Оранжериите

Поредната задача зададена от кисела вийла. Надали Ина беше единствената на която това започваше да й писва. Всеки ден имаха някакви малоумни "часове" в които учеха бойна магия и бързи реакции и това идваше в повече на малкото момиче. Днес пое отбора й бе победил и нямаше да й се налага да стои още един час там и да упражнява едно и също нещо до втръсване. Не бе държала магическата си пръчка и ползвала я толкова много за последните няколко години колкото за последните дни. Китката я болеше от всичко това,а бойната магия не бе никак по вкуса й и пацифистичната й душа.
- Не стъпвай там! - изрече някой, когато Ина влезе в оранжерията. Затвори вратата зад себе си и веднага започна да усеща ,че й става топло. Тук температурите бяха нереално,точно като тези в София през изминалото лято.
Погледна към краката си ,където някакво растение беше пуснало пипалата си,които дори се мърдаха. Потръпна и го прескочи,като се усмихна на предупредилото я момче.
- Благодаря... - с нескрито любопитство го погледна ,като всъщност  за зачуди дали той е от тези "по-специалните" или редови като нея. - Аз съм Ина.
Умираше си за човешки контакт,последните дни разговорите й с хората се свеждаха до бойните занимания и тъжна насилена вечеря. Но след като и двамата бяха тук явно спазваха нечия инструкция..
- За какво си тук? - буквално звучеше все едно са попаднали в затвора и го пита какво е прегрешението му. Но така се и усещаше всичко..като затвор. Тя самата не знаеше какво точно ще прави,казаха й "отиваш и поглеждаш какво е написано на листчето" ,като нищо можеше да бъде едно "ха,ха сега се върни обратно" . Но не бързаше и да погледне листчето,смяташе да се скатае поне още малко ,което не бе в природата й..,но и военни режими с луди лелички също не беше.

@Исмаил Колимечков

@Ина Янакиева

Исмаил огледа към изхода на оранжерията. Ужас, значи руната му за заключване не беше проработила. Можеше да се каже, че някой неща още не му идваха от раз, а в това да всяка хаос и да унищожава беше много по-добър отколкото каквото и да е друго. За съжаление, в такива моменти операциите му можеха да се окажат в опасност. Но щом видя кой минава през вратата се успокой. Поредната жертва на режима. 

 - Исмаил, приятно ми е. - въпреки, че можеше да я разпознае от разни часове, не можеше да каже, че си е говорил с нея. 

 - Защото искам, но и защото нещо много кофти се случи с коридора, в който ни пращат. Наводнения някакво. - по палавата усмивка Ина можеше да познае, че може би това наводнение далеч не е било инцидент. Затова пък Колимечков повдигна една цигара и я сложи между устните се. 

 - А ти, Ина? За какво си тук? Има ли някакво прегрешение, за което да се покаеш и имаш ли против да пуша? - усмихна ѝ се с познатата топла усмивка. Сега след този режим, Исмаил беше забелязал, че съучениците им бяха почнали да държат повече един на друг и да не са толкова настървени. Предполагаше, че общ враг наистина настройваше учениците на Мунгав по правилния начин. Той самият беше започнал да разглежда часовете си не като забавление, а като отвратителна изповедалня. А това училището да не е забавно както едно време наистина го настройваше лошо. Усмихна се на Ина, въпреки целия ужас в училище. Ако не можеше да даде поне една усмивка на момиче, въобще какво правеше?

 - Или може би и ти искаш цигарка?  

Усмивката му стана по-широка и как да не. Дамата пред него беше прикавлива, сладкодумна и с много дълги крака. Исмаил положи цигарата между устните си.
 - Мисля, че факта, че растенията обработват това, което им даваме ние хората, говори достатъчно за моята страна на аргумента. А и нашите зелени приятели нямат вийли по задниците си през 90 процента от времето, така че... аз ще пуша. - запали цигарата бързо. Използваше кибрит, пръчката му прибрана някъде под униформата, но нямаше нужда от нея в момента. Беше в приятелска компания, все пак.

