РП - Коридорът на аугорея - Тервел и Валентина

С напредването на учебната година на Тервел му ставаше все по-скучно. Едно от най-ужасните неща за него беше да потъне в монотонното ежедневие, което съучениците му имаха: уроци, домашни, ядене, спане. Той имаше нужда от разнообразие, от вълнение, от цели и успехи, които да го карат да се чувства жив. Затова постоянно се чудеше какъв нов проект да подхване. Беше се записал в театралната трупа на "Мунгав", където веднага получи главна роля за годишната пиеса. Освен това бе започнал да рисува и да разлепя картините си из цялото училище. Стилът си на рисуване определяше като "абстрактна магия", защото не изобразяваше форми, а само цветове, които беше омагьосал да се сменят и комбинират един с друг съобразно неговия "артистичен замисъл". Но въпреки тези инициативи все още чувстваше в себе си разяждаща празнота и желание да надскочи себе си дори повече. 
Идеята го осени по време на един ужасно скучен час по История на магията. Напоследък Тервел си беше наумил, че има дарба да пророкува. Това се дължеше на вниманието, което получаваше от проф. Фелес - преподавателката по Пророкуване. Тя непрекъснато го уверяваше, че в него има "искра" и че с лекота може да овладее всички направления на Пророкуването. Петокурсникът веднага се хвана за тези думи и започна да обяснява на всички, че според проф. Фелес той е следващият голям пророк по българските земи. В същото време въобще не възнамеряваше да си губи времето с четене на дебелите томове, които Фелес беше натикала в ръцете му един следобед след часовете. Не смяташе, че природният му талант може да зависи от разни теоретични разработки за кристалните кълба, чаени листенца и други подобни. Наротив, имаше нужда единствено от жива аудитория, с която да сподели всичките прозрения.
И така в онзи скучен час по История на магията Тервел реши, че е време да започне да използва дарбата си, за да помага на хората. На мига той стана от мястото си, каза на проф. Илиянов, че отива до тоалетната, но така и не се върна повече. Насочи се директно към Коридора на аугорея - мястото, което според него беше с с най-подходяща атмосфера за предстоящото начинание. Избута си едно бюро от празната класна стая наблизо, призова с "Акцио" кристалното си кълбо, чаените чашки и другите си пособия по Пророкуване от куфара в Общата стая на дом "Лъч". Настани се зад бюрото, увивайки шала си като тюрбан около главата си, и зачака.
Когато учениците излязоха в междучасие, Тервел увеличи с магия гласа си и затръби:
- Насам, насам! Отворена е точката за консултации с маг Тервел. Разберете бъдещето си, проверете дали мечтите Ви ще се сбъднат... - и други подобни слова с драматичен характер.
Врявата действително събра любопитните ученици в Коридора на аугорея. Е, разбира се, скептиците, които се страхуваха от аугореи, не посмяха да се доближат, но Тервел така или иначе нямаше нужда от хора, които вярват в суеверия. Трябваха му такива, които наистина са готови да отворят сетивата си за неговите думи.
Намериха се хора, които да се възползвал от услугите на Тервел. Една петокурсничка от "Южен вятър" поиска да й гледа на ръка. Тервел прекара три минути в "съсредоточаване", наблюдавайки линиите на ръката й, след което съобщи на момичето, че ще загуби един от предните си зъби. Ужасена, петокурсничката започна да моли за детайли, но Тервел я отряза с едно кратко "Само това ми е позволено да кажа!".
Точно тогава отнякъде се появи Валентина. Тервел я беше виждал из Общата стая с нейната прекрасна черна коса и прекомерен (според него) грим. Няколко пъти се бе опитвал да я заговори, но тя отказваше да му обърне нужното внимание, гледайки го с нескрита насмешка. Очевидно се мислеше за по-добра от него. Затова и докато наблюдаваше как Валентина се приближава с бавна походка към него, Тервел реши да бъде нащрек.

