РП Оранжериите - Ясна и Симо

@Симеон Манев

Ясна летеше на своя грифон Сниджит, леко отпуснала тялото си напред. Косата ѝ се вееше назад и заформяше вихрушка от лилави кичури, които буино се развяваха във всички посоки. Малко по-рано беше получила съобщението на Симо, което гласеше, че ще я чака при оранжериите. Нямаше повече подробности и Ясна се зачуди за какво ли ставаше въпрос. Но имайки се предвид вчерашното му фиаско в часа по Отвари, лилавокоската веднага се запъти към грифонарника, взе Сниджит и излетя към Оранжериите.


Нещо, което Сниджит и Ясна обичаха да правят беше моментът, в който излитаха от грифонарника, двамата се спускаха от мостта рязко надолу. Сниджит се отпускаше, свободно падайки към езерето и в последния момент, когато едва ли не човката му щеше да докосне водата, рязко се изправяше. Навсякъде се разхвърчаваха пръски вода и обикновенно лицето на Ясна успяваше да улови всяка една от тях. Доста освежаващо начинение, което и двамата харесваха. Сниджит си падаше луда глава като нея и двамата бързо разбраха, че заедно можеха да вършат всякакви щуротии. Грифонът сякаш беше едно с момичето и много бързо проумяваше какво иска тя. Но това не беше случайно. Соколова се грижеше много добре за животното. Винаги подхождаше с уважение и търпение и всеки ден го посещаваше, за да го изведе на разходка. Бяха изградили силна връзка помежду си за тези пет години в Мунгав. А пък грифонът, винаги я посрещаше възторжено и с нетърпение чакаше да дойде и да отидат на разходка из околията на замъка. Петокурничката се беше влюбила в него още от мига, в който бе погледнала в златистите му очи, а той с радост бе приел корена от мадрагора. 


Полетът до мястото, където обикновено се прожедаха часовете по Билкология, беше сравнително кратък и Ясна си обеща, че по-късно ще излезе на дълга разходка с любимия си грифон. Сниджит щракна с клюн, сякаш бе прочел мислите ѝ и ѝ казваше в отговор - Няма да минеш с толкова кратка разходка, Ясна!. Грифонът кацна меко на зелената полянка, където бяха оранжериите и Ясна потърси с поглед Симеон. От момчето нямаше никаква следа, а пък ѝ се беше сторило, че долавя нотка на спешност в съобщението, което бе получила. Но можеше и да греши. Не винаги успяваше да разшифрова завъртяните съобщения на петокурсника, който беше един от малкото ѝ добри приятели от дом Северен вятър. И един от малкото весели и забавни хора, които познаваше. Сякаш в последно време всички бяха потънали в някакви мрачни мисли и постоянно бяха намръщени. Дали беше заради края на учебната година и изпитите, които предстояха или пък заради странните събития, които наскоро се бяха случили покрай заметресението в подземията, Ясна не беше сигурна.

- Симооо! - извика лилавокоската и погали Сниджит по гърба. Огледа се наоколо, но никъде не успя да намери високото момче.

- Хей, Ясна! - Симо бе наблизо и когато Ясна последва гласа му, тя откри момчето на колене в тревата. Един гарван бе кацнал на ръката му, друг беше на рамото му, а още няколко го бяха наобиколили на доста близко разстояние. Симо милваше първия по гърба и когато усети погледа на момичето, той обърна очи към нея.
 - К-какво правиш? - Ясна не знаеше какво да каже. Беше раздвоена между отвращението си от тези птици с манистени очи, събрали се толкова много дявол знае откъде, и емоцията при това да види как те седяха без страх около момчето. Симо гледаше Ясна в очите като продължаваше да милва гарвана, който вече се бе сгушил в шепата му.
 - Ами... това е моето ято гарвани, Ясна - усмихна се Симо, а очите му бяха придобили някакъв искрящ нюанс на капучино, който Ясна не познаваше - намериха ме преди месец, когато се разхождах тук.
 - Но... - възпротиви се тя, но Симо не я остави да довърши опасенията си.
 - Искам да им измагьосам къщички по дърветата и да си ги гледам, но просто исках да си тук и, ако трябва да съм максимално честен, да ми помогнеш да измисля как да го направя. Никога не съм бил добър в измагьосването и обикновено правя големи простотии... намирам нещо прекрасно в тях. 
 - Симо, това са диви гарвани, защо... - Ясна не разбираше. Симо също не бе сигурен, че разбира това, което иска, но знаеше едно - тези птици му служеха за вдъхновение през последните седмици, но само той знаеше за това. Постепенно се бе привързал към тях, при все, че никога не бе имал домашен любимец. Не че не искаше, не че не можеше да има - просто искаше да открие създание, в което вижда себе си. Симо вярваше в отплатата. Заради и това с шантавата идея за къщичките, за която и той знаеше, че звучи налудничава. 
 - Ясна, това е моето ято. Чувствам, че им принадлежа, както принадлежа на "Мунгав"...

