Бягство от затвора /Ясен, Юлий, Тамара/

-        На три! – обяви Виктория и четиримата надигнаха лъжиците към устите си по вече познатия маниер.
Ставаше толкова неусетно. В единия миг дупето ти натиска възглавничката на пода, светлината струи срещу теб през високите прозорци и ти усещаш отварата да се разпалва по хранопровода ти като искра паднала върху локва бензин, а в следващия вече някой умел реквизитьор неусетно е сменил декора около теб и ти с онова гадно, тегнещо чувство в стомаха буквално се приземяваш на новото място.
Ясен беше обездвижен. Първо опита да размърда ръцете си, след това краката, но мимо всички усилия единственото, което потрепна, бяха пръстите му. Освен това се усещаше някак гол и това го уплаши допълнително. Клепачите му се отблъснаха един от друг и той започна в жадна треска да попива картината около себе си с очи.
-        ААААААА!
Ревът се изтръгна от гърлото му на секундата. Беше само по боксерски и се намираше прикован в металната прегръдка на огромен робот, чиито многобройни тръбовидивни ръце шаваха около него, държейки малки и големи спринцовки, стетоскоп, термометър и различни други медицински уреди и пособия, които Ясен не знаеше да назове. Част от иглите бяха забити в тялото му, а по маркучетата зад тях течеше кръв. Неговата кръв.
Сърцето тряскаше в гърдите му, от челото му бликаше студена пот и Ясен продължаваше да крещи и да се мята като приклещена от лъв антилопа, докато омаломощението не взе превес и не го укроти. Няколко минути просто лежа като мъртвец и гледа как кръвта му се оттича към голямата машина, която му приличаше на пералня. Тогава роботът спря да се движи, изтегли иглите от тялото му, напръска с нещо прободните рани и залепи памук върху тях, след което ремъците през тялото му се отключиха с приглушено щрак и Ясен бе свободен.
Тъкмо се изправи, когато в стаята влезе жена в бяла престилка, придружена от двама въоръжени с автомати, насочени към него. Жената държеше главата си наведена надолу към своя таблет и Ясен не можа да прочете лицето ѝ.
-        Фантастично!
Пръстите ѝ се плъзгаха нетърпеливо по екрана.
-        Да, нивото ти на магия е високо. Вероятността за пълно лечение обаче също е учудващо висока, измерило е 64 процента. Хмм.. – пръстите ѝ започнаха да набират текст – Значи ще трябва да те тествам пак. Днес те слагаме в отделението за нелечими и ако лекарството подейства и утре нивото ти на магия е спаднало, може да те преместим горе при лекуващите се. Отведете го.
-        ЕЕЙ! Пуснете ме!
Двамата охранители хванаха в здрав ключ ръцете му и го затеглиха вън от стаята. На разминаване Ясен вдигна кос поглед нагоре към докторката и срещна там познато лице. Беше лицето на вийлата им Виктория.
-        ТЪПА КОЗА, ДАНО УМРЕШ! – изруга Ясен от коридора, преди вратата да се плъзне обратно в рамката си.

Отново симулация. Поредната. На Тамара сериозно й писваше от тях, всеки път по-гадни, по-болезнени, по-изтощаващи. Нямаше време за нищо. Между тях, куидича и уроците едва смогваше да си напише дори домашните, камо ли да свърши нещо за себе си.
А сега и Ясен се държеше странно. От последния мач насам я подминаваше по коридорите, а днес не размениха дори и дума пред стаята за симулации, докато чакаха Юлий да пристигне. Момичето тъкмо обмисляше, че трябва да притисне по-малкото момче и да разбере какво се случва, когато вийлата, отговорна за тяхната група, нахлу в стаята.

---

Събуди се легнала на тясна кушетка. Главата я болеше. Спомените й бяха размътени. Помнеше "Мунгав", лицата на съучениците си. Спомняше си стая и възглавнички, и две момчета... Ю... Я... По дяволите, не можеше да се сети за имената им! Какво ставаше, троловете го взели? Защо освен това помнеше, че е болна и трябва да бъде излекувана? Беше убедена, че трябва да се лекува, но от какво?! В съзнанието си сама за себе си звучеше като полудяла. Нещо не беше наред.

