Понякога съм се чудил какво би станало, ако  животът ми зависи от някакво заклинание, а аз не мога да се сетя за него или да се фокусирам достатъчно, за да го направя – ще си умра.
Обаче не мога да кажа това на Люба, не и когато виждам надеждата в очите ѝ, след като преди малко бе толкова помръкнала, нямам сили да ѝ я отнема отново.  Но пък изобщо не ми допада идеята да я лъжа, това би било още по-лошо. Опитите за измъкване ще са жалки дори в собствените ми очи.
-  Ако съществува подобно заклинание, то ще е изключително сложно  –  не е нужно да допълвам, че съм прекалено невеж и неможещ, за да се справя с него дори да го знаех.
- Но е възможно все пак да има такова, нали?
- Възможно е, да.
 И се замислям, че всъщност не е изключено да има такова, просто аз да не съм го чувал, но пък библиотеката е пълна с книги, които не съм чел и… 
-  Защо не попиташ  професор Желев? Или сестрата? Струва ми се, че е логично тя да знае как да се справи с подобно нещо. -  от толкова близо мога да доловя неувереността ѝ, може би дори някакъв страх.
Колкото повече гледам портретите ни на стената, сякаш започвам да откривам прилики между Люба и лицето, нарисувано до моето, като между далечни роднини.  Нещо сякаш не беше съвсем нормално и ми се искаше да разбера какво е.
- Виж сега, аз не съм добър в заклинанията, но ще се опитам да проуча въпроса, разполагам с голяма семейна библиотека -  в която рядко влизам по принцип, ако трябва да бъда честен. -  А и познавам разни хора, заради семейството ми…
- Наистина ли?
- НО! И това е огромно „НО”! Няма да предприемаш нищо сама без да се консултираш с Илияна или някой друг вещ магьосник. Ясно? Това е условието за помощта ми.
 
 

 
 
 
Отново тук.
Сам не можеше да повярва, че се бе върнал в отвратителния затвор, в какъвто се бе превърнало училището.  Но не му бе останал голям избор, семейството му, макар да бе изслушало внимателно разказите му за новия режим, учтиво бе отказало да се намеси, за да не се компрометира срещу Министерството и Задругата. Разбира се, да не изгубят дори минимална частица от властта, която притежаваха,  за тях бе много по-важно от „дискомфортът”, както го нарече Синаница, на синът им. Все пак дискомфортът можеше да бъде преодолян, нали? Никой не умираше. Просто малко повече учеха…  какво толкова? Ами ако го бяха пратили в Дурмщранг? Щеше да е така през цялото време, а не само последния срок (можеха директно да му кажат да не се държи като лигльо, но учтиво се въздържаха). Реакцията им бе толкова спокойна, че за момент Вихрен се замисли да не преувеличава, дали не драматизира прекалено много, дали действията на вийлите и нововъведеното обучение не бяха нещо нормално. Бе започнал да подлага на съмнение собствената си преценка за света…
 
 
Отново тук.
 Имаше нужда да премисли всичко на спокойствие, далеч от вийлите, към които не питаеше топли чувства. Далеч от собственото си семейство, което омаловажаваше всичко, идващо от Вихрен, независимо дали ставаше дума за бъдещето му или за случващото се в Мунгав. Далеч от приятелите си, около които преценката му се замъгляваше, заради желанието да ги защити и предпази, да унищожи всеки, който ги заплашваше, неизпълнимо желание, но все пак… Далеч от Ина, около която целият останал свят преставаше да съществува, а мисловният му процес внезапно се ограничаваше до планове за някакво общо бъдеще. Далеч от всеобщата глъчка в стаята на Дома, която само разбъркваше допълнително хаотичните му мисли. Далеч дори от собствената си спалня, пълна с книгите на Сандър и димът на Даргов. Сам със себе си имаше нужда да остане поне за малко.
 
