- На три! – обяви Виктория и четиримата надигнаха лъжиците към устите си по вече познатия маниер.
Ставаше толкова неусетно. В единия миг дупето ти натиска възглавничката на пода, светлината струи срещу теб през високите прозорци и ти усещаш отварата да се разпалва по хранопровода ти като искра паднала върху локва бензин, а в следващия вече някой умел реквизитьор неусетно е сменил декора около теб и ти с онова гадно, тегнещо чувство в стомаха буквално се приземяваш на новото място.
Ясен беше обездвижен. Първо опита да размърда ръцете си, след това краката, но мимо всички усилия единственото, което потрепна, бяха пръстите му. Освен това се усещаше някак гол и това го уплаши допълнително. Клепачите му се отблъснаха един от друг и той започна в жадна треска да попива картината около себе си с очи.
- ААААААА!
Ревът се изтръгна от гърлото му на секундата. Беше само по боксерски и се намираше прикован в металната прегръдка на огромен робот, чиито многобройни тръбовидивни ръце шаваха около него, държейки малки и големи спринцовки, стетоскоп, термометър и различни други медицински уреди и пособия, които Ясен не знаеше да назове. Част от иглите бяха забити в тялото му, а по маркучетата зад тях течеше кръв. Неговата кръв.
Сърцето тряскаше в гърдите му, от челото му бликаше студена пот и Ясен продължаваше да крещи и да се мята като приклещена от лъв антилопа, докато омаломощението не взе превес и не го укроти. Няколко минути просто лежа като мъртвец и гледа как кръвта му се оттича към голямата машина, която му приличаше на пералня. Тогава роботът спря да се движи, изтегли иглите от тялото му, напръска с нещо прободните рани и залепи памук върху тях, след което ремъците през тялото му се отключиха с приглушено щрак и Ясен бе свободен.
Тъкмо се изправи, когато в стаята влезе жена в бяла престилка, придружена от двама въоръжени с автомати, насочени към него. Жената държеше главата си наведена надолу към своя таблет и Ясен не можа да прочете лицето ѝ.
- Фантастично!
Пръстите ѝ се плъзгаха нетърпеливо по екрана.
- Да, нивото ти на магия е високо. Вероятността за пълно лечение обаче също е учудващо висока, измерило е 64 процента. Хмм.. – пръстите ѝ започнаха да набират текст – Значи ще трябва да те тествам пак. Днес те слагаме в отделението за нелечими и ако лекарството подейства и утре нивото ти на магия е спаднало, може да те преместим горе при лекуващите се. Отведете го.
- ЕЕЙ! Пуснете ме!
Двамата охранители хванаха в здрав ключ ръцете му и го затеглиха вън от стаята. На разминаване Ясен вдигна кос поглед нагоре към докторката и срещна там познато лице. Беше лицето на вийлата им Виктория.
- ТЪПА КОЗА, ДАНО УМРЕШ! – изруга Ясен от коридора, преди вратата да се плъзне обратно в рамката си.
Ставаше толкова неусетно. В единия миг дупето ти натиска възглавничката на пода, светлината струи срещу теб през високите прозорци и ти усещаш отварата да се разпалва по хранопровода ти като искра паднала върху локва бензин, а в следващия вече някой умел реквизитьор неусетно е сменил декора около теб и ти с онова гадно, тегнещо чувство в стомаха буквално се приземяваш на новото място.
Ясен беше обездвижен. Първо опита да размърда ръцете си, след това краката, но мимо всички усилия единственото, което потрепна, бяха пръстите му. Освен това се усещаше някак гол и това го уплаши допълнително. Клепачите му се отблъснаха един от друг и той започна в жадна треска да попива картината около себе си с очи.
- ААААААА!
Ревът се изтръгна от гърлото му на секундата. Беше само по боксерски и се намираше прикован в металната прегръдка на огромен робот, чиито многобройни тръбовидивни ръце шаваха около него, държейки малки и големи спринцовки, стетоскоп, термометър и различни други медицински уреди и пособия, които Ясен не знаеше да назове. Част от иглите бяха забити в тялото му, а по маркучетата зад тях течеше кръв. Неговата кръв.
Сърцето тряскаше в гърдите му, от челото му бликаше студена пот и Ясен продължаваше да крещи и да се мята като приклещена от лъв антилопа, докато омаломощението не взе превес и не го укроти. Няколко минути просто лежа като мъртвец и гледа как кръвта му се оттича към голямата машина, която му приличаше на пералня. Тогава роботът спря да се движи, изтегли иглите от тялото му, напръска с нещо прободните рани и залепи памук върху тях, след което ремъците през тялото му се отключиха с приглушено щрак и Ясен бе свободен.
Тъкмо се изправи, когато в стаята влезе жена в бяла престилка, придружена от двама въоръжени с автомати, насочени към него. Жената държеше главата си наведена надолу към своя таблет и Ясен не можа да прочете лицето ѝ.
- Фантастично!
Пръстите ѝ се плъзгаха нетърпеливо по екрана.
- Да, нивото ти на магия е високо. Вероятността за пълно лечение обаче също е учудващо висока, измерило е 64 процента. Хмм.. – пръстите ѝ започнаха да набират текст – Значи ще трябва да те тествам пак. Днес те слагаме в отделението за нелечими и ако лекарството подейства и утре нивото ти на магия е спаднало, може да те преместим горе при лекуващите се. Отведете го.
- ЕЕЙ! Пуснете ме!
Двамата охранители хванаха в здрав ключ ръцете му и го затеглиха вън от стаята. На разминаване Ясен вдигна кос поглед нагоре към докторката и срещна там познато лице. Беше лицето на вийлата им Виктория.
- ТЪПА КОЗА, ДАНО УМРЕШ! – изруга Ясен от коридора, преди вратата да се плъзне обратно в рамката си.