 - Освен, че е било на прадядо ми, не мисля. Не съм роден на буря и няма особени трагични произшествия около смъртта ми. Също така никой не ми е носил дарове на раждането, освен случайните заподозрени. Макар, че... като задаваш въпроса така е мой ред да питам, дали твоето име значи нещо? Дали си създадена под щастлива звезда или направо... коя зодия си? - подсмихна се обратно нея, имитирайки усмивката ѝ. Униформата подсказваше Южен вятър, но не беше от куидичния си отбор или щеше да я забележе по-рано. Нали ... защото. 

Май с всичките невероятни изпълнения на собствената му група на Исмаил му липсваше един нормален разговор. Стигна до нея, докато прогори гърлото си с цигарен дим и мина до нея. Достатъчно, за да е в личното ѝ пространство, но не и за да я пипа. Хвана едно от листата на растенията зад него и го помилва. 

 - Така и така сме тук, може да се погрижим за зелените ни приятели, нали? Сега ще донеса кофи да ги полеем... освен, ако нямаш друга бърза и изрична задача?

Исмаил хвърли един поглед към медальона на момичето и не каза нищо. Не беше ... може би. Може би не беше време, а може би беше? Когато беше преценил, че училището беше започнало да си помага повече.. той беше ли готов да предаде нататък информацията? Сам да излезе от пашкула, за да помогне? Беше викал на Люба за това, но осъзнаваше още едно нещо. Ако не направеше нещо сега имаше възможност после да е късно. 

Всички тези мисли бяха прикрити под ленива усмивка, докато Ина загребваше от водата му. 
 - Значи сме група скучни магьосници, да ти кажа скучен щеше да ми дойде добре точно в момента. Мисля, че миналата година само се излежавах на поляните отвън и вече не съжалявам за нищо. - засмя се Исмаил.

 - Охо, скорпионче? И да нямам прибързани заключения? Та това ще направи разговора ни почти скучен, моля ти се... може да си колкото си искаш скорпионка с мен. - засмя се момчето. - Аз съм Водолей. Можеш да ми кажеш какво си мислиш за мен, без да се притесняваш. Просто ще пропускам по-обидните. 

Внимателно започна да полива по-големите растения, за който трябваше сила и внимание. Мандрагорите щеше да остави накрая. 
 - О, да, коментирам. Така, че най-вероятно си ме чувала, вместо виждала. Няма да те лъжа, ненавиждам височината, но факта, че мога да обиждам всички и да не могат да ме ударят с блъджър си заслужава. 

Исмаил се засмя леко и поклати глава.
 - Нима? Да не би да съм казал нещо, което те е накарало да преодолееш страха си от височини? - засмя се леко Исмаил и сам трябваше да потърси в спомените си... но ако трябваше да бъде честен, всички като обличаха тези екипи изглеждаха по един и същи начин. И разбира се, ако не знаеш каква красавица имаш отдолу, нямаше как да знаеш за кой да не сипеш коментари. Миналата година беше объркал два номера и си мислеше, че Ясна е номер 9, когато беше номер 11. А нещата, който беше казал за номер 11... да кажем само, че след мача Ясна го намери в общата стая.... Добре, че бяха приятели и че Лъч бяха спечелили мача.... 

 - О, сега, това ми звучи като капан. Аз да кажа какво зная за мистериозните жени скорпиони и да се надявам, че ще изляза жив от тази оранжерия? И какво се върти из главата ми и какво значи зодията скорпион за мен са две различни неща, нали? - успя да я заобиколи, но очите му минаха по тялото ѝ. С грацията ѝ на куидичен играч, тя умело сипваше вода по растенията и една много лукаа мисъл влесе в съзнанието на Исмаил. 

 - Стига да се грижиш за нещо, то те харесва. А аз се занимавам с тези пънове от първи курс. Което ми напомня, че трябва да те питам кой те прати да взимаш от бобчетата, след като единствените хора, които имаме ключ за мястото сме аз и професор Стоева. И не бих искал да предприема действия срещу теб. 