Стана и започна да се разхожда из малката стая. Къде се намираше? Стените бяха бели, леглото беше покрито с бели чаршафи, дрехите й бяха бели, светът беше бял. Писваше й. Загледа се в пръстите си и кичурите коса, сякаш единствените цветове, което това място не беше успяло да изсмуче, но сякаш дори кожата й беше пребледняла. Обиколи още веднъж. И пак. Времето би трябвало да е текло, по някое време да е станало нощ, а после ден, понеже светлината, идваща от малкото прозорче на вратата, се промени. На няколко пъти се изправяше на пръсти да погледне през него, но през замъгленото стъкло виждаше само сенки.

По някое време вратата се отвори и вътре нахлу жена с бяла коса и бяла престилка. Лекар? Следваха я двама мъже в бяло, може би охранители. Жената й посочи безмълвно леглото и след като момичето седна послушно, светна поред и в двете й очи с медицинско фенерче. При приключване на процедурата, се завъртя на пети и излезе от стаята, кимвайки на придружителите си по пътя. Все така в тишина, един от мъжете хвана Тамара за лакътя и я задърпа нанякъде след устремено крачещата напред жена.

- Къде съм? Какво стана? - Тамара се препъваше между двамата охранители, чувствайки се твърде отпаднала да се съпротивлява. Но никой не й отговори, дори и след като повтори въпроса си още веднъж. Дори не реагираха, сякаш не я чуваха изобщо. Наистина ли полудяваше?

Заведоха я в стая, изглеждаща като лаборатория. Лекарката все толкова безгласно я побутна към масата за изследвания. Тамара усети как около глезените и китките й се стягат колани, които да я придържат здраво легнала без възможност да шава. Още един минаваше през гърдите й.

- Какво ще ми правите? - попита уплашено момичето. Гласът й трепереше.

- Изследвания.

Една дума, увиснала във въздуха. Толкова получи. Жената дори не я погледна, докато нагласяше някакъв апарат в близост до нея и пробождаше ръката й с игла като за абокат, свързана с тръбичка. Няколко секунди по-късно момичето изпита невероятна болка. Погледът й се премрежи, светът почерня. В главата й се заредиха картини сякаш от минал живот. Майка й... Замъка "Мунгав"... Грифони... Познати лица, които не можеше да свърже с имена... Магически пръчки... Чакай, магически пръчки ли?! Постепенно нещата започнаха да се навързват. Което... къде беше пръчката й?! Тези хора й бяха взели пръчката!

Болката се замени с гняв. Машината до нея издаваше пронизителни пиукащи звуци, все по-силни с всяка минута. И тогава се случи. Тамара чу как сякаш цялата стая се разтриса и в полезрението й вече не беше само тавана. Мигащи цветни светлини бяха изпълнили пространството около нея, рисувайки различни сцени от живота й в "Мунгав". Нейните спомени. Възвръщаше си спомените!

Усети изваждането на иглата от ръката си. Всичко сякаш отшумя за секунди. Тамара се чувстваше изцедена и продължи да лежи, дори и след като ремъците се отпуснаха, позволявайки й да стане. Когато най-сетне успя да събере сили да се изправи, установи, че е сама в стаята. Вратата беше затворена, всичко си беше по местата. Главата я болеше още по-силно. Приближи се до прозореца. От него се виждаше П-образна бяла сграда с бели решетки по прозорците. В средата се намираше мъничък асфалтиран двор с петънце трева с храстче в него и няколко пейки. Единственият цвят в този празен бял свят. Дори котката, излегнала се под храста, беше бяла.

И тогава го видя. На прозорец от отсрещната страна се беше надвесило момче, гледайки сякаш право в петното трева. Ясен! Спомни си името му! Той... той беше едно от двете други деца, които заедно с нея... ох, още нямаше идея какво точно правят! Но знаеше, че трябва да стигне до него. Заедно щяха да успеят да разнищят мистерията. Дали пък...

Свети грифони, късметът беше с нея! Явно разчитаха, че ще е толкова изтощена, че няма да може да мръдне, понеже вратата беше отключена. Тамара се измъкна на пръсти по коридора. Така, Ясен беше май на един етаж над нея, така че трябваше да намери стълби. И магическа пръчка.

