Площадката на върха на кулата

@Зинаида Кражова

Една приказка за Северната кула. Едно време, преди много години, едно звездобройче от дом Лъч се беше засякал с една изобретателка от дом Южен вятър. Момичето правило делекоглед, момчето ѝ чертаел карти за звездите. Двамата завършили отдавна, какво се беше случило с тях? Отдавна забравени, но на телескопа носен в момента от Исмаил Колимечков беше издялкано едно М. + Н. Пчеларят мразеше да се катери до тук, защото едно - стълби, две - физически усилия и три - студен вятър. Вятър, който можеше преспокойно да отвее един или два ученика в такова време. Но Исмаил още не беше стигнал до ледения вятър. Не, той беше тук по съвсем друга причина. С усилия беше успял да вземе и телескопа, преди да стигне до ключалката и да забележи за негово почуда, че вече беше ... отключено? Какво по.. добре... Ако някой просто се натискаше.

Исмаил отвори малката вратичка и се огледа. Добре, имаше една фигура, но....
 - Зина, и ти ли бруте? - изкачи се Исмаил нагоре по стълбите.
 - Какво... а ти...
 - Да, да, а ти, а не някое малко гадженце, което очакваш. Съжалявам, за което. 

Исмаил се измъкна изпод капака и отметна тежкия телескоп преди да ...
 - Не, не, не! - Зинаида се беше метнала напред, но вратичката се хлопна и се чу само и единствено... щрак.
 - Опа?
 - Бях я подпряла! Бях я подпряла, бабаит такъв! А ти! ТИ!!!!
 - Виж, ще решим този проблем в последствие?

Дори и този завършех да беше с трупа на Исмаил на лидавата на следващта сутрин.
 - Съжалявам, че ти провалих сесията по натискане, но това ще е една идея по-важно от това нечий език да е в гърлото ти. - о, да, Исмаил беше поет в действие. - А и не си ли твърде малка за такива неща? - и копаещ собствения си гроб.

Исмаил тамън разгърна триножника, положи внимателно телескопа, погледна през него, но вместо нагоре към звездите, погледна надолу. Към земите около замъка. Изкара малък тефтер от задния си джоб и почна да изписва няколко неща. След малко хвана триножника и го положи няколко крачки настрани. Явно решението на Зина да го накаже с присъствието си, не беше нещо, което Исмаил не можеше да понесе. Напротив, момчето имаше толкова голям толеранс за жени, които го нареждаха/ обиждаха/ правеха на три стотинки, че дори за миг не се замисли, че трябва по някакъв начин да отговори на Зина.

 - Ама ти какво наистина правиш? - изсъска пак момичето, когато Исмаил премести телескопа.
 - Понеже си... приятелка на Люба ще ти кажа. Но това е тайна мисия, така че ще трябва да си остане между нас. - Исмаил се наведе леко над парапета и посочи една точка надалеч в пространстовото от тях. Беше на земята и беше едва леко призрачно пулсиране. 
 - Какво е това?
 - Това е границата на Мунгав, или откъде е положен периметъра, за да не ни виждат мъгълите или да влизат неканени гости. Преди няколко дни попаднах на две виили, които охраняват на някакви точки и правят нещо на границата. 
 - Защо биха направили това?
 - Не знам. Но това е най-доброто място да видя къде са всичките им местонахождения. И да ги държа под око. Буквално. - усмихна се леко на Ида. - А ти какво правеше тук? 

Тонът му не беше обикновенния заядлив и мелодраматичен, капещ с мед, гласец, а съвсем нормален и сериозен. Даже плашещо сериозен.

Момичето направи физиономия, която момичетата от определен калибър обичаха да правят около Исмаил. Нацупват се и скръстват ръце пред тялото си, готови да го изгорят с поглед. Особено тактично, но Исмаил беше обърнал гръб на малката, след което изкара тефтера и написа новото местенце. Пет не беше магическо число, а Исмаил знаеше, че виилите си падат по такива неща. Девет или седем. И ако беше осем, може би центъра на мястото, самия Мунгав беше самата девятка. 

 - За какво си мислиш?
 - За жени. - отговори Исмаил автоматично, после погледна към Зина, която беше застанала по-близо. - Надничаш ли? 
 - Добре какво ще ми стръва това поглеждане. 
 - Някъде там да не са ти казвали, че всичко "струва" нещо?

Зинаида го погледна, а Исмаил този път отвърна на удара, очите на малката започнаха да стават опасно стъклени и момчето въздъхна заставяйки настрани от телескопа. Нямаше да може да преживее разплакано момиче. А беше толкова малка, че повечето му шеги дори нямаше да ги схване. А и не искаше да ги схваща. 
 - Ела, погледни, обещавам, че няма да струва нищо.
 - Наистина ли?
 - Наистина, мъниче.
 - Ако ме наречеш още веднъж така, ще то проклина. - изчурулика Зина и застана пред телескопа. - Нищо не виждам.
 - Защото е настроен за мен. Виж... отдели си главата, нека ти покажа, ако завъртиш това тук, можеш да оправиш далечината, на която виждаш. А от тук, колко е размътено. Можеш да се справиш сама, нали?
 - Защо въобще ми задваш този въпрос?
 - Ами оставам с впечатление, че не обичаш хора да те докосват? Изглежда все едно ти е неприятно. 