Не трябваше да я притиска. Разговорът вървеше толкова добре, а сега щом шестокурсника беше натиснал малко повече, момичето веднага беше заела познатата отбранителна поза, а тялото ѝ досега спокойно, се беше впрегнало. Дори и да беше видяла закачката идваща от коментатора, явно беше приела думите му като посегателство върху същността ѝ. Добре, че имаше сериозна психическа подготовка от малкото зло и от Люба, и посегателствата върху иначе нежната му същност, оставаха дълбоко загребани под пръст, канализация, бетон и праисторически скелети. Някъде там трябваше само да се надяваме, че има една плоча с "RIP EGO Ismail'a", за да се допълни картинката. 

Момчето вдигна ръце пред тялото си все едно се опитваше да се предпази от думите ѝ. 
 - Виж, не съм фен на това, което вийлите правят, така че ... да. Вярвам на теб. На тях не вярвам. И въпреки, че са на страната на природата и такива глупости, веднъж не съм ги виждал тук. Действия, не думи, сещаш се. 

А сега пък Ина беше започнала с въпросите и какво по-точно трябваше да значи "тази част от разговора"? Коя част? Скучната? Работната? Майка му беше права - бяха ги върнали в комунизма. А сега партийната директорка щеше да се разпореди с него. 

 - Това е добре. Не ми изглеждаш особено опасна, но вече сподели, че си скорпионче. - усмивката заигра обратно по устните му. - Което само по себе си значи, че може би не идваш с мир, дори и това да ти е на устните. А ако те питам какво на теб ти се върти в главата дали ще получа истината... или действие? Trust or dare....

 - Люба ти вярва? - това повдигна веждите на момчето достатъчно, че да стигнат до по-крайните части от косата му. Името Бюлбулево не се произнасяше така от така наляво-надясно освен, ако въпросния човек не искаше да си навлече или истински проблеми или да бъде подкрепен от приятелско рамо. Само, че Люба имаше ключ от Оранжериите, така де, неофициален. Онзи, които Исмаил ѝ беше дал, за да влиза, когато си прецени. Единствената причина Стоилова да не иска да ѝ дава ключ беше, защото други преподаватели смятаха Люба за ирационална и избухлива на моменти. Което, да, но не и без причина. На този етап Исмаил можеше да каже, че момичето си играеше игрички с него, откакто беше влязла в оранжерията. 

Просто ей така пускането на името на Люба, зодиите, а сега и това. И понеже това беше предизвикателстов само по себе си... Исмаил остави водата настрана и последва с поглед бързия подскок на съученичката си. Да, нека да е игра на честност. Люба обичаше да си прави приятели. Люба също си беше направила и гадже, и то не се оказа особено адекватно, така че ... малкото скорпионче нямаше да се разсърди, че не вярваше особено на изказвания обвързани с приятели... нали....

Положи ръцете си от всяка страна на Ина и погледна нагоре към нея. Беше в капан, един вид. Седнала над него, но ако искаше да се измъкне, щеше да трябва да мине през него. 
 - Истина. Ще ти дам първия въпрос, защото съм джентълмен. Така, че задавай какво ти е в главата ... хубавице.  

Исмаил не се движеше от мястото си, вместо товя следеше всяко нейно издатническо погледче. Всеки момент, в който очите ѝ завиваха настрани или поглеждаха надолу. Нека се чувстваше леко под напрежение, не виждаше ли, че ѝ докарва същото? Гърбът му беше изпънат, но стегнат. Вниманието му беше твърде фокусирано и лежерните усмивки бяха понамалели. А и усещаше напрежението. Можеше да го реже с нож. Нормалният, дори благосклонен разговор се беше превърнал в шахматна дъска, и на Колимечков не му харесваше, че точно негов въпрос ги беше разединил така. Следващият път трябваше да си подбира думите по-добре.

За миг се изненада от нейното изказване. Не го познаваше така добре, че да знае какво..... Аха, Люба, може би или това само показваше колко не го познава наистина.