Поредната симулация. Какво ще стане, ако можех да се измъкна? – това се въртеше в главата ми докато отивах влачейки се към Слънчевия коридор. Можех да се превърна в коте и просто да изчезна на някъде, а вийлите нямаше да могат да намерят, но съвестта ми не ми даваше да оставя двамата ми бойни приятели. С всяка следваща симулация ги чувствах по-близки и по-близки, защото можех да разчитам само на тях и някак си почнахме да се разбираме без думи. 
Видях Ясен и Тамара пред вратата да ме чакат с мълчание и усетих някакво напрежение между тях. Друг път двамата обменяха шеги и закачки, а това ледено мълчание беше нещо ново за тях. Реших да не се намесва, а се усмихнах широко и на двамата и те ми отвърнаха с усмивка обратно. 


Мразех тази отвара и вкуса й, но я изпих стоически и усетих как падам на възглавниците и след това отварям очи. Стаята, в която се намирах беше светла, бяла – много бяла. Луминисцентните лампи ме заслепиха и не разбрах къде се намирам. “Това Мунгаф ли е?” – беше първата ми мисъл. Но тогава видях една жена с бяла мантия да стои над мен и носеше някакъв таблет в ръката си. 
– Пациента се събужда – чух един роботозиран глас.
– Време беше – каза жената и още гледаше устройството в ръцете си. – Сложете го при нелечими в килиите на животните. Той не е човек.
Примигнах. Как така не съм човек? Тази жена знае ли, че съм зоомаг? Никой освен Ина не знае за това. Не може скапаните вийли да са научили и сега да го тестват за това, нали? 
Нямах време много да мисля. Взех инстикновно решение, че трябва да се махна от тук по най-бързия начин. Напрегнах тялото си. Знаех, че е подготвено за това, което предстои. Не случайно ставах всяка сутрин, въпреки умората и бягах по 5 километра, за да бъда подготвен за този момент. Майките ме бяха подготвили добре. Спомних си уроците ми по карате и се включих в боен режим. Първо трябваше да отстраня робота, после жената. Скочих от леглото пъргаво и го обърнах на обратно и го избутах с всичка сила към робота, а след това взех една стъкленица с някакъв разтвор и я хвърлих по него. Трябваше да затъмня сензорите ми. Жената през това време се беше отдръпнала към стена и видях, че се насочва към бюрото си. Сигурно там има аларма бутон. Трябваше да я спра. Засилих се към нея, скочих и я ударих с крак в главата. Не ме интересуваше какво става. Робота през това време беше преодолял препятствието си и се насочи към мен. Но една знаех за машините, без заповед не можеха да ми направят нищо, а аз бях елиминирал водача му. Трябваше да има начин да спра й старите зададени команди. Мъгълите не са глупави, но ни мислят нас за глупави. Тогава видях една вдлъбина от левия край под формата на квадрат и реших, че там се намира рестарт бутона. Не сгреших. Когато я натиснах тя се отвори и вътре имаше червен бутон със знак за рестарт. 
– СПРИ! – заповядах му аз след като ударих със сила бутона и робота се закова на място. – А сега ми кажи къде се намирам?
