РП ЗСЧИ

В днешния час по защита срещу черните изкуства, трябваше да упражняват основни защитни заклинания.Беше смесен урок и присъстващите бяха от различни курсове, професор Павлова ги разпредели по двойки да демонстрират познанията и уменията си, той трябваше да се упражнява с непознато високомомче,очевидно от горните курсове.Момчето изглеждаше грубовато и гледаше към Филип с насмешка, явно го мислеше за новак, но не подозираше за солидната му подготовка още преди да постъпи в училището.Когато голямото момче се изправи срещу него и се готвеше да замахне с пръчката си, Филип извика "Експелиармус" и наблюдаваше как пръчката изхвърча от ръката на противника му.Другото момче запристъпва заплашително към него гледайки го лошо."Импедимента" извика Филип и голямото момче замръзна като статуя на мястото си.
-Не са ли те обучили на обноски, не е прието да нарушаваш личното пространство да другите без тяхно съгласие.
Намигна му Филип.Другото момче изрева като див планински звяр и семъчеше да докопа второкурсника, но Филип макар и доста дебеличък отскочи бързо назад.
-Хей по-леко го давай  господинчо, да не получиш инфаркт.
-Като те гледам ти ще получиш всеки миг дебеланко, изкрещя му голямото момче.
-О значи ти си бил този който тормози братовчед ми Владимир, който е от "Северен вятър".
Продължи разговора Филип, пооправи мантията си и започна да говори.
-Мисля, че е под достойнството ми да разговарям с вас, но държа да отбележа, че държанието ви е далеч от нормите за изискано поведение."Протего" отново извика Филип, и наблюдаваше с нескрито задоволство напразните опити на голямото момче да го докопа.

10 галеона моля
Админ: отчетено.

Беше ред на Люба да се изправи срещу келпито. Още помнеше първия учебен ден тази година, в който й обърнаха лодката и сега много се изкушаваше да го фрасне в тъпата муцуна.
Но професор Павлова беше порядъчен цербер.
Нямаше да е този път, но упражнението беше добро за по късно като отиде до езерото и фрасне свободно келпи.

Сега застана до езерото с песен на уста. Смяташе да приложи две в едно: да го укроти с песен и да метне седлото отгоре му. Самото седло беше твърде голямо да държи и него и магическата си пръчка.

- Назад. Наазад, моме Калииноо - откъде й дойде идеята баш за тази песен си беше мистерия, но продължи да обикаля езерцето очаквайки удобен момент да се метне на съществото - немой да одиш пооодир мен. Ке у назе имааа гора висоока, немой да яяя преминееш.

Келпито изпръхтя и я последва все още гледайки малкото момиче нащрек. Е не можеше да отрече не е великолепно същество - лъскавата конска муцуна и водораслената грива блещукаха на светлините в подземието.

- Ке се престооорам на сокол пиле - налагаше се да продължи, за да омае съвсем, келпито. Търпението й беше най-добрата  черта в случая, видя доста съученици да се проваляват, просто защото не изчакват подходящия момент. Всъщност до сега никой не се беше справил - И пак при тебеее ке дойдам! Гора ке прелитнаа, пак при теб ке доода, вечно твоя кеее бииидем.

Съучениците й почваха да се кикотят, докъде заради грешното пеене, докъде защото предчувстваха провала й.
Но точно в този момент келпито се разсея и Люба нападна.
Скочи съ се седлото и стисна врата му, така тежестта й го задържа на гърба на бясното животно. След малко пляскане и мятане, водното същество се отказа и прие участта си.

+1 късмет моля (Админ: отчетено).

Проф. Павлова и Ела никак не се спогаждаха. Всичко беше започнало още миналата година. Не е на късмет да започнеш първата си година в "Мунгав" още първия учебен ден с първи час защита срещу черните изкуства. Още повече, когато си с мъгълски произход, а преподавател ти е не кой да е, а Зоя Павлова. Да не забравяме и опитът на момичето за завързване на приятелства в час. Схванахте картинката. 
  
В началото не ѝ правеше впечатление. Какво толкова, като нямаше „надхвърлящ очакванията“ по този предмет? И „приемлив“ ѝ стигаше. Или поне преди случката в подземията. След като успя да се възстанови от шока, Ела започна да прекарва по-голямата част от времето си в библиотеката, изследвайки всевъзможни защитни и атакуващи заклинания, повечето от които прекалено сложни за нея. Така се появи и стремежът ѝ да напредва все повече и повече в предмети като вълшебство и защита срещу черните изкуства. Само при мисълта, че може отново да попадне в такава ситуация и не само да не може да се защити, а и да не може да помогне на околните, цялото ѝ тяло настръхваше и тя изпадаше в ужас. В крайна сметка стигна до извода, че най-добрата защита от страха е подготовката. Останалата част от учебна година, както и лятото, ученичката прекара в упражнения с магическата си пръчка и много, много четене...
  
