@Исмаил Колимечков
Да станеш част от "Издигнатите" може и да бе мечта на повечето ученици, но не и на Ина. Бяха изминали едва няколко дни, а тя вече се чувстваше на предела на силите си. Кой да предположи, че ще си иска "Мелачката" обратно? Трябваше обаче да търпи, не искаше да показва колко й тежи това, защото не искаше то да се отрази и на Вихрен. Вокил постоянно я мислеше, постоянно гледаше да е добре, всяко едно негово движение и мисъл в онзи проклет Слънчев коридор бяха свързани с нея. Но и нейните бяха свързани с него - ако ще и светът да се стовари отгоре й, тя щеше да направи всичко по силите си да го предпази. Двамата си бяха подкрепа във всичко това, дали в симулациите или извън тях.
Единствената й утеха след дълъг ден и Симулация, освен него, бе рисуването. С писането бе спряла за момента, бе се отдала изцяло на цветовете. Цветовете, които той бе върнал в живота й. Рисуваше почти постоянно – с моливи, бои, маркери. Ръцете й дори в момента бяха изцапани с боя, която се бе оказала трудна за премахване. Но на нея не й пречеше. Това бе плод на усилията, желанието и любовта й към хобито й.
И в момента се занимаваше с това - рисуваше. Бе подхванала портрет на Сандър, който бе задрямал на един фотьойл с книга в ръка. Гърдите на русокосия се надигаха и спускаха леко, а Ина плъзгаше молива по листа. Ръката й обаче крампира и парчето дърво с графит падна на земята. Връхчето му се счупи, но това не бе важно, важна бе ръката й, която болеше и се свиваше - явно още някакъв страничен ефект от Свети Коридор, вийлтие го взели!
Когато реши да опита да се върне към рисуването си около час по-късно, бе забравила за падналият молив. Сети се за него чак когато стъпи отгоре му и когато дървото простена под тежестта й и предаде богу дух. Сега си имаше още един проблем – точно този молив й бе последен, бе дала два на Зина, която се учеше да рисува, няколко вече не бяха сред живите от изпълняване на дълга си, а другите... другите някъде бяха изчезнали. Къде – тя не знаеше. Може би змията на Алина ги ядеше за закуска, нямаше да се изненада.
Реши да си поиска пособие за рисуване от Вихрен, той обаче не беше наоколо, което я изненада. Включвайки някаква логика, т.е две и две прави стаята на художника, където рижият обичаше да се усамотява от време на време, може би щеше да го намери там. И без това голяма част от материалите му за рисуване бяха там, все щеше да намери молив. Да, трябваше да го попита първо, но той надали щеше да има против. Щеше да му каже, така или иначе.
Прекоси бързо пространството до Северната кула, като за случая се бе увила с шал и наметнала палто, иначе щеше да замръзне някъде по средата на моста между кулите.
Влезе в стаята и потърка ръце една в друга да ги стопли.
- Ви? - в стаята навлизаше лека светлина, но от Вихрен нямаше и следа. Друга фигура обаче привлече вниманието й. Някой висок и рошав, някой когото не бе виждала от известно време, горе долу от рожденият си ден насам, а тогава не бяха имали възможност да разговарят. Усмихна се на Исмаил, а по навик докосна медальона си, тъй като това й припомни първата им случайна среща. Да... докосна го, но този медальон вече не беше онзи, който той бе разръчкал. Беше златист и все още си беше досадно проследяващо устройство, което Зина бе казала, че ще погледне. - Ис...? Здравей, виждал ли си Вихрен?
Да станеш част от "Издигнатите" може и да бе мечта на повечето ученици, но не и на Ина. Бяха изминали едва няколко дни, а тя вече се чувстваше на предела на силите си. Кой да предположи, че ще си иска "Мелачката" обратно? Трябваше обаче да търпи, не искаше да показва колко й тежи това, защото не искаше то да се отрази и на Вихрен. Вокил постоянно я мислеше, постоянно гледаше да е добре, всяко едно негово движение и мисъл в онзи проклет Слънчев коридор бяха свързани с нея. Но и нейните бяха свързани с него - ако ще и светът да се стовари отгоре й, тя щеше да направи всичко по силите си да го предпази. Двамата си бяха подкрепа във всичко това, дали в симулациите или извън тях.
Единствената й утеха след дълъг ден и Симулация, освен него, бе рисуването. С писането бе спряла за момента, бе се отдала изцяло на цветовете. Цветовете, които той бе върнал в живота й. Рисуваше почти постоянно – с моливи, бои, маркери. Ръцете й дори в момента бяха изцапани с боя, която се бе оказала трудна за премахване. Но на нея не й пречеше. Това бе плод на усилията, желанието и любовта й към хобито й.
И в момента се занимаваше с това - рисуваше. Бе подхванала портрет на Сандър, който бе задрямал на един фотьойл с книга в ръка. Гърдите на русокосия се надигаха и спускаха леко, а Ина плъзгаше молива по листа. Ръката й обаче крампира и парчето дърво с графит падна на земята. Връхчето му се счупи, но това не бе важно, важна бе ръката й, която болеше и се свиваше - явно още някакъв страничен ефект от Свети Коридор, вийлтие го взели!
–––––––––––––-
Когато реши да опита да се върне към рисуването си около час по-късно, бе забравила за падналият молив. Сети се за него чак когато стъпи отгоре му и когато дървото простена под тежестта й и предаде богу дух. Сега си имаше още един проблем – точно този молив й бе последен, бе дала два на Зина, която се учеше да рисува, няколко вече не бяха сред живите от изпълняване на дълга си, а другите... другите някъде бяха изчезнали. Къде – тя не знаеше. Може би змията на Алина ги ядеше за закуска, нямаше да се изненада.
Реши да си поиска пособие за рисуване от Вихрен, той обаче не беше наоколо, което я изненада. Включвайки някаква логика, т.е две и две прави стаята на художника, където рижият обичаше да се усамотява от време на време, може би щеше да го намери там. И без това голяма част от материалите му за рисуване бяха там, все щеше да намери молив. Да, трябваше да го попита първо, но той надали щеше да има против. Щеше да му каже, така или иначе.
Прекоси бързо пространството до Северната кула, като за случая се бе увила с шал и наметнала палто, иначе щеше да замръзне някъде по средата на моста между кулите.
Влезе в стаята и потърка ръце една в друга да ги стопли.
- Ви? - в стаята навлизаше лека светлина, но от Вихрен нямаше и следа. Друга фигура обаче привлече вниманието й. Някой висок и рошав, някой когото не бе виждала от известно време, горе долу от рожденият си ден насам, а тогава не бяха имали възможност да разговарят. Усмихна се на Исмаил, а по навик докосна медальона си, тъй като това й припомни първата им случайна среща. Да... докосна го, но този медальон вече не беше онзи, който той бе разръчкал. Беше златист и все още си беше досадно проследяващо устройство, което Зина бе казала, че ще погледне. - Ис...? Здравей, виждал ли си Вихрен?