Трибуната на дом „Южен вятър” по време на мача "Северен вятър" срещу "Лъч"

@Алина Старков @Юлий Звездинов  @Зинаида Кражова @Омуртаг Дельов @Ина Янакиева @Бранимир Даргов   @Рея Папандреус   @Сандър Викторович  и който друг розов се появи.

Добавям те  @Димитра Василева в случай, че ти се пише с нас.



Денят беше прекрасен - сняг на парцали; спокойствие; почивка от уроци, Слънчеви коридори и Мелачки. Денят бе дори повече от прекрасен, когато го прекарваш пред камината в Общата стая на Дома, сгушен с книга и чаша с топла напитка, а ако си късметлия като Вихрен - дори с любимо момиче до теб. Денят е прекрасен, ако го гледаш от затопленото помещение, приютен зад панорамните френски прозорци на кулата, където си недосегаем за студа. И както вече споменахме - беше чудесен ден да си стоиш между стените на замъка и да се радваш на гледката от вътрешността му.
Така  впрочем би направил всеки нормален човек. 


Обаче Рея Папандреус не беше нормален човек  (понякога се пораждаха разни съмнения дали изобщо е човек). Преди всичко през тази година тя бе куидичен капитан и чак след това бе разни други неща като момиче, тийнейджърка, гъркиня, ученичка, магьосница и т.н. А точно в момента, бе най-свирепото нещо, което учениците от Южен вятър някога бяха виждали. 
- Не сте облечени! - констатацията(абсолютно невярна, между другото, бяха си с дрехи) бе направена, докато момичето заемаше поза Ф, известна още като “ей сега ще ви разФАСовам” и измерваше с поглед всеки един от съдомниците си, дори мерителната единица на дома, който й отвърна с широка усмивка. 
- Това не е съвсем вярно, но ако искаш може да стане - ухили се с бонбон в уста Дельов, вдигайки поглед от четивото си с прекалено много картинки за вкуса на Вихрен. 
- КАКВО ЧАКАТЕ ОЩЕ! ХАЙДЕ! ЩЕ ЗАКЪСНЕЕМ! - гласът на Рея изобщо нямаше нужда от увеличаване с магия, за да се чува на километри разстояние. - ДО ПЕТ МИНУТИ ДА СТЕ ГОТОВИ! -  червенокосият бе убеден, че дори вийлите в кухнята вече са тръгнали да се приготвят, за да последват Търсачката на южняците.


Погледи, всеки от които объркан в различна степен, започнаха да се разменят от лице на лице и изглежда никой не бе наясно за къде се е забързала Папандреус в единствения им свободен ден. Дори Даргов вдигна очи от играта, която разцъкваха със Зина и изгледа озадачено тъмнокосата. Алина от своя страна за момент прекрати рисуването на нещо, за което Вокил подозираше, че е чернова на нов проект за графити, с които да “украси” коридорите. От спалните на момчетата се зададоха Юлий и Сандър, явно дошли да проверят дали Общата стая не е нападната от тролове или нещо по-лошо, предвид суматохата и виковете.
- Къде ще ходим? - осмели се да попита Ина, която се бе повдигнала на лакти при нахлуването на капитана си, но като цяло продължаваше да си лежи до Вихрен на пода пред камината.
Ако Папандреус бе анимационен герой, вероятно сега от ушите ѝ щеше да излиза пара като от тенджера под налягане. Но в случая просто свъси още повече вежди и пушекът се понесе над главата й.
- НА МАЧА! ВЕДНАГА! 
- Днес нямаме мач -  заяви Вихрен без да разбира за какво е цялото напрежение и бързане.
- Ние не, но “Лъч” и “Северен вятър” имат -  подсказа леко Зина.
- Искаш да отидем да подкрепим приятелите си? -  Ина вече се бе вдигнала до седнало положение.
- Интересен начин да кажеш, че ще шпионираш противника -   подхвърли нов бонбон в устата си Омо.
- Ти не виждаш ли какъв студ е навън, бе! -  не успя да сподави ентусиазма си Даргов.
-  Анализираме играта и търсим слабости, за да измислим как да ги победим? -  Юлий бе затворил книгата, която четеше, но тя все още бе в ръката му.  
-  В тоя сняг едва ли ще видиш нещо -  намеси се Алина и всички погледи се завъртяха към прозорците. 
Беше права, снеговалежът се бе усилил и нямаше почти никаква видимост.
- ПЕТ МИНУТИ КАЗАХ! ИНАЧЕ ЛОШО ВИ СЕ ПИШЕ!
 Поредните объркани погледи се размениха из Общата стая. Без да каже нищо, Вихрен се изправи и отиде да си облече дебели дрехи.  Това щеше да е първият мач на Ясен, а Люба щеше да води отбора си като капитан. Дори видимостта да не позволяваше да проследи напълно играта, щеше поне да ги подкрепи.


А и да види срещу какво предстои да се изправят.