 
Отново тук.
На любимото му място за рисуване. Бе седнал на пода пред френските прозорци, скицникът лежеше отворен на земята.  Върху листа се виждаше ясно карикатура на вийла, не някоя определена,  но за Вихрен напоследък всички му изглеждаха еднакви. Да рисува тези неща по стените на замъка заедно с Алина се бе превърнало в отдушник за рижия, начин да изрази гнева и несъгласието си със случващото се. Защото изкуството все още не бяха измислили как да заглушат, не можеха да го направят с просто заклинание, като отнемеха гласовете им.
Очите му гледаха към красивия пейзаж зад огромните стъкла, но погледът му не достигаше до хипнотизиращата картина, рееше се някъде навътре в него, в мислите му, в чувствата му, опитваше се да намери рационално обяснение за случващото се, но все безуспешно.
 

Една добре платена поръчка през коледната ваканция, просто им отвори апетита за още.

- От именита фамилия е. Да не е нищо, което не може да бъде оправено в лечебницата.

Така рече Силванова и така да бъде. Не е като да го правеха от добрината на сърцата си. Или защото беше хубавичка и им беше смигнала. Все пак им беше последна година в това захаросано училище. Не. Просто се ориентираха към бизнес, който се очертаваше да им бъде много приятен. 
Засищащ дори.

Щракването на ключалката на стаята, не отърси рижото момче от унеса.

Арес смяташе жертвата за скучна. Ако вниманието, което държеше на средата около себе си беше индикатор - Атсу беше съгласен. Е не можеше всички да са Даргов сега. По-високата хиена се отпусна на вратата запречквайки я допълнително.
Не че някой щеше да чуе с руната за тишина отвън.

Направи си труда да стъпи директно върху скицника, строшавайки със звучно изхрускване молив в процеса. Вече нямаше нужда да е тих. Жертвата се беше изолирала сама. Колко тъжно... за нея.

Докато Вихрен се обърна от вглъбението вече му беше взел чантата и хвърляше едно по едно безполезни неща назад.

- Я да видим какво има тук? Чух че нещо много си се разрисувал напоследък. - Бои и глупости. Видя издайническия флакон, но си го остави за последно - Ооо има все пак един учебник! Някой ден може и да си насилиш дупенцето да му порасте гръбнак, а? - Още книги, о даже и поезия. Негова книжка? Или някой му мъти представите - До тогава какво, само ще се правим на безполезни докато не се появи дама в беда? - Е Вокил не беше глупав поне, знаеше за какво точно говори Атсу и си пролича в емоциите преплетени в миризмата му - Да се надяваме, че не е късно за нея а?

@Атсу Оттах @Арес Морев



Вихрен, който нито знаеше да съществуването на въпросната класация, нито подозираше за мястото си в нея, внимателно следеше движенията и думите на двете момчета,  докато обмисляше  ходовете си, които не бяха никак много в създалата се ситуация.  От бедния си опит с дуелите знаеше, че никак не го бива в тях. А да се сражава срещу двама противника накуп, бе  абсурдно дори като идея. Хиените имаха  числено превъзходство.  Не бе добър в заклинанията. Не бе добър във физическите дуели. Единственият начин да се измъкне от положението, бе да ги надхитри, но дори тези варианти, разиграващи се в главата му, не приключваха без известни жертви от негова страна.


 
 За момента се постара да запази позицията си, може би Исмаил щеше да види съобщението навреме, може би не. Нямаше как да знае и да разчита на помощта на рошльото,  затова се опитваше поне да си спечели малко повече време.
- Явно имаме различни разбирания за изкуство -  стараеше  се да говори бавно и да държи гласа си в правилната тоналност, за да не потрепери и да не издаде притеснението му. - Но щом толкова държите, нямам против да си откъснете по  някой крайник, а аз да рисувам с кръвта ви -  отвърна с примерена предизвикателна усмивка на хиената пред вратата.
Гневът е слабост, така пишеха разни източни маг-мъдреци, разгневеният враг е победен враг, затова насочваше усилията си натам, макар да си нямаше представа дали щеше да постигне успех. Ако не друго печелеше поне време, за да измисли някакво подобие на план.