- Седем ... проверката ще стане, ако намерим и осма... или ако не намерим. 
 - Защо така? 
 - Седем е добър номер, магически номер, но и девет е такъв. Даже се води числото на магьосника и на смъртта.
 - Лъжеш ли ме сега? Правиш се на голям и интересен ли? - повдигна глава към него Зина, а Ис се чудеше накъде да премести телескопа, за да разбере дали може да има още едно място. Дори с тази бройка изглеждаше като почти перфектен кръг... ако въобще използваха кръг. Ако беше някаква завъртяна звезда или нещо като съзвездие им беше спукана работата. Или ако и самите те не знаеха... не, трябваше да спре да мисли така. Виилите няха контролира Мунгав отпреди това. Министерството сега не можеше да се намества. 
 - Първо, по-голям съм от теб. Може да ми викаш "Бате Ису" - момичето завъртя очички. - И второ не се правя на интересен. Няма за какво.

Явно Зинаида премисли въпроса, или поне лесно и бързо го придъвка в съзнанието си преди да сподели мислите си.
 - Ама ти винаги си един странен.
 - Не съм странен. Има много хора като мен. 
 - Не съм виждала. Или чувала. 
 - Ще го кажа така, всеки се мисли за специален, но винаги някъде там има някой, който може да те разбере. - намуси се едва-едва, но преглътна един много неприятен спомен преди да премести триножника. Последното явно вкара Зина в още няколко размисли. Толкова, че дори Исмаил да се притесни и да се обърне към нея. 
 
 - Зи, добре ли си? Хей... искам ли да знам какви мисли се навиват в момента в тази красива главичка? Трябва ли да се притеснявам? - Исмаил наистина огледа момичето притеснено.

Исмаил още гледаше момичето под очи. Да, той не знаеше много неща. Семейството му се беше погрижило да е обграден с люблюбвилни хора, със семейство, имаше приятели около себе си, но имаше и още нещо. Умееше да разпознава кога нещо не беше наред. И Зина. Ама и Люба ги подбираше едни. Също така на Исмаил не му обягваше, че вийлата можеше да влезе под кожата на приятелите си и да изкара от тях най-покритите им спомени и най-големите им страдания, заплащайки със собствените си такива. Но Ис нямаше този подход и ако го питате какъв подход имаше, щеше да се усмихне и да сподели, че е да си говорят за жени на по една дръпка. 

Усмихна се мило на Зина и въздъхна леко. Където и да се беше оплело момичето, явно се беше върнало обратно, а сега на Ис му беше твърде интересно да я остави така.. там.. и то сама. 
 - Добре, мое дело е признавам. - беше затъкнал тефтера обратно в задния си джоб. Осем и девет. И книга, възможност да разберат какво е това около училището. Дори и да е проклятие, нямаше значение, значението беше, че знаят за него. - Ще отворя вратата, ако ми обещаеш, че ще търсим заедно книгата. 


Зина се нацупи още повече.
 - Мислех, че ще я търсим днес.
 - Ще я търсим, когато имаме повече време. Избутахме голяма част от вечерта. Трябва да спиш. 


Момичето направи поредната недоволна физиономия. Ис беше убеден, че се опитва да не тропне с крак. И понеже не можеше да се стърпи се усмихна леко.
 - С крак ли искаш да ми тропнеш?
 - Не! - изсъска момичето.
 - Можеш, ако искаш. 
 - О, сега като позволи със сигурност ще го направя. - озъби му се малката, връщайки се в ... е, ако беше тук Вихрен щеше да каже, че си е сложила обратно маската. Но на Исмаил точно това му трябваше. Зина беше показала една част от себе си, не беше нужно всички да я виждат... само той. Изкара от другия си джоб нещо, което изглеждаше като седмолъчна звезда и се наведе да го положи на ключалката. Зина, която явно беше любопитна се наведе към него.
 - Какво е това...
 - Ей сега ще видиш. - Исмаил набързо написа руната за започване и малкото уредче засия в пчелно жълто, търсейки правилната комбинация, докато накрая се чу щрак и ключалката се отвори. Исмаил прибра уреда си и хвана дъсчената врата.
 - Ама откъде???
 - Хайде да го оставим за следващата среща.
 - Среща?
 - Да, в библиотеката, след две вечери. Хайде, Зина, изморен съм, стар съм вече. Ох, ох.
 - Стига си преигравал.
 - След две вечери?
 - След две вечери. - усмихна се обратно момичето. Най-накрая усмивка. 
 - Ще се справиш ли сама до кулата си?
 - Извинете, ти не беше ли в подземието?
 - Туше, е до закуска предполагам. - усмихна се Исмаил.
 - До след две вечери.
 - И Зина?
 - Да?
 - Нека това си остане между нас. - усмихна се Исмаил, докато затваряше обратно площадката. 

КРАЙ