★ Слънчевият коридор

@Илиян Георгиев 

„Господин А. Шарков, 

Уведомяваме Ви, че съгласно комплексната оценка на училищната администрация, включително от Вашата Групова вийла, получавате статус на Издигнат ученик, считано от настоящата учебна година.

Поздравления!

С уважение,
Анастасия Харкова – Главна вийла“

Получих писмото в деня преди началото на учебната година и страшно се зарадвах. Най-после! Причината за радостта ми беше, от една страна, че мразех тренировките в Мелачката, защото заемаха прекалено много от времето ми. Издигнатите ходеха по веднъж в седмицата на симулация, а нас ни караха да се упражняваме с часове всеки ден. От друга страна, досега всичките ми братя бяха попаднали в групата на Издигнатите, а аз – при Редовите. Намирах това за адски несправедливо. Както и очаквах, братята ми го използваха като повод да ми се подиграват: „Ето че за пореден път получаваме доказателство, че не си част от това семейство“, „Щяхме да подадем оплакване, ако те бяха поставили при Издигнатите“ и други подобни глупости. Сега щяха да видят, че не са били прави, макар че никога нямаше да си го признаят.

На третия ден от учебната година станах и се отправих към Слънчевия коридор. Първата ми симулация щеше да започне от 10:00 ч. Имах настроение, защото се бях наспал. Когато бях редови, трябваше да ставам всеки ден в 7:00 ч. Освен това нямах търпение симулацията да свърши и да разполагам с целия ден, за да си почивам. Щях най-после да започна да чета онези книги за съчковците, които си взех през лятото.

Слънчевият коридор ми се стори доста странен. Никога не бях влизал тук. Представях си нещо доста по-внушително, а то се оказа обикновен коридор, с още по-обикновени стаи. В тях нямаше нищо, с изключение на няколко възглавници и една голяма колба със зелена отвара.

Братята ми ми бяха казвали това-онова за симулациите. Твърдяха, че са „гаднички“, но че не са „нещо, с което не могат да се справят“. Аз обаче няколко пъти ги бях виждал след посещенията в Слънчевия коридор и изглеждаха направо смазани, изцедени. Никога не ги бях виждал такива. Независимо от това желанието ми да се присъединя към Издигнатите си остана голямо.

В почти призната стая влезе едно непознато русо момче. Направи ми впечатление пиърсингът на долната му устна, както и обецата на ухото. Беше по-високо от мен, стройно и ме гледаше с нещо средно между насмешка и любопитство, което ме накара да изпитам ненавист към него още преди да ми е проговорило.
– Кво става, дребен– каза момчето и седна на една от възглавниците. –
– Внимавай как ми говориш– казах през зъби.
Точно тогава в стаята влезе леля Даная. Бях чувал за нея. Носеха се слухове, че по-лош от нравът й е само дъхът й. Преглътнах и се приготвих за тежки часове.

@Илиян Георгиев 

Постепенно Алцек осъзна, че се намира в една стая не с друг, а с Лелиното момче. Всички му викаха така, защото беше близък на вийлите и им играеше по свирката. За една година Илиян се бе превърнал от най-проблемния в най-образцовия ученик в „Мунгав“. Или поне такъв беше контрастът между начина, по който гледаше на него ръководството на училището преди и сега. Ако преди постоянните му подигравки, обиди и дори физическа саморазправа с миролюбивите ученици се разглеждаха като тормоз, сега това бяха  „изпитания“ и „възможност“ учениците да се научат да отстояват себе си. Ако преди постоянно го наказваха и му се караха за лошото поведение, сега го хвалеха и го възнаграждаваха за всяка демонстрация на сила. Защо да се бунтува срещу този нов режим, който му носеше толкова много позитиви? Е, наложило се беше да се научи да си затваря устата и да повтаря разни заучени фрази, с които да умилостивява вийлите, но всичко това си струваше в дългосрочен план. Немислимо бе да се върне назад.

Беше чул братята му да говорят всички тези неща за Илиян. Те не го харесваха. Смятаха, че поведението му е недостойно, защото се оставяше някакви тъпи жени да го командват. Алцек няма друг избор, освен да възприеме същата позиция, въпреки че според него Илиян беше хитър да се възползва по този начин от ситуацията.

Думите, които татуираното момче изговори в първите няколко секунди след срещата им, бяха на косъм да изкарат Алцек извън кожата му. Позволяваше си да го нарича „дрисльо“, „новобранец“ и да му държи тон, което не можеше да остане безнаказано. С цената на голямо усилие Шарков успя да се сдържи да отвърне пред вийлата. Трябваше да изчака правилният момент. Така го бе учил баща му: „Издебни и тогава нападни“.

Алцек не изчака вийлата да го подкани, а директно посегна към стъкленицата със зелената отвара. Понечи да си налее от течността в лъжицата, но после се отказа, усмихна се и директно поднесе шишето към гърлото си. Изгълта доста повече от една лъжица, без да се задави. Не знаеше какви можеха да са последиците от това, но искаше да покаже на другото момче, че не го е страх.
– Пий, Лелино момче – каза с подигравателен тон Алцек.
– Не знаеш с кого си имаш работа – отвърна Илиян и също надигна шишето, изливайки една доста голяма част от него в устата си.
– О, чака ни интересна симулация, сигурна съм… – ухили се вийлата, при което белите й зъби се показаха. След това зачака двете момчета да заспят.