– Вие се намирате в болнично заведение за душевно болни и се опитваме да ви излекуваме от магията ви.
Що за глупости са това? Бях ли тук, за да правят експерименти с мен? Вийлите стигнаха днес твърде далече. Бях много ядосан. Когато се измъкнех от тук, щях да направя нещо наистина голямо, което да им заседне. Вече някои от учениците се бунтуваха и все още с умиление виждах рисунките* на анонимния художник в Голяма зала и му се възхищавах.
– Къде са Ясен Тошев и Тамара Язова? – продължих разпита.
– В отдел Неличими.
– Изкрай ми плана на клиниката, като маркираш всички изходи, камери и пазачи. А също така къде са килиите на Ясен и Тамара. Можеш ли да ми го принитираш? – в този момент се радвах, че бях отгледан като мъгъл и магьосник и се оправях добре и в двата свята. 
След малко нещо замбръча и една от машите до бюрото забръмча и изплю няколко листа хартия. Сега нямаше да мога ги погледна подробно, но хвърлих само бегъл поглед, за да мога да измисля някаква стратегия за действие. И тогава видях в центъра на клиниката имаше вътрешен двор, към който гледаха всички килии от блон Нелечими.. Това щеше да ми е целта. Щях да отида там, да се трансформирам на коте и да чакам нощта, когато нямаше да има толкова много персонал наоколо. А сега, когато знаех плана на сградата и къде са камерите за наблюдение, щеше да е по-лесно. 
Съблякох бялата мантия на докторката, която все още лежеше в безсъзнание. Проверих я. Имаше пулс. Не я бях убил, но скоро щеше да дойде в съзнание и да дигне аларма. След това взех служебната и картата и прочетох: Доктор Иванова. Пъхнах картата в джоба и продължих с разпита:
– Ти медищинска сестра ли си? 
– Да.
– Можеш ли дадеш нещо на докторката, за да спи цяла нощ
– Да.
– Направи го сега. 
Изправих леглото обратно на мястото му и сложих жената на него, а след това я закопчах с белезниците, които висяха близо до него, а робота заби една инжекция в ръката й.
– Ще стоиш тук и няма да се отделяш от жената и ще и слагаш инжекции на всеки два часа, за да не се събуди до сутринта. Ако някой се появи ти забранявам да изпълняваш неговите инструкции и ако те пита какво правиш тук и кой е пациента, ще казваш че е магическо същество вийла и са я оставили тук за допълнително изследвания и ти си сложен да я наблюдаваш. – стараех се инструкциите ми са точни и ясни. Робота не отговори и го приех, че е разбрах командата. С машините се работи по-лесно отколкото с хората. 
Не беше проблем да напусна стаята преоблечен като доктор с карта за достъп в цялата клиника и да се озова в затворения двор. Настаних се удобно висок клон и започнах да оглеждам обстановката. По някое време видях главата на Ясен да се показва от един прозорец, а по-късно от друг прозорец и тази на Тамара. Отдъхнах си. Моите двама бойни приятели са живи и здрави. Сега трябваше да измисля как да стигна до тях и после заедно да измислим план как да се измъкнем. Нямаше да е лесно, но имах плановете на това място.