  - Може и да съм малко по-предпазлив заради режима, а и.... Илиян беше последното гадже на Люба. - колко точно информация можеше да изсипе за Илиян без да злепостави никой от тях? Мммм... Да, по-добре да се извърти в друго направление. - Осъзнаваш, че са те пратили за пет бобчета, нали... Това звучи много измислено. Пет бобчета са дадени на Джак за бобеното стебло. И да, направих тази асоцияция чак сега, не питай как и не питай защо. Просто ми дойде като блъджър.

Това беше може би една от най - глупавите ситуации в които бе попадала. Седеше приклещена между ръцете му, а той просто я гледаше в очите. Самата тя се напрегна още повече от думите му и сега нейният гръб се изпъна, но изражението й остана спокойно. Нямаше какво да крие от Исмаил. Бяха на една страна... поне до колкото й беше известно.

- Какво общо има Илиян с всичко това? - попита го тя спокойно, като разбира се бе дочула и клюката за късането... не бе красива история. Но и знаеше малко повече за чувствата на Люба... и към двамата. И разбираше защо беше описала Исмаил по този начин. Но очевидно топлата му страна не се проявяваше толкова лесно с непознати.

Пое си дълбоко въздух и сърцето й започна да бие малко по - бързо, а дори не знаеше защо. В това нямаше голям смисъл, но точно в момента той я притесняваше. Може би дори малко я плашеше. А самият факт, че нямаше изход, освен да мине през него, допринасяше за ситуацията.
- Защо са ме пратили за 5 бобчета, аз от къде да знам? След "Мелачката" обичат да ни дават малоумни задачи за да ни държат заети. Вчера искаха да се полират вече полирани купи. Онзи ден искаха да пеем на келпитата в рова, защото явно си нямаме друга работа. Днес искат това. От нас се изисква да дадем плът и кръв за каузата им, каквато и да е тя..., а вие...

Замълча. Не искаше да прекалява. Той все пак не бе груб с нея, просто бе прям. Но от Юлий тя вече знаеше какво правят те. Задачите им е бяха по - лесни, но сякаш изтощаваха повече ментално, а не физически..., но знаеше, че ако не се справеха можеха да завършат в болничното крило от рани по време на тази симулация.

- И какво ще правиш с тази информация за бобеното стебло? - прошепна Ина като умишлено се наведе още по - напред към него. - Аз нямам какво да крия, на една страна сме... твой ред е да питаш. Истина.

(+1т.издръжливост)

Исмаил поклати глава на въпроса ѝ с усмивка. Задаваше му твърде много въпроси. Можеше да ѝ отговори, искаше, но беше ли честно да я обременява с тази информация. За Исмаил, да говориш за някой, вместо да го опознаеш, не беше същото. Той имаше мнение за Илиян. Беше го яд, че нямаше мнение още от началото. Или по-скоро го беше яд, че не беше преценил малкия идиот от началото. А не беше като да няма достатъчно знаци, Първият, че имаше твърде много татуси за неговата възраст. 

А ние? Кой ние? Исмаил я погледна любопитно, имаше въпрос в неговите очи, спирачката, която Ина сама си наби го остави тъжен. Нима се чувстваше заплашена от него? От Люба... не, надали от Люба. Нямаше да каже, че ѝ е приятелка тогава, а и Исмаил познаваше Люба. С каквато и скорост да влизаше на хората, никога не беше озлобена освен, ако не се чувстваше нападната. За разлика от Ина в момента, но Исмаил трябваше да е сигурен. Може би и затова днес щеше да си позволи, пред това момиче, да покаже онова, за което Вихрен жадуваше. Щеше да си позволи да е себе си. Затова и ръцете му останаха от двете ѝ страни. Компромисът, който направи беше да издиша насъбралата се напрегнатост и да зададе на мускулите си нова задача. Отпусни се. Ако нямаше вийли, ако нямаше режим, нямаше да се държиш така, напротив сигурно щеше да имаш приветлив разговор, може би още, а сега се държеше така... нападателно. Същност, която не искаше да покаже, но трябваше. Не и ако продължаваха да набират хора към Войнството им. 