Когато се събуди, Алцек лежеше по лице в пясъка. Носът му беше забит между песъчинките, а до устата му растеше нещо, което приличаше на смесица между кактус и магарешки бодил. Болеше го врата, сякаш кожата му се бе допряла до нагорещена печка. Той се изправи с усилие, като се подпираше на лактите си. Заслепиха го ярките лъчи, които идваха от слънцето, кацнало абсолютно безоблачното небе. Чувстваше се замаян и дезориентиран. Колко време беше спал? Къде се намираше? Пустинята му отговори с мълчание. Във всички посоки до където стигаше погледа се виждаха само пясъчни дюни и синьо небе, потопени в мараня.

След малко той забеляза Илиян, който също лежеше на няколко метра в пясъка. Изведнъж той скочи, грабна магическата си пръчка и я насочи към Алцек, който още лежеше на колене и се мъчеше да се осъзнае. Червеният лъч светлина удари по-ниското момче право в гърба. То се стовари отново върху лицето си, а болката се разпространи по цялото му тяло. Чувството беше като от електрически шок. Само след малко обаче дойде още по-силна болка, наподобяваща порязване на сто бръснарски ножчета. Алцек усети как кръвта му започна да шурти и да се пропива в тениската му. Проклятието „Сектусемпра“, разбира се.

„Това не е истинско! Не е истинско, не е истинско…“, повтаряше си наум, докато се мъчеше да се изправи. Чуваше гласът на Илиян някъде над себе си, но откъслечно: „болката… издигнат… уста…“.

Изведнъж болката спря и Алцек се изправи бързо на краката си, измъквайки магическата пръчка от джоба на панталона си. 
– ДВУБОЙ – разнесе се гласа на вийлата, който сякаш идваше от небето.
Илиян го нямаше. Или поне Алцек не го виждаше. Но къде можеше да се е скрил? Наоколо имаше само пясък с километри…
„Хамельонизираща магия“, сети се той. Нямаше време за губене, в противен случай щеше да бъде изненадан. Трябваше да си опича акъла (каква ирония, тъй като слънцето вече беше опекло врата му).
– Фумос – прошепна и от пръчката му в миг започна да излиза плътна мъгла, която го обви изцяло. Всичко стана за секунди. Веднага щом видя мъглата, Илиян запрати няколко проклятия, но Алцек вече беше изчезнал. Последният направи хамельонизираща магия и напусна мъглата. 
– Бомбарда! – чу зад себе си и залегна точно навреме, за да избегне удара. Но как го беше открил онзи татуиран ненормалник? Алцек погледна надолу и видя стъпките си в пясъка. Бяха цяла пътечка…

Следващият удар на Илиян се разби в каменна стена, която изригна от земята. Всъщност се появиха доста стени. Вийлата явно беше решила да разнообрази малко средата. Сега се намираха в огромен каменен лабиринт, който сякаш нямаше край.

Алцек се опита да събере мислите си. В тази мъгла нищо не виждаше. Не знаеше накъде отива и откъде може да изскочи Илиян. Не можеше да използва „Дефумос“,  защото така щеше да разкрие позицията си в лабиринта. Достатъчно глупави грешки. В главата си виждаше смеещите се лица на братята си и чуваше подигравателните им подмятания: „Бездарник! Знаехме си, че не си истински Шарков!...“. Трябваше да докаже на тях, на вийлата и най-вече на Илиян, че е истински боец.

Започна да тича с всички сили из виещите се коридори на лабиринта. Стигнеше ли края на мъглата, щеше да знае, че се е измъкнал. Ето, тя вече започваше да се разсейва...

В този момент го нападна вълкът. Черната му козина беше като погребален покров, а очите му светеха зловещо в мъглата. Дългите му остри нокти се забиха в ръката на Алцек и той усети как кожата му, мускулите, клетките се разкъсаха. Зиналата паст на вълка беше на сантиметри от лицето на момчето, ухаеща на кръв. Собствената му кръв. Болката не можеше да се опише с думи.

Алцек някак успя да се добере до магическата си пръчка, която бе паднала на земята при сблъсъка с вълка. Първото заклинание, което му дойде на ум, беше „Депулсо“. За щастие, то свърши работа и вълкът бе запратен в стената на лабиринта. Ударът беше като падане на чувал с брашно.

Какъв е този вълк? Вийлата ли го изпращаше? Или пък Илиян? Последната мисъл накара Алцек да изтръпне. Ако беше вярно, значи противникът му бе много по-силен от очакваното. Дори не си помисли, че Илиян може да е зоомаг. Толкова невероятно беше.

Докато тичаше в опит да се измъкне от вълка, Алцек успя да прошепне едно лечебно заклинание. Така успя да спре течението на кръвта. Още чувстваше болка, но адреналинът я притъпяваше.

„Мисли, мисли, мисли…В симулацията ти също имаш власт.“ – това бяха думите, които братята на Алцек му бяха споделили. 

Затова Алцек си представи, че грифонът му Бонд се появява от небето. Звукът от плясъка на криле едва не го накара да се напикае от щастие. Точно навреме за среща с вълка. При вида на животното Бонд нададе пронизителен вик и се спусна напред с разтворени нокти. Сграбчи вълка, при което по козината му се появиха големи кървави ивици. 

С много мъки Алцек се качи на гърба на грифона и го пришпори, за да излетят. Не трябваше да дават време на вълка да ги спре.