Той не отговори веднага, защото трябваше първо да прецени дали Валентина идваше при него със сериозни намерения, или единствено с цел да му се подиграе. Далеч по-вероятно му изглеждаше второто. Макар с нея никога да не се бяха запознавали официално, Тервел имаше някаква бегла представа за личността й. И тя като него беше от богат чистокръвен род, което означаваше, че бе израснала в охолство и безгрижие. Личеше си също, че е амбициозна, тъй като винаги получаваше високи оценки и прекарваше доста време в библиотеката. От всяка нейна дума и движение се излъчваше увереност и чувство за превъзходство над останалите, което впрочем беше характерно и за Тервел. Може би именно поради това, че между тях имаше толкова големи сходства, те несъзнателно страняха един от друг, предчувствайки, че срещата между тях би довела или до нездраво приятелство, или до непоправима вражда. Сега най-накрая съдбата ги поставяше в съприкосновение и трябваше да решат по кой път да поемат.
- Виждал съм те - каза Тервел, като нагласи по-добре шала на главата си. 
Валентина се усмихна, едва сдържайки смеха си:
- О, нима? 
Тервел се усмихна широко. Опита се да си спомни всички непосредствени контакти, които беше имал с Валентина досега. Най-скорошният беше в началото на учебната година, когато тя го беше прередила на опашката за списание "Трик" - списание за магьоснически клюки, което се доставяше в "Мунгав" всеки месец. Съвсем небрежно му беше подметнала "Бързам. Нямаш нищо против, нали?", шмугвайки се пред него. В този момент Тервел беше зает да обяснява на едно момиче от "Северен вятър" за лятната си ваканция в Сахара, поради което реши да не отговаря на Валентина. Той си припомни също как веднъж в трети курс двамата се бяха сблъскали пред библиотеката. Валентина бе забелязала една от книгите му - "Трансфигурация за начинаещи" (тогава той се опитваше да навакса с Трансфигурацията), и се беше засмяла ехидно. После просто го беше отминала. И двете ситуации бяха оставили леко горчив привкус в устата на Тервел, макар че и той самият правеше същите неща с други хора.
- Разбира се. Миналата година имахме двата най-високи резултата на изпита по Трансфигурация. Тоест, аз бях с най-високия резултат. От там те помня - каза той, като наблюдаваше внимателно изражението на лицето на Валентина. Тя запази пълно самообладание и продължи да се усмихва.
- Аз пък съм те запомнила от трети курс, когато аз бях с най-високия резултат, а ти... - започна тя, но Тервел побърза да я прекъсне. В резултат на рязкото движение с ръката едва не обърна кристалното кълбо, което стоеше пред него на масата. Няколко от стоящите около тях ученици нададоха ухо да чуят разговора.
- Да, да, явно се познаваме от по-рано. Валентина, нали така?
- Тервел, нали така? - отвърна тя на мига. Огледалният въпрос му прозвуча малко подигравателно, но и той реши да се усмихне, за да не издава чувствата си.
Последва кратко мълчание, в рамките на което двамата просто стояха и се гледаха. Изглеждаха като двама човека, играещи партия шах. Присъстващите също усетиха напрежението, което се предаваше по въздуха.
- Е, с какво мога да съм от помощ? Да не би да искаш да ти предскажа бъдещето? - най-накрая я попита той, повдигайки високо вежди. За момент си помисли дали не изглеждаше смешен с шала на главата си, но реши, че би било прекалено очевидно, ако го свали сега. Тази Валентина тотално беше разклатила увереността му.

1 т. интелигентност моля (админ: отчетено)