Какво повече можеше да иска – бе на топло в общата стая, лежейки до Вихрен и играейки си с косата му. Беше сред хора, които обича и които са й приятни (повечето), докато навън се сипеше сняг.
Денят беше идеален. И можеше да изкара така цял ден – просто да лежи тук и да се любува на своето момче, да се гушка в него и да-

Мисълта й бе прекъсната от гръмогласната гъркиня. Тя май винаги викаше. Много. За Рея нямаше нещо, като нормален тон и децибел на общуване. Всичко трябваше да се случва СЕГА, ВЕДНАГА и то изречено така сякаш всички те бяха притежатели на слухови апаратчета, които не бяха настроили. И таз добра... !

Идеята да подкрепят приятелите си беше хубава, да бъдат навън на този студ – не толкова. Вярно, че Ари и Люба играеха днес, а Ина бе с тях душевно и ги подкрепяше от разстояние. Иначе после щеше да се наложи някой да я размразява, къде с магия, къде със сешоар.
Както обаче се оказа Рея не искаше да отидат там да викат за някого, а да изследват играта на северните срещу които щяха да се изправят след няколко месеца. В това също имаше логика, но не променяше времето, което ставаше по-лошо и по-лошо.

Последва примера на Вихрен и също отиде да се облече – явно все пак щеше да се превърне в кълбо от дрехи днес, нещо средно между пингвин и бяла мечка... едното по размер, другото по походка. И нинджа в лице от шаловете... май.
След няколко дълги минути бе готова – белите ушанки, пусната коса, обеци във форма на снежинки (не че можеха да се видят от косата), две блузи и бяло палто. Като около шията и раменете й се намираше син шал. В ръцете си държеше термос, но това не променяше факта, че й беше студено.
- Тръгваме ли? - скокна до Вихрен като обви ръце около него за да се стопли, пък и момчето бе по-високо, като нищо спираше вятъра, който бе в тяхна посока. Полезно бе да имаш високо гадже.

Малката им група бе строена като деца в детската градина – по  двама за ръчичка, точно както бе и в излета. Но поне този път не им трябваха раници с принадлежности. Ина все пак носеше своята бездънна чантичка... можеше и палатка да им опъне на трибуните, ако се наложеше (не че щеше да има място). Сега просто трябваше да стигнат до там без да ги отнесе вятъра или затрупа снега.

“Ужасен студ е. Къде ме водиш?”
“Да гледаме куидичния мач. А и не може да ти е студено, облякла съм дрехи със затопляща магия. На мен ми е много топло.”
“Аз съм змия. Ние обича да ни е по-топло”
“Ти си студенокръвно животно. Вие живеете на студено.”
Лейди се зави още повече около Алина и тя усети как и спира направо дъха.
“Ще ме убиеш” разсърди се момичето. “Не мога да дишам” 

Хватката се отхлаби, но се чувстваше все още здрава около нея, но с това американката можеше да живее. Беше дошла тук да гледа Арина Орлова, нейната единствена приятелка в този проклет замък. Разбира се всички от Южен вятър бяха мили с нея и я канеха често на някакви събития на дома, но никой не се опита да се сприятели с момичето. Това беше донякъде й нейна вина. Тя странеше от тях и не им позволяваше да я опознаят, често беше на контра или прикриваше себе си с хумор и извъртане на въпросите им. Истината беше тя е само от месец в България и не искаше да свиква да се чувства добре на това място. Когато догодина станеше пълнолетна според законите на Магическия свят, тя щеше да напусне тази проклета земя, замъка и диктатурата тук.
Алина седна близо до съдомниците, но достатъчно далече, за да не се включва в разговорите им и само да ги слуша какво си говорят.

“Каква е тази врява?”
“Момиче от отбора на Север е по рокля, а ти се оплакваш от студа”
“Разбрахме се вече”
“Да, извинявай”
“Никога не се извинявай на хищник. Ще те изяде за закуска”
“Остави е гледам. Ето я Арина. Лети като дракон на метлата”
“Не обичам да летя”
“Никой и не те кара”

След това стана на крака, когато един пас достигна до Орлова и тя държеше червената топка за първи път в ръцете си и се извика:
– Давай Ари, ще успееш. Смажи ги!

Овладя гнева, който бе започнал да се разгаря в него, щом видя как е била принудена да играе Люба. В момента не можеше да направи нищо, нямаше как да ѝ помогне, дори да се изправеше срещу вийлата, която ги охраняваше, независимо колко голяма подкрепа щеше да получи от съдомниците си. Вероятно бе всички да бъдат наказани  в килиите, а мачът да си продължи постарому.  Тази мисъл, че е неспособен да защити приятелите си му тежеше повече от всичко останало, дори лошото му представяне в Слънчевия коридор и раните от симулациите бледнееха пред болката от безсилието.  Но гневът му, макар потушен, не бе изгаснал напълно. Хвърли кос поглед към Алина, която само кимна – щяха да направят нов набег, нямаше да оставят деянието на вийлите безнаказано. По своя си начин.
 