Беше януари и по коридорите на училището беше доста студено. Явно ръководството нямаше намерение да се заема с този въпрос. Преди това беше любимият месец на Ела, но сега дни като този много ѝ напомняха за миналогодишната случка точно по това време на годината. Второкурсничката най-после стигна до стаята по защита срещу черните изкуства и внимателно отвори вратата. Не веднъж беше отнасяла забележки, че даже ѝ бяха отнемали и точки за "небрежно отношение към училищната собственост". В стаята беше значително по-топло, но каменните чинове си оставаха все така неудобни.

- Добър ден, ученици. - каза проф. Павлова. - Днес съм ви подготвила нещо специално. Ще изучаваме заклинанието "ридикулус". Това заклинание се използва...
   
Пулсът на Ела се забърза и тя започна да диша на пресекулки. Зениците ѝ се разшириха, а ужасът прозираше през очите ѝ. Много добре знаеше за какво се използва това заклинание. Трябваше да се изправи срещу богърт. Или по-точно срещу най-големия ѝ страх. Едно е да се изправиш срещу богърт и в следващия момент да осъзнаеш, от какво най-много се боиш, но съвсем различно беше да знаеш, какво ще видиш и доброволно да пристъпиш напред. А Ела знаеше, и то много добре, още от момента, в който беше прочела за това създание в една от книгите в библиотеката. Не. Не можеше да го направи. Дори да не се нуждаеше от кой знае колко сложно заклинание, за да победи богърта, още не беше готова да застане отново лице в лице с онази твар. 
   
Всички вече бяха наредени в колона пред един бездънен сандък, който се поклащаше леко наляво-надясно. 
   
- Блогоева, ти застани ето тук. 
   
Павлова много добре знаеше, че Ела се бори за „изключителен“, но не смяташе, че го заслужава въпреки отличното изпълнение на всяка нова магия, която изучаваха. Отдавна искаше да ѝ го докаже и ето, че сега ѝ се отдаваше възможност. Жена като нея лесно можеше да забележи бялото като платно лице на второкурсничката и точно затова я нареди трета в колоната. Първите двама ученици имаха по-скоро вътрешни страхове, и успяха да изрекат заклинанието успешно. В момента, в който второто момче отстъпи встрани, за да направи място на Ела, тя направи рязка крачка назад и замръзна, изпъната като струна. Гласовете около нея стигаха до съзнанието ѝ заглушени и единственото, което чуваше, беше тупкането на собственото ѝ сърчице. 
  
- Госпожице Благоева, бихте ли се забързали, ако обичате?! Нямаме цял ден! 
   
Ела вдигна глава към преподавателката и я погледна право в очите. Събра смелост, стисна юмруци и с тичане излезе от стаята. Не беше готова. Може би някой ден щеше да се изправи срещу богърт, но нямаше да е днес. Не и докато сама не вземеше това решение. 
   


/+1 точка късмет, моля!/ Админ: отчетено.

Тамара мразеше тези часове. Не заради предмета, той беше интересен. Но проклетите чинове! Момичето въртеше дупето си в опит да си намери място върху изключително студеният и твърд мрамор. Беше пролет, навън всичко се раззеленяваше, а те бяха затворени в дълбините на подземието! Направо не беше честно!

- ... по двойки.

Чакай, какво?! Тамара се сепна от мечтите си за излягане по свежата трева, летене в небесата и огряване от слънчеви лъчи. Отново беше в задушните подземия, където леко миришеше на мухъл, а скамейката ръбеше задните й части. Тя примига объркано, за момент осъзнавайки къде се намира и какво е чула току-що. Какво по двойки?!

Професор Павлова, студена като камъка в стаята си, изпъната като струна пред черната дъска, вдигна вежда и жуженето в стаята рязко престана - като прерязано с нож. Тази жена не беше страшна или зла, просто беше внушителна.

- Е, какво чакате? - в гласа й имаше ледени нотки, все едно при най-малкото неподчинение ще те накара да се молиш за прошка. - Ставайте!

След като всички чинове бяха освободени от седящите на тях ученици, професорът махна с пръчката си и мебелите светкавично се струпаха до стените, освобождавайки голямо празно пространство в  средата на стаята. На дъската се появиха три думи: Протего, Експелиармус, Импедимента. Ясно, щяха да се упражняват над защитни заклинания. По двойки.

- Е, ние май сме заедно - разнесе се глас до Тамара. Момичето се обърна и застана лице в лице с партньора си.

- Теглите клечки. Който изтегли по-дългата, напада пръв - тонът на професор Павлова оставаше равен, докато обикаляше с вързобче клечици в ръка покрай учениците, подавайки по чифт  от тях на всяка двойка.

На Тамара се падна по-дългата. Добре, да видим.

- Депулсо!

- Протего! - партьорът й отби заклинанието.

- Експулсо! - явно щеше да бъде по-трудно, отколкото мислеше.

- Протего! - отново навреме.

Тамара започваше да се изнервя.

- Експелиармус! - изкрещя тя. Пръчката литна от ръцете на другото дете, което зяпна учудено - явно не очакваше точно новото заклинание толкова бързо. Тамара я улови във въздуха и размаха победоносно, ухилвайки се.




--------------
Сила, моля. Админ: отчетено.