 Винаги съм искал да бъда част от ято.

 Тези думи Ясна запомни. Знаеше, че Симо изпитваше емоциите на истински творец, и някъде дълбоко в себе си разбираше какво ѝ казваше той. 
 - Добре. Да видим какво можем да направим. - Ясна вдигна пръчката си. Симо направи същото.
 - Важно е да си мислиш за това, което искаш да измагьосаш, и правейки движението с пръчката, да превъплътиш мислено предмета, останалото... е магия - Ясна се усмихна. В моменти като този Симо се питаше има ли нещо, което това момиче да не може да направи. Бе от малкото хора, които разбираха малкото думи, с които той изразяваше волята си, винаги висша и често някъде в облаците. И затова много държеше на нея. Никога не ѝ го беше казвал, но тя сякаш го знаеше. Двамата размениха усмивка в утринния хлад на пролетта.
 - "Мунгав" винаги ще бъде твоето ято - промълви Ясна.
 - Нашето ято - усмихна се Симо.
 Небето розовееше в ранния изгрев.
 Симо харесваше, когато времето навън съответваше на душевното му състояние, и чувстваше пролетната утрин в себе си. Сети се за един свой стих. Сети се и за един липсващ в джоба му тефтер.

Честно да си признае, не очакваше да завари Симо с ято гарвани около себе си. Въпреки че около момчето винаги се случваха странни неща и Ясна твърдеше, че може да очаква всичко от него, това ѝ дойде като гръм от ясно небе. Но когато видя искрицата в очите му, разбра че е напълно сериозен и това не беше просто някоя лудория, която ученикът от Северен вятър беше намислил. Колкото и странна да ѝ се видя молбата му, Ясна беше готова да му помогне. 

- Добре... къде искаш да ги направим? - петокурничката се огледа и потърси подходящо място наоколо. В близост имаше дървета и храсти, които биха били удачно място за въпросните къщички. Но бяха близо до Оранжерията и това значеше, че всеки запътил се към нея щеше да ги види. 
- Ами какво ще кажеш за тези дървета ей там... - посочи с пръст Симо, дърветана на няколко метра от тях. Гарванът, който държеше злокобно изграчи. - Какво... харесва ти? - Симеон сведе поглед и с внимателно погали птицата, която изграчи отново.
- Не ми казвай, че можеше да говориш с тях... - усмухна се Ясна и с любопитство погледна ту към съученикът ѝ, ту към черната птица.
- Ами... - опита се Симо да обясни, но сякаш не знаеше как точно. - Да, кажем, че се разбираме. Не е точно говорене, по-скоро сякаш разбирам мислите му... и той моите. - Очите му бяха меки и топли, сякъш гарвънът беше най-скъпото му. 
- Разбирам... Откога имаш тази дарба? - усмивката се задържа на лицето на Ясна и тя се зачуди. - Не си ми споделял... - обикновено двамата си говореха за всичко, но историята с гарваните не беше споменавал. 
- Ами от няколко седмици... започна да ми прави по-силно впечатление. - каза и вдигна очи от животинчето. Сякаш малко се притесняваше от това, че разкрива това. Или поне така ѝ се стори на Ясна. 
- Защо нищо не си казвал... това е... нещо голямо... - не беше сигурна как точно да го определи. Но си беше нещо, което си струваше да се спомене. 
- Не знаех, как точно да го кажа... Хей, Ясна. Има си ято гарвани, с което се разбираме и общуваме.. Мислех, че ще ме помислиш за луд и ще ми кажеш да си гледам работата. - определно Симо звучеше несигурен. 
- Стига, де... точно аз ли? Познаваш ме. - Ясна клекна до Симеон и въпреки че не беше сигурна дали няма да я клъвне, протегна ръка и погали птицата. За щастие клюнът ѝ не проби кожата на ръката ѝ както си мислеше, а само леко се отвори и затвори. 
- Харесва те... - засмя се Симо.
- Добре, хайде ставай. Сега ще ти покажа как да трансфигурираме тези къщички. - Ясна се изправи и отиде към дърветата, които бяха определили като подходящи за новия дом на гарваните. Извади магическата си пръчка и бавно и плавно замахна с магическата си пръчка, произнасяйки заклинанието. На единия клон малки прашинка започнаха да се завъртата във вихрушка и след малко се появи една дървена къщичка, достатъчно голяма за един гарван.

- Така? - Ясна се обърна към Симеон. 