 - Много въпроси ми задаваш, Ина, ще отговоря на всеки един, когато ми е реда. - засмя се леко Исмаил и после стана сериозен. - Съжалявам, че ви тормозят така. Знам, че не ви е лесно. - Беше искрен. Да учат неща над курсовете им, да ги тормозят с глупости, Исмаил знаеше тактиката, занимавай човека с толкова много работа, че няма останало време дамислил, каму ли да измисли съпротива. 

И след като сега беше негов ред...
 - От какво те е страх ?

Беше се навела толкова напред, че момчето усещаше дъха ѝ над лицето си. Може би беше най-грешния въпрос на света, но едновременно с това беше най-чистосърдечния и нямаше да го използва срещу нея, наистина ли дори на шега го виждаше по този начин. За миг затвори очи и погледна настрани като видя издаващите я сълзи. Беше докарал момиче до сълзи. Бий чертата и това оставяше накрая. Вийлите, режима, приятелите му и едно разплакано момиче. Чувстваше се като най-долното копеле. Въобще не трябваше да му се дава доверие. Въобще не трябваше да си сваля маската. 

 - Мисля, че стигнахме края на играта. Ще ти дам една истина и едно предизвикателство и единственото, което искам е да ми дадеш медальона си за малко.
 - Защо? 

Очакваше въпроса. Изправи се от нея, издърпа си ръцете и изкара от задния си джоб нещо малко. Беше в дланта му и изглеждаше като шестоъгълник... като на кошер. 
 - Казваш, че си приятелка на Люба, вярвам ти. Ако ми дадеш медальона си ще направя така, че да не могат да те следят вийлите. Разработих го преди една две седмици и с няколко формули успях да го направя така, че да изчислява мястото ти грешно. Вийлите не вярват в мъгълска математика. На руническа основа е, успях да завържа една руна за отваряне на магията, за разширяване на информацията и една формула за прогресии, за да може постепенно да се отдалечава сигнала от теб. Така, че до седмица можеш да се разхождаш из двореца свободно, без да бъдеш следена.. като нас. 

Момичето май го гледаше повече като гръмната след това изказване. А Исмаил осъзнаваше, че звучи като Мъгълския Телешоп. 
 - Твое решение. И все още ти дължа една истина и едно предизвикателство. - усмихна се момчето.

Арина ли? Ина наистина ли се опитваше да му повярва, защото други две му вярваха? Значи пчеларя абсолютно се беше провалил и беше премахнал всякаква вяра между него и Ина. Това беше доста жалко, защото я беше харесал. Доста. От начина на започване на разговора им, до хлабавината, която се беше превърнала в лека гоненка... момичето срещу него го изпълваше с интерес. Може би, защото си беше показала зъбките и така беше оставила Исмаил да си покаже неговите. Може би, защото според него щеше да го затапи накрая... но това беше преди той да я затапи. Перманентно. Не трябваше да си играе така с нея. 

Исмаил пое медальона и положи хексагона в основата му. Удари с пръст по него и изписа руната за стартиране и се загледа, когато хексагона просветна в пчелни светлини преди да изгасне. Исмаил върна медальона на Ина. 
 - Това беше. - оповести го спокойно.  - Пробвай след седмица, би трябвало да се е изместило достатъчно дотогава. - После усмивката му леко помръкна. 

 - Наистина ли, Ина? Накарах те да се разплачеш и се чудиш защо се промених... Би трябвало да ми ударилищ шамар след това, което ти причиних, даже още го очаквам. Посегнах ти, с какво съм по-окей от вийлите дето ни мъчат? И ти ме питаш дали аз съм наред? Не е ли по-добре да се притесняваш за себе си? - подсмихна се леко към нея. Беше тъжна усмивка. Пукаше му на много повече нива отколкото беше очаквал. Целият разговор го караше да се чувства все едно беше промил мозъка на съученичката си. А можеше да не е така... можеше да е нормален разговор. Да се шегуват за зодиите си, да говорят за куичдич, нещо повече, но не и това, което беше станало.