Стори му се, че вървяха цяла вечност. Почти на всяко разклонение имаше контролен пункт, където портата се отваряше само при показване на валиден пропуск, а когато влязоха в асансьора гласът от уредбата искаше да научи причината за пътуването им, след което бе осъществена видеовръзка с портиера за проверка на самоличността. Само веднъж се разминаха с още едно момиче, придружено от други двама охранители, но когато Ясен видя, че е чернокоса, отвърна незаинетересован от нея очи. Пътуването им с асансьора продължи надолу сигурно минута. Предверито, където в крайна сметка излязоха, беше пълно с въоръжени типове в черна защитна екипировка.
Ясен се огледа. Наляво и надясно имаше просто стена. Единствено зад групата на охранителите се виждаше масивна метална врата, зад която може би се криеше стая или пореден коридор.
- Нов е. Утре ще го тестват пак.
Трима от охранителите бързо се отправиха към трите клавишни панела на стената и набраха някакъв код, докато другите се наредиха шпалир с дулата на автоматите им насочени към Ясен.
- Върви!
Ръцете на Ясен най-накрая бяха свободни и той усети пълната сила на болката, причинена от неудобния им захват. Тръгна неуверено напред към вратата, която се вдигаше тромаво нагоре. Влезе в малка камара и видя, че от другата страна пак има такава врата. Нещо се раздвижи иззад гърба му и Ясен рязко се извърна, но вече беше късно. Около китката му се обвиха металните пръсти на хуманоиден робот. Той нямаше крака, а се придвижваше на гъсенична верига като танк. Вратата зад тях се затвори и роботът го затегли към повдигащата се втора врата.
От другата страна цареше пълен мрак и единственият звук бе едно гадно, досадно жужене. Ясен нямаше избор, освен да се тътри сляпо зад робота. След двайсетина метра направиха рязък завой и жуженето се усили до непоносимо. Ясен усети, че е вкаран в някакво помещение.
- Ясен, това е твоята стая – проговори роботът. – В твоята стая има, изброявам: тениска, панталон, бельо, легло, автомат за храна, баня с тоалетна и смартврата. В момента, в който изляза, вратата ще се спусне надолу и ти можеш чрез говорна команда да я настроиш, за да показва, каквото решиш. Внимание! Предупреждение! През вратата тече високоволтово електричесто, което има за цел да противодейства на твоята магия. Внимание! Предупреждение! Ако се докоснеш до вратата, ще умреш.
Роботът пусна китката му и се затъркаля назад, след което жуженето се усили и Ясен осъзна, че бе останал сам в стаята. В килията.
- Покажи ми Мунгав!
Мракът в килията бе прогонен от светлината на милоните пиксели, които нарисуваха картината на един пресушен ров и едно поле от каменни руини.
- Перфектно!
Тръсна се на леглото и започна да реве. Цялото му тяло се разтрисаше с всеки хлип. Какво беше това тук, мамицата му!? Всеки път ставаше по зле, а след всяка симулация симптомите му се влошаваха. Защо не му позволяваха да се откаже по медицински причини, очевидно такива бяха налице...Спомени от минали симулации запрепускаха през съзнанието му...химерата на моста, планинския трол, спасяването на Тамара от блатото...Тамара. Не размени нито дума с нея, докато чакаха Юлий в Слънчевия коридор, заради последната им среща на куидиния мач. Беше несигурен какви ще са отношенията им занапред. И къде се спотайваха тя и Юлий сега , по троловете? Бяха ли изобщо като него в този...затвор?
Събуди се. Нямаше представа колко време бе минало. Хвърли око към руините на своето училище, изсумтя, че кошмарът продължава, и отиде в банята да се освежи. Облече се, сви се на леглото и зачака. По едно време картината изчезна, в килията отново се възцари непрогледна тъмнина. Роботът се търкулна до него, сграбчи го и процедурата от вчера се повтори едно към едно само че в обратен ред. Явно това, с което го бяха инжектирали, беше дало ефект, защото предрешената като медицинска сестра Виктория нареди да бъде преместен в отделението за лекуващи се.
Вървяха по широк, светъл коридор. Тук вратите бяха бели с прозорчета като в самолет и Ясен се опитваше да надникне зад тях, ала стъклата бяха замъглени и затова трудно успяваше да види каквото и да било. Двамата охранители го теглеха безпощадно към дъното на коридора, а той се дърпаше и крещеше. Изведнъж през погледа му мина неясният образ на нещо и това нещо накара сърцето му да пропусне няколко удара. Въобразил ли си го бе или току-що видя зад едно от прозорчетата да стои допряно едно лице с дълги пламенни коси?
Охранителите го набутаха грубо в една стая точно в дъното на коридора и веднага заключиха вратата след себе си. С огромна изненада Ясен се понадигна от пода и установи, че не е сам. Един висок младеж стоеше пред голям отворен прозорец и гледаше навън.
- Хей! Кой си?
- Филип – каза младежът, без да се обръща.
- Аз съм Ясен. Ти защо си тук?
- Като теб.
- Амиии, аз не знам. Смисъл такова, аз вчера се озовах – Ясен се замисли, че може би не е разумно да разказва за симулацията на хора в симулацията и спря. – Смисъл вчера ме тестваха. Абе ти, какво гледаш?
- Една котка.
- Котка ли? – Ясен сбърчи вежди от недоумление.
- Да. Никога не съм виждал котки на двора преди. А тази...тази е странна.
- Защо?
- Лежи до един храст, където не спират да кацат врабчета. Но тя не ги забелязва, не им скача, дори не наостря уши. Просто си лежи в сянката, гледа нагоре и...
Ясен недочака. Беше скочил на крака и избута младежа от прозореца встрани.