  Настани се зад Ина, която трепереше от студ, въпреки всички катове дрехи, с които бе облечена и омагьосания огън, който грееше точно пред нея. Притегли я към себе си, докато гърба ѝ не се опря в гърдите му и обви ръце около раменете ѝ, за да я защити доколкото е възможно от студа. Поне това можеше да направи, след като Рея ги бе довела на игрището в това ужасно време.
Вихрен искрено се радваше, че в този мач не играят те, щяха да са изгубени още след първия час.
-  Как изобщо виждат нещо? -  лъхна го дъх на теменужки, когато Омо зададе въпроса съвсем близо до него. Което подсказваше, че и Даргов не е далеч.
Като цяло се бяха сближили компактно, за да може всеки да се възползва в най-голяма степен от телесната топлина  на останалите.
- Не виждат  -   Рея не звучеше като да усеща студа.
-  Но как играят така? -  Ина леко надигна глава от рамото му.
-  Ти на това игра ли му викаш? -  озадачи се Даргов, бълвайки облак дим.
Дори със специалните си очила, Вокил виждаше предимно прелитащите снежинки, от време на време някоя цветна мантия преборваше белотата и се мярваше в полезрението му. В това отношение Люба имаше камуфлаж и можеше да се приближи незабелязано до противника.  Но дали това можеше да  е от полза за бияч?
-  Това Ясна ли е? -  гласът на Юлий успя да привлече вниманието му.
-  Къде?  -  опита се да проследи погледа му червенокосият.
- Ето там, горе, над  трибуната -  момчето посочи с ръка към фигура, едва забележима от снеговалежа.
-  Какво прави? -  опита се да я фокусира с далекогледа си Ина.
-  Според законите на физиката май пада от метлата -  заяви монотонно Зина.
 
Думите ѝ накараха Вихрен да се вгледа малко по-добре. Тристашейтани! Търсачката на Лъч, наистина висеше от метлата си на десетки метри от земята, а никой не забелязваше. Трябваше да има начин да сигнализират на Белев, да спрат играта, да накарат скапаните вийли да ѝ помогнат или поне да спрат падането ѝ. Нещо. Огледа се тревожно, но преди да успее да измисли как да реагира, тя вече бе овладяла метлата си. Тялото му се напрегна и момчето стегна прегръдката си около Ина, осъзнало, че то никога нямаше да успее да се справи с подобна ситуация. Ако бе на мястото на Ясна, щеше вече да е паднал на земята. В този момент не можеше да скрие възхищението си от лилавокосата.
-  Е, може би следващият път…

Той също им съчувстваше, но знаеше, че ако тези метеорологични условия се бяха паднали на тях, резултатите щяха да са траурни - поне половината отбор нямаше да оцелее - та те едва успяваха да се задържат на метлите си. Никога нямаше да овладеят летателните си средства като Ясна или да правят лупинги като Арина. Изобщо не можеха да се мерят с тях по умения, победата над Лъч си беше чиста проба късмет на новобранците.
А в момента се разиграваше истинска жестока куидична битка.
- Няма да е бърз мач -  отговори на коментара на Даргов, като в същото време се опитваше да следи какво се случва на игрището, но му бе изключително трудно да различи фигурите на отделните играчи сред снежната виелица. - Шансът някой от Търсачите да види снича е нищожен -  обоснова твърдението си пред останалите, за да не е празнословен като разни други хора.
От мисълта, че е възможно да осъмнат на трибуната без да чуят сигнал за края на мача, му  стана още по-студено. Стегна прегръдката си около Ина, когато чу изтракването на зъбите ѝ, но в случая не можеше да направи нищо повече, за да я предпази от мразовитото време.
- Ела май се върна в играта -  изкоментира Омо, сочейки дребната фигурка, която се издигна на игрището. -  Няма кой друг да е, нали? 
Няколко души се опитаха да проследят движението на силуета, но нищо не подсказваше дали това е наистина гончийката. Вихрен се опита да чуе дали пък Колимечков няма да обяви официално смяна, но подобно съобщение или не последва, или просто не достигна до замръзнали им уши. Надяваше се да е първото и Ела да е добре, не бе видял удара на блъджъра, но му беше ясно, че металните гюлета нямат навика да си слагат кадифени ръкавици преди да повалят даден играч. Беше цяло чудо, че по време на техния мач никой не бе ударен. Вярно, една малка част от чудото в момента бе в ръцете му - Ина бе дала всичко от себе си, за да ги опази, независимо колко непривична ѝ бе ролята на бияч..
- Дори да се пребият както трябва не могат -  продължи да се цупи белокосата.
- Зина! -  опита се отново да я предупреди Ина.
- Какво.  Да не би да пропуснах някое падане -  дотолкова бяха свикнали с монотонния ѝ лишен от емоции глас, че никой не се запита дали наистина бе задала въпрос. - Ще е жалко, ако съм.
- Явно все пак виждат нещо…  -  обяви на групичката им Даргов. - Северът изравниха.
- И ТОВА СА ДЕСЕТ ТОЧКИ ЗА “СЕВЕРЕН ВЯТЪР”!!!   - гласът на Колимечков избухна няколко секунди след този на киселяка.

Е, поне имаше някакво раздвижване по игрището, колкото и труднодоловимо да бе то за очите на наблюдателите.