 
Кръстоса  ръце пред гърдите си, без да извади пръчката от джоба си. Нямаше да има смисъл, не бе нито достатъчно бърз, нито достатъчно добър в магиите, за да се заблуждава, че би могъл да ги нападне неочаквано. Нека се заблуждават, че е беззащитен, че няма да направи нищо, че няма с какво да ги изненада. Може би така щяха да свалят собствения си гард и да му дадат възможност за атака.  Отново игнорира коментара на Атсу за Ина, нека си лае, сега говореше с брат му. Последният въпрос го разсмя искрено.
-  Защо да нападам? -  о, да, беше убеден, че точно тези двамата са дошли в стаята с идеята, че ТЕ ще бъдат нападнатите! Вярно, посредствен магьосник е, но не е чак толкова глуповат.  -  Заради това ли? -  кимна към по-дребното момче,  което тъкмо бе изпразнило напълно чантата му най-накрая и дори я обърна с дъното надолу, сякаш очакваше да изпадне нещо, което бе пропуснал. -  Не съм чак толкова дребнав -  усмихна се с една идея по-театрално, отколкото имаше намерение. – Прощавам ви, дори няма нужда да се извинявате -  все така притискаше гърба си през стъклото, сякаш се опитваше да премине цял през него. - Може да си тръгнете без да имате проблеми.



 

Не смееше да захапе.

Колко жалко.

Вихрен се беше залепил за стъклото сякаш щеше да му защити гърба.. а дали би пробвал да се метне? Не нямаше топките. Всичките тези опити да бави, да ги ядоса. Какво ли очакваше да стане, ако ядоса Арес? Да всички са чували идеята, че ядосаният противвник прави грешки. Но тук не работи срещу сам противник. Със всяка една дума на рижото момче усмивката на Атсу се разширяваше. Колко сладко. 

Направи крачка напред подмятайки чантата към Вокил.

Всичко останало се случи твърде бързо.

Луничавота физиономия се сбърчи объркано когато хвана автоматично подхвърления му предмет. Торбата не беше празна. Флаконът все още беше вътре. Само той. Беше достатъчно да се води някакво доказателство. Не че им трябваше, но беше разсейване.
Достатъчно да не успее да реагира на ръката, която го хвана за косата.

Лице се срещна с коляно.

Нещо изхрущя при сблъсъка. Последваха една смела крачка и едно разбалансирано препъване. Арес се ухили на гледката, но не помръдна, в моментума на движението позициите на Атсу и Вихрен се размениха. Жертвата се оказа в центъра на стаята, а хиената все още ухилена с гръб към стъклото.

- Сладко е, че си мислиш, че изпълняваме заповеди - В тази страна изглежда бъркаха хиените с кучета. Беше доста по-различно, но защо да поправя грешни представи, когато работеха в тяхна полза. Подценяваше ги. Може би ги взимаше и за тъпи биячи? Не би се учудил. Е чуждите очаквания си бяха техен проблем. - Какво само толкова ли успя да измислиш? Печелиш време сякаш.. какво? Сякаш може да направим това само в определен ден? Само определен час? Мислиш че има кой да дотича да ти помогне?

@Атсу Оттах @Арес Морев





Изобщо не слушаше думите на тъмнокосия. От секундата, в която заби коляно в лицето му, единственото, което успяваше да си проправи път до съзнанието на Вокил, бе далечен яростен животински вой. Вой не от болка, а от гняв. Вой на хищник, готов да разкъса веригите и да тръгне на лов.

Не разбра точно в кой момент се случи, дали мига, в който болката го връхлетя, или щом усети вкуса на кръвта в устата си. Но самоконтролът е тънък лед, пропука ли се веднъж, после здравият разум потъва много бързо под демоните, стаени вътре в теб, и става изключително трудно да изплува обратно на повърхността, задържан на дъното от първични емоции като ярост и гняв. А във Вихрен открай време се спотайва хищник, на когото рядко позволява да излиза на повърхността, държеше си го добре скрит, сбутан в едно закътано ъгълче на съзнанието. Но този път дори не се опита да го спре, когато нададе яростен вой дълбоко в него и се засили към повърхността. Надушил болката и кръвта, звярът не се посвени да покаже зъбите си, поемайки контрол над плътта му.