*РП с описанието е тук и се извинявам, че стана много дълго...

На вратата се почука.
-        Кой...? – Ясен погледна уплашен към Филип.
В стаята им влезе медицинска сестра с табла в ръцете, придружена от едър мъж в униформа. За разлика от другите охранители, които Ясен бе видял досега, този не носеше автомат и не беше с черната защитна екипировка.
-        Хапчетата – каза тя, поставяйки по една купичка и чаша вода върху нощните шкафчета до двете легла.
 Филип автоматично се отправи към своето легло, изсипа купичката в устата си, надигна чашата и върна празните съдове на сестрата. Тя застана със скръстени ръце и се втренчи в Ясен.
-        Тези...за какво са?
-        Лекуват те – лицето ѝ се сбърчи в погнуса.
-        Ама аз не съм болен!
Тя и придружителят ѝ не помръднаха.
-        Не съм болен, казах!  Аз съм просто магьосник!
-        Изпий ги – прошепна Филип отзад.
Лицето му гореше. Този Филип какво се обажда? Нямаше да пие малоумните им хапчета и да се преструва на болен, просто защото притежава вълшебнически дарби. Да не си бе избрал той да се роди така? И изобщо какво лошо има в това да си магьосник? Гърдите му се стегнаха като гранит.
-        Няма!
Сестрата хвърли бърз поглед към своя придружител, издърпа назад левия ръкав на престилката си и започна да натиска по дигиталния си часовник.
-        Връщаме го долу при нелечимите.
-        НЕ! – Ясен изтръпна. Не и пак там долу в килията. – Само не там.
-        Изпий ги – прошепна му Филип.
-        Ще ги изпия.
Извърши всичко механично. До такава степен се откъсна мислено от ставащото и от себе си, че дори не възприе вкуса на хапчетата и не усети как минаха през гърлото му.
-        След половин час сте на закуска. След това имате занятие по математика и един час време за разходка навън.
Двамата излязох и заключиха вратата след себе си. Ясен искаше да разпита Филип за още детайли, но след случилото се току-що не можеше да го погледне, без от вътре да усеща парене и желанието да му фрасне една. Ако не беше той с неговите шушукания, нямаше... със сигурност нямаше да се унижи така пред двамата злодеи. И какво пак стои като паметник пред тоя прозорец?
-        Няма я – отбеляза след малко учуден той.
-        Коя? – Ясен не искаше да се обажда, но не издържа.
-        Котката. Не я виждам никъде.
-        Щото си късоглед. Сигурно е в някой храсталак, глупак.
-        Нее... – Филип сложи длан под брадичката си. – Познавам двора като пръстите на ръката си. Всяко дърво, всяко клонче, всяка тревичка. Наблюдавам го ежедневно с часове. Тя не е вече тук.
Стомахът на Ясен се сви. Защо тази котка му даваше толкова странно усещане? Нещо не беше наред. Пък и Филип нали беше просто част от симулацията. Може би това беше поредната гавра на вийлата им, за да го прати по грешна следа. Но все пак...ако тази котка имаше значение за измъкването му от тук?
-        Сигурно ѝ е писнало да я зяпаш и идва да ти удари една! Все тая...влизам да се изкъпя.
Ясен се учуди колко богат избор имаше за закуска. След нощта вчера в отдела за Нелечими, си беше помисли, че цялата тази сграда е просто един зверски затвор. Но явно статусът ти определяше до голяма степен какво ще бъде отношението към теб. Колкото и Ясен да не искаше да пие гнусните хапчето, то мисълта да прекара още дори само минута в килията долу направо му смразяваше кръвта. Точно след половин час многобройно група охранители бяха минали да ги съберат от стаите и в дълга колона ги ескортираха до просторна столова. Ясен и Филип седнаха на малка масичка съвсем в дъното на залата. Ясен тъкмо отхапваше поредно голямо парче от сандвича си с пуешко, когато залъкът за малко не изхвръкна от устата му. Тамара седеше сама няколко маси по диагонал от него и го гледаше с големи очи. Рижокосата се изправи и тръгна с бързи крачки към тях.
-        Ти...си Ясен, нали? – попита го тя и му се усмихна.
-        Да!? – сега и Ясен се опули насреща ѝ – Тамара, добре ли си?
-        Даа – отговори тя провлачено и се разтърка по слепоочията. – Малко ме боли главата още. Къде е...другото момче?
Ясен най-накрая преглътна залъка от преди малко. Голямата топка хляб и месо се придвижи като оловно топче надолу по хранопровода му.
-        Юлий ли?
-        Ааа, да. Точно него, Юрий.
-        Юлий – каза пак Ясен. – Не знам, не съм...
Трима охранители дойдоха тичешком, грабнаха Тамара и я повлякоха обратно към масичката ѝ. Тя продължаваше да се взира в него объркано, докато я дърпаха назад.
-        Тамара! – извика Ясен, за да успее да го чуе. – Кой отбор спечели последния мач?
Охранителите я сложиха обратно на стола и ѝ наредиха да се храни. Един остана до нея, за да я наблюдава. Стоеше наведена над купичката си, загребваше лъжица след лъжица, а Ясен не можеше да откъсне погледа си от нея. Най-сетне тя се извърна незабележимо към него и вдигна едва доловимо рамене. Устните ѝ оформиха две безгласни думи: не...знам. Тръпки избиха по цялото му тяло. Ясен седеше на стола си като закован. След известно време се обади Филип.
-        Откъде я познаваш? Мислих, че си нов.

Всичко след измъкването от стаята й се сливаше. Срещна охранител, който я попита дали се е изгубила. Та отговори с "да" с надежди бягството да й се размине. Така и стана. Отведоха я в някаква стая, дадоха й хапчета... и после мъгла.

На закуска не беше изобщо гладна. Ровеше с лъжицата в купичката си и се опитваше да навърже различните нишки в паметта си, когато съвсем неочаквано чу познат глас. Но на кого беше? Заоглежда се около себе си и й трябваха само няколко секунди преди погледа й да се закове на него - момчето от прозореца. Сега или никога! Стана и се приближи колебливо до неговата маса.