***
1т. Магия (админ: отчетено)

- Така. - едва доловимо промълви Симо, но не защото не беше доволен от прекрасната къщичка - брадата на Мерлин, бе се получила страхотна! Не. Нещо давеше Симо и то беше безкрайна благодарност към момичето. Напоследък не знаеше дали може да ѝ бъде добър приятел, имаше някакви угризения от пробуден от стреса насред уроците (така твърдеше момчето) комплекс за самодостатъчност (но пък Симо беше добър да си прави психопортрети, ако не друго). Подобен душевен ужас не подбира според това дали си мъгъл или магьосник - просто те поразява, докато... не осъзнаеш, че има хора като Ясна.
 Симо се отърси. Нищо от това нямаше значение. Повтори движенията на Ясна и още една къщичка се материализира до него. Трябваше да се старае повече по Трансфигурация.
 - Да ги разкрасим малко? Не обичам да рисувам, нооо... - Ясна измагьоса тубички темперна боя и две четки. 
 Симо кимна с неприкрита усмивка. 
- Знаеш ли, винаги съм намирал за удивително как магията, толкова могъща, с толкова много възможности... - Симо спря за момент да погали гарвана, който му кацна на рамото, докато двамата с Ясна творяха смело по дъсчиците на къщичките - ...не може да сътвори нещо красиво така, както го може едно човешко същество. Простичко, първобитно - ето ни на, с дървени четки и обикновени бои, каквито има всяко едно мъгълско дете. 
 - Да, предполагам си прав - каза Ясна без да вдига поглед от бъдещата си творба.  
 - Ван Гог, Моне, Рембранд... били са мъгъли. Вземи Ван Гог. Твори в беднотия до самия си край, не доживява славата. Но тази негова "магия"... никоя пръчка не може да сътвори нещо подобно, Ясна. 
 Ясна наистина не знаеше какво да отговори. Симеон често се отнасяше по едни такива философски разсъждения, от които главата ѝ изгърмяваше понякога. Симо знаеше какво смятат хората за навика му и добави:
 - Не става въпрос само за изкуството, Ясна. Мъгълите могат да бъдат способни, колкото и магьосниците. Ужасно е как такава голяма част от магическото общество по света има негативно мнение за мъгълите. Естествено е след това да идват и могъщи магове, които да искат да ги подчинят или да ги премахнат. Но защо е нужно... 
 - Нещо станало ли е, Симо? - Ясна отдавна беше вдигнала видимо притеснените си очи от къщичката, която беше почти готова - жълта, на сини петна. 
 - Аз... - Симо замръзна.
 - Не съм толкова наивна, Симо, защо това те измъчва? - Ясна предусещаше отговора на седящия пред нея. 
 Симо ѝ призна за библиотеката, за Стаята на художника, за тефтера с бележките, който беше изгубил. Искаше да стане аврор и да се специализира в тъмна магия, да. Но изучавайки разни неособено позволени неща в свободното си време, момчето мислеше за последствията. Историята беше пълна с примери за магове, които се извращаваха, превръщайки се в мъгъломразци, в тирани. Мракът от магията ли ги привличаше, Симо не знаеше, но ако и той започнеше да става такъв? Обсебен? Жесток? Не само тези мисли напоследък, ами и това, че сънуваше всяка нощ... "Какво става с мен?"
 Последните думи каза на глас. 
 Ясна бе загубила самообладание за момент, но доби самоконтрол и погледна кафявите очи на Симеон. Познаваха се откакто бяха влезли в "Мунгав".
 - Знаех. - прошепна Ясна. - Трябва да спреш, това... това, което искаш, е чудесно, но ти вреди, Симо... Почини си. Моля те. 
 - Няма да стана като тях. - Симо леко наведе глава.
 - Няма да станеш като тях. - кимна Ясна.
 Двамата се прегърнаха. 
 - Благодаря ти - прошепна момчето.
 - Няма защо, глупчо. - Ясна се засмя. - Стягай се, че после ще мрънкаш за реванш, последният път ти сритах задника на арената.
 - Така е. - Симо се усмихна. Неговата къщичка бе зелена и също бе готова. Вдигайки пръчка, той направи така, че двете къщурки литнаха нагоре и намериха място горе по клоните на дъба.
 - Ъм... Тефтерът.
 - Трябва да го намериш. - изражението на Ясна доби типичната за нея сериозност. - Ако Ян го е взел...
 - Знам. Ще го намеря.
 Симо ѝ се усмихна за "чао" и вдигна метлата, която лежеше в тревата. След като се издигна над земята, Ясна го чу да казва:
 - Не рисуваш чак толкова зле.


галеони, Тишо :d (отчетено :x )