Случи се за секунди. Трансформацията на тялото му бе мигновена, толкова естествена, все едно просто свали ненужна дреха. Всичко се пренареди едновременно - костите, козината, хищните зъби, острите нокти - а с тяхната поява момчето изчезна, изгуби се някъде на заден план, а на негово място се появи хищникът. Инстинктът за оцеляване и борба надделя над хладния пресметлив разум на човека, стоял на негово място преди секунда. Животинските инстинкти, които се бе старал да потиска, взеха връх в мига, щом усети вкуса на собствената си кръв. А Вихрен просто му го позволи, защото ясно разбираше, че ако има нещо, което може да го опази жив срещу хиените, това бе точно звярът, приютил се в него самия през последните месеци. Макар обикновено да се опитваше да запази човешкия си разсъдък, този път позволи на първичните животински инстинкти да диктуват действията му. 

Хищните чакалски зъби на животинския му облик се впиха жадно в крака на Оттах, който бе окупирал мястото му до прозореца. След което с рязко движение, без да изпуска захапания крайник, животното притегли към центъра на стаята, нарушавайки баланса на тъмнокосия и поваляйки го на земята. Може би правилната стратегия щеше да е да се насочи към сънната му артерия, да прегризе врата и да сложи край, но човешкото в него все още бе прекалено силно.  
 
С ловък скок чакалът възвърна позицията си до прозореца, преди да отстъпи отново властта на човешкото тяло. Заедно с физическата форма се завърна и болката от счупения нос, но за момента нямаше друг избор, освен да я изтърпи.

Вихрен опря отново гръб до стъклото и си пое дъх, но заедно с глътката въздух, в цялото му същество нахлу миризмата на кръв. Изплю я, когато осъзна, че устата му е пълна с кръвта на хиената, дори от мисълта да я преглътне му се догади. Опита се да прикрие това, като я обърса от лицето си с обратната страна на дланта си. 
-  Сладко е, че си мислиш, че имам нужда от помощ -  гласът му бе хриплив, когато изплю думите към Атсу. 
Арес дори не бе помръднал от вратата. Може би му се струваше, че втората хиена се забавлява. Може би… 

@Атсу Оттах @Арес Морев  и @Исмаил Колимечков  влиза в играта.


Вероятно някой друг щеше да се поучи от урока, но не и Вокил, той не искаше да бъде звяр и отказваше да подражава на онези, които определяше като такива. Когато болката нахлу за втори път в тялото му, чакалът отново нададе вой, но този път Вихрен не го допусна толкова лесно до повърхността. 

Ако знаеше ругатни в този момент щеше да ги изреди до една, но червенокосият не можеше да се похвали с такова богатство на речта, затова се задоволи с единствено да стисне зъби и да не изкрещи от болка.  Или да не завие, както повеляваше звярът в него. Опита се да игнорира болката, първо тази от счупения нос, после и другата от захапания си крак, защото тя му пречеше да мисли. Но прекаленото обмисляне го бе довело до тук, може би трябваше да престане и да позволи на инстинктите да го водят, може би, но не можеше, все още бе прекалено много човек. А човекът в него осъзнаваше колко малки са шансовете му за оцеляване, за разлика от чакалът, който се вълнуваше единствено от повика на първичното - от оцеляването. 

