Стаята на Северните Грации

@Арина Орлова @Александра Молерова @Яна Вълканова среда на ноември?

От часта на Люба се развиваше малко торнадо от предмети - из стаята летяха буркани, шалове, късове дърво и какво ли още не. Е само не и издирвания предмет.
- Хей някой да ми е виждал чантата?
- Ти изобщо имаш такава?
- Люба... от кога носиш рокли?
- От както чудните ни церберчета решиха, - Сега като болката почваше да отшумява, слава на който и да е бог, който се беше смилил... Велес, да определено горския скитник трябваше да бъде. Пък и той беше този, който покосява с болести. Та да чумата да ги удари дъртите кранти. Всичките до една! Гневът й беше явен в гласа й. Надяваше се само Алекс да не реши, че е към нея. - че ще е страхотна идея да сложат дрескод за млади вийли!
- А?

Офф.
Вярно, че лександра не знаеше!
Ари и Яна бяха разбрали по-рано, че петокурсничката е вийла. Миналият месец още. Но Алекс все по-рядко я засичаха... тя не се и забъркваше в неприятности. Та като цяло не беше много сигурна къде седи съкърсничката й в ситуацията с... режима. То и Люба поне не я беше виждала извън часовете им - като изключим времето за сън. 
Може би сега ще разбере. 
Не че до сега си беше пестила красноречивите описания за вийлите. А след като видя и какво става в Слънче.. не нейното беше друга ситуация. Но все пак. Раните бяха там. Със седмици по-късно. Беше толкова истинско колкото и наяве. Та не ги долюбваше точно в момента. И беше в достатъчно кисело настроение да покаже зъби, на който ги подкрепя.

Яна скочи от леглото, в което гниеше от известно време, след което веднага се наложи да поседне. Липса на желязо или каквото там разправяха хората, макар че ако питате нея, по-скоро беше липса на желание за живот. Обаче за Люба беше важно да си намери чантата, която според Яна бе просто плод на въображението ѝ. Вийлата носеше всичко в джобовете на широките панталони, които по принцип бяха нейна запазена марка, дори живи създания понякога (беше една жаба и само веднъж, но както и да е).

Изправи се с въздишка и се запъти към генералната посока, която бе указал пръста на Александра и клекна, от което коленете ѝ изпукаха като на стара баба.

- Ох, това е някаква каишка, но не от чанта... Абе, Люба, защо имаш каишка? Със звънче на нея при това? – Вълканова вдигна нещото и то дрънна лекинко.
- Това е на господин Ягодка – каза Ари, след като хвърли един поглед – Но той не може да я понася.
- Изненадващо – обади се Али.
- МЯУ! – съгласи се и господин Ягодка.

Чанта обаче продължаваше да не се вижда. Може би ако си подредяха малко стаята... Частта, която обитаваше Молерова си беше екстра, но всичко друго беше като главоломен сблъсък между книжарница, магазин за дрехи и забутана сладкарница.

- Ще проверя под леглото ти, Люба, надявам се, че не си скрила никого там – смело заяви Яна.

И верно се нагъзи да търси под леглото.

Скрити хора нямаше, но за сметка на това откри:

Един пантоф, три еднакви чорапа (???), една купчина фиби за коса, пакет желирани ягоди (или Арина не знаеше, че са там, или ги бе скрила от самата себе си и после забравила), две умрели калинки, една виолетка (Омо!?) и няколко оплетени валма, съставени от различни на цвят косми.

И в дъното, ама най-най-най в дъното – чанта. Дали беше на Люба обаче, или забравена много отдавна от някоя отдавна завършила ученичка... Ммм, все едно, протегна се да я вземе, тръгна да изпълзява обратно и... се оказа, че не може.

- Момичета – каза жално леглото на Люба – Май се заклещих.