- Ти... си Ясен, нали? - звучеше тъпо. Чувстваше се тъпо. Но нямаше по-добър избор.

- Да!? Тамара, добре ли си? - дотук добре, поне той явно я познаваше. Почувства се една идея по-сигурна.

- Даа... – добре ли беше наистина? Примижа и опря пръсти в слепоочията си. Главоболията се завръщаха всеки път, когато се опиташе да си спомни защо точно е тук и какво се случва. – Малко ме боли главата още. Къде е... другото момче?

- Юлий ли?

- Ааа, да. Точно него, Юрий...

- Юлий! – каза пак Ясен. Как можеше да забрави?! Руса коса, сини очи, същинско лято. И веднъж, скоро след като се запознаха, не й проговори близо седмица, понеже по погрешка го нарече Юрий. – Не знам, не съм...

Нямаше време да довърши. Няколко охранителя я отведоха бързешком обратно на масата й. Явно не беше прието да си общува с другите... каквото и да бяха. Пациенти? Затворници? Ученици?! Можеше само да продължи да гледа момчето безсилно, търсейки някаква опора.

- Тамара! Кой отбор спечели последния мач?

Мач?! Мач по какво? В главата й се въртяха хора на метли, облечени в синьо и жълто. Топка. Червена. Държеше я. Тя срещу Ясен...

Не... знам...

Видя ужаса по лицето му и извърна поглед. Не можеше да го гледа така. Какво й ставаше!? Нима той помнеше кои са и защо са тук?


За това мислеше и часове по-късно Тамара, затворена обратно в стаята си. Предполагаше, че е нощ, понеже коридорът беше притихнал, а лампите - изгасени. В тази част стаите имаха по-големи прозорчета с решетки и можеше да гледа какво става навън. Наоколо нямаше други врати, но предполагаше, че се вижда и вътре. Разходи се отново из стаята и се насочи към банята с идеята да наплиска лицето си с вода и да прогони обърканите мисли. Но вместо да постигне желания ефект, в резултат на ободряването погледът й спря върху малка кутия, пълна с ластичета за коса и фибички. Пъхаш, раздвиждаш, въртиш по посока на пантите. Това гласът на дядо ѝ ли беше? Пъхаш... въртиш... отваря се.

Момичето грабна няколко фибички и ги забоде в косата си, оставяйки си само една между пръстите. Пъхна я в ключалката на вратата и я раздвижи. Трябваха ѝ няколко минути, но за щастие коридорът все още беше тъмен и тих, когат вратата се отвори с тихо скръцване. Изгаси лампата преди да излезе - дано ако някой погледнеше вътре, помислеше, че спи, както и би следвало да прави. Съвсем на пръсти се запромъква по кънтящия циментов под, опряла пръсти на стената за пътеводител. Всички врати бяха разположени от едната страна, но тя нямаше идея в коя посока е Ясен, нито какво точно търсеше. А и повечето бяха толкова тъмни, че не можеше да види какво има вътре.

Коридорът се пресичаше с друг, когато нещо се отърка в крака ѝ. За малко не изпищя, но се овладя навреме. Бялата котка от предния ден се галеше в краката ѝ, а сините ѝ очи сякаш се бяха заковали в тези на момичето. Тамара се наведе да я погали, но животинчето рязко се дръпна надясно по пресичащия коридор. Тамара почти се обърна в другата посока да продължи търсенето си, но котката просто... стоеше там. И я гледаше очаквано.

- Какво искаш? Да те последвам ли? - прошепна ласкаво момичето. Котето още стоеше неподвижно, изчакваше я. Добре, така да бъде.

Вървеше след малката бяла топка козина, когато се усети колко глупаво беше това от нейна страна. Ами ако котката я заведеше в капан? Ами ако беше... една от тях, които и да са те, които ги държаха тук?! Но някак чувстваше, че може да има доверие на животинчето, не можеше да го обясни. Но докога щяха да обикалят? Ами ако минеше патрул?

