На програмата пишеше: „Летене“. Какво изобщо означаваше това?! Щяхме да се учим да летим. Дотук добре, но на какво? На грифони? Та Ела вече беше схванала основната част. Дали щяха да я научат да лети без грифон? Това изобщо беше ли възможно? Магьосническия свят беше прекалено сложен за 11-годишното момиче, въпреки развинтеното му въображение. Най-важният въпрос в момента беше къде щеше да се проведе урокът? Все пак това щеше да даде отговор и на останалите неясноти в главата ѝ. Луташе се в коридорите с надеждата да намери стая с надпис „Летене“, но това така и не се случи. Накрая реши да попита някой учител. Първия такъв, който срещна беше професор Зоя Павлова. Малко по-рано днес първокурсничката се беше запознала с нея по време на първия ѝ час по защита срещу черните изкуства. Вече беше наясно, че преподавателката не беше от най-милите хора и в общи линии хич не ѝ се искаше да говори с нея за каквото и да е било, затова просто я подмина и продължи да търси. За щастие малко по-нататък в коридора срещна Рачо Рачев – домакина на замъка, който я беше довел в „Мунгав“.
- Добър ден. – поздрави го Ела.
- Добър ден. – отвърна той.
- Бихте ли ме упътили къде мога да намеря стаята по летене?
- Стая ли? Уроците по летене се провеждат на летателния пункт отвъд рова.
Първокурсничката нямаше добри спомени за рова около замъка, тъй като вчера вечерта - на първия учебен ден, Луна́ я беше довела до училището след бясно спускане от височината на кулите право към водата.
- А как се стига до там? – попита тя.
- С грифоните разбира се. Те се използват постоянно за придвижване на територията на „Мунгав“.
„Ето за какво служели...“ – първокурсничката се чувстваше така, сякаш току що е открила Америка. Тя поздрави господина и тръгна към грифонарника. Поне до там знаеше пътя, защото тази сутрин преди часовете бе отишла да посети Луна́, а по-късно през деня там се беше запознала с едно от момичетата от нейния курс – София-Маргарита Хоенлое. Дотук добре: стигна до грифонарника, поздрави грифона (за втори път днес), яхна го и...
„Сега какво? Как ще стигна до поляната без да знам дори посоката, в която се намира?“ - тя се наклони към главата на създанието и го погали.
- Съжалявам, Луна́. Явно ще трябва да намеря друг начин да стигна до летателния пункт... – още преди да довърши изречението грифона се затича към импровизирания прозорец, представляващ кръгъл отвор без стъкло, сви крилата и краката си, за да мине през отвора и се изстреля във въздуха. Ела инстинктивно се вкопчи в него, увивайки ръцете си около врата му. Сърцето ѝ прескочи един удар, когато минаха през прозореца и Луна́ разтвори крилете си наново. Първокурсничката почти беше готова да се закълне, че повече няма да се качва на грифон, когато създанието направи една обиколка около кулата, след това рязък завой в обратната посока и тръгна към поляните отвъд рова на замъка. Чак сега, когато двете се рееха свободно във въздуха, момичето можеше да си поеме въздух.
- Ах ти! – скастри тя грифона. – Казах ти, че ще намеря друг начин да стигна до... – изричайки тези думи на глас, тя най-накрая разбра какво целеше Луна́ с цялото представление, което направи. Създанието вирна глава и се престори на обидено. Ела се усмихна леко. – Благодаря... и ... съжалявам...
Летателния пункт представляваше просто една широка поляна – нещо, което леко разочарова момичето. Там имаше само петима първокурсници, събрали се около Стою Белев – преподавателя по летене, и една стара барака, на която бяха подпрени купища метли.
+ 10 галеона, моля! (Админ: отчетено)