Тервел не можа да сдържи смеха си, а веднага след него прихна и Валентина. Като ли че цялото досегашно напрежение във въздуха изчезна и той почувства абсурдността както на шала си, така и на цялата ситуация. Понякога желанието му за внимание го докарваше именно до такива отчаяни постъпки. За жалост, осъзнаваше го късно. Срещата с Валентина му беше подействала отрезвяващо. Освен това смехът бе стопил изцяло леда между двамата. Тервел оценяваше много високо искреността, поради което почувства, че може да се довери на Валентина.
- Колко си права! - каза той, едва дишайки. После с бавно движение свали шала от главата си и го постави пред себе си чина, което предизвика още по-бурен смях и у двамата. 
- Много ясно, че съм права! - продължи да се смее Валентина. Цялото й лице беше светнало, което й придаваше лъчезарен вид.  
Тъкмо щеше да я попита дали още иска да й предскаже бъдещето, когато из коридора се разнесе странна песен. Мелодията бе провлачена и изпълнена с тъга, почти като плач. Няколко от събралите се в коридора ученици видимо потрепериха, очевидно поради разпространения предразсъдък, че песента на аугорея вещае смърт. Забелязал това, Тервел се провикна:
- Твърде късно е! За трима души в този коридор песента на аугорея наистина може да означава смърт. Видях го в ей това кристално кълбо - и той посочи към голямото кристално кълбо, което хвърляше отблясъци по стените на коридора. - Ако искате да сте в безопасност, трябва да отидете в стаята си и да се завиете през глава, като останете будни през цялата нощ. Приключихме с предсказанията за днес!
Учениците се размърдаха. Някои изглеждаха разочаровани, други - притеснени. След няма и една минута коридорът се изпразни и останаха само той и Валентина.
Някъде отвън аугореят продължаваше да пее тъжната си песен. Двамата се приближиха до прозореца и забелязаха, че времето рязко се бе променило в сравнение с преди половин час. Слънцето вече не можеше вече да се види, скрито зад черно-сивите облаци. Свистеше вятър, който влизаше през счупения прозорец в коридора и караше кожата им да настръхва. Можеше да се долови онази толкова типична миризма на предстоящ дъжд.
- Ти нали не вярваш на тази глупост с аугореите? - промълви Тервел, загледан в потъмнелите склонове на Стара планина. 
- Ще се престоря, че не си ме питал това - отговори Валентина. - Лицата на някои от почитателите ти бяха просто безценни.
Тервел се усмихна. Наблюдаваше как един шал като неговия, само че червен, се въртеше в малка вихрушка близо до Оранжериите. Явно някой го беше изпуснал или забравил навън. Приличаше на знаменце. 
- Наистина ли можеш да виждаш бъдещето? - попита тя изведнъж със сериозен тон.
- Да. Но няма нищо общо с кристалното кълбо, линиите на ръката ти или... чаени листенца. 
- А с какво има общо?
Тервел се размърда нервно, защото и той самият още не можеше съвсем ясно да обясни способностите си. Дори не беше сигурен, че имаше такива способности. Никога не бе говорил с някого за това.
- Видения. Но не ги разбирам. Така че май не знам нищо за бъдещето.
- Инт...
Фиууууу. През счупения прозорец на коридора влетя голяма зеленикава птица с широко разперени криле.

Валентина забеляза как лицето на Тервел се промени изцяло, сякаш беше станало още по-бяло и тя установи, че явно това е възможно, защото той си беше с доста бледа кожа така или иначе. Стори ѝ се, че зениците му са разширени, сякаш е уплашен от нещо, сякаш си спомняше нещо, сякаш беше някъде другаде. Беше ѝ доста трудно да разчете емоцията по лицето му и какво му се случваше. Вероятно той не беше усетил изобщо как сменя изражението си, защото Валя не мислеше, че тя е човекът, пред който би си позволил да покаже толкова бързо това, което му се случваше. И все пак той ѝ сподели за виденията си, които тя прие сравнително нормално. Понякога си мислеше, че не е достатъчно смела, за да живее в този свят, още повече като знаеше какви същества и магьосници бродят из него. Дали мъгълите живееха добре в заблуда?
-Д- Добре ли си? –Леко заекна тя, защото се поколеба дали трябва да игнорира цялата тази промяна на изражението му. Обикновено това би направила Валя. Ако види паднал старец- няма да извика линейка и ще се надява някой друг да го направи вместо нея. Би постъпила по същия начин, ако някой плаче неутешимо- не би си развалила настроението заради друг. Сякаш беше оперирана от чувство на състрадателност и рядко се вълнуваше от чуждите емоции. Може би това, че баща ѝ беше толкова студен човек, я караше и тя да се държи по този начин, все пак той беше нейният модел за подражание. Вълнуваше се малко, предимно от себе си. Но точно в този момент се почувства длъжна да го попита, дали защото бяха сами или защото песните на аугорея я накараха да се почувства като във филм, и тя не знаеше.
-Да. –Отвърна Тервел. Тонът, с който той проговори обаче не я задоволи.
-Сигурен ли си?
-Да.
-Хайде да отидем до баба Цвета. –В този момент Валентина осъзна колко лоша е тази идея. Тервел се ококори и я погледна така, сякаш по- скоро го заплашва, отколкото да иска да му помогне. Вярно сега, че при баба Цвета се ходеше в краен случай, но Валя малко се бе уплашила от изражението му и ѝ се стори достатъчно зле, за да го предложи. -  Абе, я пак си сложи тоя шал на главата. –Тя махна с ръка към шала му и се ухили, но усмивката ѝ по-скоро приличаше на зъбене. Тервел започна да се смее, но Валя не можа да прецени на кое от всичко по- точно. Може би на нея? В крайна сметка Валентина реши да млъкне, защото започна да става досадна. Тя искаше да бъде от хората, с които се води лек и приятен разговор, да бъде комуникативна и понякога си мислеше, че наистина е такава. Друг път обаче започваше да говори нон стоп, каквото ѝ дойде наум, понякога стреляше въпрос след въпрос, все едно е лексикон, нямаше средно положение при нея.