Надигна леко тяло от пода и се опита да се извлече с лакти назад, обратно към заветния прозорец, към единствения възможен изход за момента. Местеше поглед между двете хиени, можеше да почувства жаждата им за кръв, същата кръв, от чийто вкус му се гадеше. Това бе разликата между тях, едно малко различие, което звярът в него копнееше да заличи, ако дори за миг му позволеше да изплува отново на повърхността. Включи в усилието и здравия си крак, за да се избута още малко назад, само няколко сантиметра. Не му бе нужно за да направи следващият си ход, просто всеки сантиметър, който успееше да си спечели щеше да увеличи шансовете му. Усещаше пулсиращата болка и задушаващата миризма на кръв, преглътна и направи поредно движения назад. Нещо гладко се плъзна под ръката му при поредното набиране. Молив? Четка? Не, не… пръчка. Там бе паднала явно при сборичкването им. Шансът да направи  успешно дори едно заклинание бе минимален в състоянието, в което се намираше. Трябваше да прецени внимателно за какво да го използва. А точно в момента единственото, за което бе способен да мисли, бе изход от проклетата стая. Е, щом Морев настояваше да се постарае повече така и щеше да направи. Не взе пръчката в ръка, щеше да е прекалено очевидно, просто постави длан върху дръжката. 
-  Бомбарда! -  гласът му прозвуча хрипливо, едва ли бе успял да извлече цялата сила от заклинанието, но дори малко му бе достатъчна. 

Звукът на строшено стъкло зад гърба му му подсказа, че е успял. Сега предстоеше трудната част - да измине последните няколко метра до отвора в стената. А хищните усмивки на хиените му подсказваха, че няма да му позволят да се измъкне. Така да бъде. Пое дъх само за миг и се оттегли, отстъпи контрола.

Настръхналият и готов за битка хищник оголи зъби срещу двамата си противници.

Един живот имаш и когато получиш съобщение, бягаш. В случая Исмаил буквално беше излетял от класната стая, въпреки виковете на Колева, щеше да го разбере. Нямаше как иначе. Единственото по-страшно беше, че Вихрен, Вихрен никога не пишеше такива съобщения. Червенокосият нямаше нормалното за всеки тинейджър държание и това, което беше трудност при повечето нормални хора, за Вокил беше лек проблем, абе нищо, с което си заслужава да занимаваш другите. През последната година се беше малко повече открил, но Исмаил имаше притеснението, че точно изпокарването им в началото на годината беше довело до това Вокил да оствори малко повече за личните си чувства и мисли. Което беше еквивалента на това да отвориш кутия на Пандора. Емоциите в хората си бяха опасно нещо само по себе си, в душата на Вокил имаше емоции с големината на остров Британия. И факта, че е помолил за помощ...

Колимечков изскочи на вратата в стаята на художника и очите му за миг покриха цялата битка преди да поеме детаилите. А най-важния детаил беше между двете извисяващи се като кули момчета, беше Вокил, кървавен и отиващ към разбития прозорец. 

НЕ!   

Мисълта го проряза толкова силно, че за миг пчеларят едва не падна на колене пред целия този хаос, единственото, което го задържа беше единствената мисъл, че без него Вокил щеше да направи голяма глупост без да премисли възможностите. А това Колимечков да се покаже слаб и без план нямаше да помогне на никой. Непозната тръпка полази по тялото му, не, не беше непозната, но беше така непланирана, че накара дурите в ума му да забушуват. Страх. Страх, който хиените щяха да усетят веднага, но от тях беше трудно да се скрие каквото и да е. И Колимечков знаеше, че ще заплати за това после. 

Краката му го поведоха сам, докато взимаше бавно крачките, почти опиянен. За разлика от трите момчета в стаята, Исмаил нямаше пръчка, с която да се защити. Това, което можеше да направи впечатление на Вокил беше, че момчето не тръгна към него. Дори А и хиените наблюдаваха Исмаил спокойно. Преценяващо, но с интерес. Разпръснатите предмети, четки, бой, кръв... Исмаил прилепен към гърба на Арес, увил ръце около голото тяло, устни прилепени за рамото. Сините му очи оглеждаха хладно сцената.

 - Какво си правите вие двамата? Търсех ви. - усещаше топлината на Арес през дрехите си. Миризмата във въздуха. Бяха се трансформирали, но Атсу не се беше раздал или щеше да е разголен. Което щеше да е по-големия проблем. Не поглеждаше към Вокил. хиените много добре знаеха, че са приятели. А да лъжеш хиените беше почти невъзможно. Отвратително трудно. Ръката му се приплъзна към косата на тила на Арес и я обхвана с малко повече сила. - Скучно ми е. Идвате ли?