И тогава забеляза нещо - две врати напред една стая светеше. Приближи се на пръсти и опря гръб във вратата. Погледна само с периферното си зрение - не биваше да я видят, ако стаята не беше на Ясен. Няколко мига по-късно видя вътре високо момче, караше се с някого. По дяволите! Грешна стая. Тъкмо щеше да продължи, когато събеседникът на момчето също се озова в полезрението ѝ. Сърцето ѝ подскочи и тя почука тихо по стъклото, за да привлече вниманието му.

Още няколко минути ръчкане в ключалката и се промъкна в стаята, затваряйки вратата след себе си. Дори не забеляза кога беше изчезнала котката, докато не я потърси с поглед и не установи, че я няма. Трябваше специално да я почеше по ушичките, ако отново я видеше, може би дори да я осинови. Все пак животинчето я доведе на правилното място.

- Ще ти обясня после... колкото мога - изшътка тя на Ясен, който я гледаше като застрелян. - Виж, не помня... много неща. Така че ми обясни къде сме, по троловете! И къде да си намерим... пръчки? Точно така, магически пръчки! И кой е тоя?

Стоях целия ден в затворения двор на болничното заведение. Имаше часови, които вадеха периодично различни хора навън за разходка и някъде след обяда в една група видях Ясен, който се движеше с някакво момче в редицата и си говориха. Наострих уши и дочух малко от разговора им и името Тамара, което се спомена няколко пъти. Значи двамата се бяха срещнали, което е добре, но ме обезкои, че Тамара не помнеше нищо от Мунгав. Затова реших моята цел да бъде, да я намеря нея първа и да я заведа при Ясен. И когато се съберем, да измислим план как да се измъкнем от тук..

Когато стана достатъчно тъмно, че никой да не забелязва една котка, скочих на един перваз, после видях една дупка от вентилационната система и чрез нея се вмъкнах в сградата. Всички сектори имаха различни цветове и аз търсих сектор зелен Лечими. Стаята на Тамара беше 324 на третия етаж, а на Ясен 215 – един етаж по долу. На всеки етаж имаше по една стая с дежурните санитари и първо надникнах при тях, за да видя какво правят, но те бяха заети да зяпат нещо на таблетите си. Трябваше да съм внимателен, едва ли котки се допускаха тук, а и имаше все още камери. Те не бяха трудни да ги преодолея, защото наблюдаваха високо и когато минех точно под тях, сензорите за движение нямаше как да ме засекат. Те не бяха направени да улавя малки животни. 

Стигнах до стаята на Тамара и се зачудих какво да правя. Времето летеше и знаех, че трябва да се трансформирам и да отворя стаята й с картата на докторката, която бях задигнал. Но тогава чух едно изщракване и вратата пред мен се отвори и се показа главата на моята съученичка. Момичето беше по-изобретателна отколкото очаквах и сама отключи стаята си и се измъкна от нея. Утърках се в крака й и за мой късмет тя ме разбра и ме последва. Прекарах я през най-безопасния маршрут до стаята на Ясен. 

Докато Ясен и Тамара говореха нещо, аз се скрих зад един параван, за да не ме види никой и се трансформирах отново в човек. Така беше по-лесно да комуникирам с тях. Те не знаеха, че котката съм аз.

– Нямаме много време – казах аз на моите бойни приятели. – Часовите се сменят в полунощ и това е най-доброто място да се махнем от това място. 
Всички погледи се извъртяха към мен.
– Юлий, ти как се появи тук? – Ясен се хвърли и ме прегърна приятелски.
– Ще обясня по късно… – отговорих аз и го потупах също приятелски по рамото. – Имате нужда от мен също, трябва да се измъкнем от тази сумулация по скоро.
Бръкнах в джоба на якето си и измъкнах плановете на сграда и ги опънах на масата в стаята на момчета. Непознато момче ме гледаше с отворена уста. Ясен се съсредоточи в картата. А Тамара май беше получила някакви проблясъци на паметта си като ме видя и ме гледаше замислено.
 – Това е плана на сградата, а тук с червено са отбелязани часовоите, които са хора. В синьо са работите, а зелено са всички камери. Днес забелязах, че ако някой наруши периметъра се пуска безшумна сирена и тогава идват санитарите и роботите сестри и слагат упойка на нещастника и го закарват в подземието. 
– И как разбра всичко това? – попита непознатото момче.
Хвърлих му бегъл намръщен поглед. Щом Ясен е с него, сигурно е част от симулацията и е тук, за да ни следи. Всичко това не е реално, но все пак се чувства като такова. Поне болките са реални и ако умреш тук, най вероятно никога няма да се събудиш.
Игнорирах въпроса му:
– Тамара, колко от нещата от преди това си спомняш? Помниш ли вийлите и че това е симулация.
– Помня, че имахме пръчки.
– Добра точка – отговорих бързо аз и посочих една много добре охранявана стая. – Мисля, че нашите пръчки се намират тук и първо трябва да стигнем до там. Вие какво мислете по въпроса? Някой има ли друг план за действие? – Може би можех да се шмугна там като котка и да се сдобием с пръчките си. Това определено щеше да ни е от плюс.

Ту-туп-туп-туп. Ударите на сърцето му гърмяха в ушите му и срутваха на мига всяка мисловна постройка, която неговият ум се опитваше да изгради. Ясен не мислеше. Не можеше. От главата до петите целият бе паднал жертва на нервозността и всеки напън да се успокои, да се вкара в релси и да спре да се тресе от превъзбуда, завършваше с усилване на симпомите. Дланите му се потяха вече толкова интензивно, че той просто спря да ги отърква в панталона си. Не че имаше особено значение, с този вид на покойник така или иначе привличаше достатъчно подозрение.
Тамара стоеше в друга групичка наблизо. Юлий беше добре скрит на няколко метра от тях в един храст. Филип също се бе заблеял с гръб към него към небето. Охранителите бяха малко, невъоръжени и си говереха от скука. Сега беше времето да действа. Сега или никога. В този миг слънцето подаде нослето си над ръба на източната сграда и няколкото лъча светлина промениха декора на двора напълно в негова угода. Дървото, до което стоеше, хвърли тежката си сянка върху него и го дари с ценно прикритие. Ясен приклекна с бързината, с която бягащ заек се скрива в дупката си, награби в потната си ръка три пръта, паднали от някой клон на дървото, и ги втъкна под ластика на боксерките си, а после светкавично дръпна тениската си отгоре им, за да ги похлупи.
Гърдите му се надуваха и свиваха като меха на гайда. Огледа се бавно и внимателно с ококорени очи. Нищо. Никой като че ли не бе забелязал нищо. Съвсем доловима усмивчица се изписа по лицето му. Неговата мисия бе изпълнена и ако всичко минеше по план, съвсем скоро щяха да имат пръчки. Истински магически пръчки.
*****
Ясен чакаше нетърпеливо в стаята си. Дялкаше усърдно с ножа за масло малки процепи в трите пръта, служейки си единствено с мъждивата светлина на лапмата върху нощното му шкафче, и все по често се улавяше да хвърля погледи към часовника на стената. Навън отдавна се беше стъмнило. Бяха се разбрали да се съберат отново тук, за да се опитат да сглобят пръчките. На срещата им вчера Юлий бе споменал, че има информация къде държат магически създания и това им беше вдъхнало надежда, че ако той успее да вземе само няколко косъмчета от някое, това ще е достатъчно. Той също бе споменал, че според него техните истински пръчки са също тук, но ЯСен се съмняваше това да е така. Виктория искаше да се гаври с тях, това не и беше по стила. Минутите се нижеха, хъркането на Филип се усилваше, а Ясен все така седеше в леглото си облегнат на стената. Лошото му предчувствие бе твърде силно, за да му даде мир. Нещо се беше объркало. Но какво? Отново и отново пресъздаваше случилото се в главата си, когато изведнъж го осени. По троловете, картата! Вече бяха минали два дни след изчезването на докторката, която Юлий бе похитил, и разбира се, че щяха да деактивират картата ѝ за достъп. Ясен вече беше на крака. Някъде из този затвор Юлий, а може би и Тамара, най-вероятно бяха затворени без изход. В главата на Ясен остана само един въпрос. Как можеше да им помогне сега?