Индекс
2
0 т.
by Какъв ужас.
Закъсняваше.
Майка му би била шокирана, ако можеше да го види в този момент: облечен с намачкана риза, на която в бързината беше успял да закопчае две от четири копчета; с големи обувки, подходящи за разходка в планината, но не и за класната стая; без раницата, в която се намираха в всички важни за него неща като лекарства, вода и т.н. Дори не беше успял да закуси, а от това щеше да му падне кръвното и имунитета (гласът на майка му сякаш кънтеше в главата му).
Само по някаква случайност беше успял да се събуди от падането на звънящия му будилник на пода. Когато осъзна, че се е успал, Жан скочи и започна трескаво да търси дрехи, обувки, учебници. Целият се изпоти от притеснение. Точно днес ли трябваше да закъснее толкова много?
Докато тичаше надолу по стълбите, Жан се ядосваше на себе си и дори се зарече довечера да спи на пода. Целият проблем със събуждането идваше от леглото. У дома Жан беше свикнал да спи на разтегателен диван от 90-те години, който беше всичко друго, но не и удобен. А в "Мунгав" първокурсниците спяха в огромни легла, с най-мекия матрак и най-пухкавите възглавници на света, или поне така му се струваше на Жан. Момчето никога не беше спало на по-удобно и по-спокойно място, в резултат на което сутрин дори будилникът не успяваше да го събуди. Така се беше стигнало и до сегашната ситуация - да закъснее за първия си учебен час в "Мунгав".
Най-накрая стигна до вратата на стаята. Поспря за момент, за да си поеме дъх, и после натисна с трепереща ръка твърдата метална дръжка. Вратата се отвори с пронизително скърцане.
Часът вече беше започнал. Учениците стояха по местата си, а отпред една висока и заплашително изглеждаща жена обясняваше нещо със също толкова заплашителен глас. Щом чу скърцането на вратата, жената обърна към Жан смръщените си като гъсеница вежди:
- Закъснение. За първия час за годината. Прекрасно начало - каза бавно, като натъртваше на всяка дума. - Явно не мислите, че този предмет е толкова важен, че да дойдете навреме, а?
Жан се вцепени. Бузите му, които така или иначе винаги бяха розови, сега станаха яркочервени. Той започна да обръща очи ту към преподавателя, ту към съкурсниците си, голяма част от които сега се кикотеха. Най-много се страхуваше именно от такива ситуации: да привлича вниманието към себе си. След няколко секунди успя да каже с пресипнал глас:
- Аз, не...
- Сядайте си на мястото - прекъсна го тя, - и да знаете, че ще Ви наблюдавам с голяма интерес, за да проверя дали увереността Ви по Защита срещу черните изкуства има покритие.
Жан се насочи към единственото свободно място на последния чин, където седеше само едно момиче с дълга черна коса, стелеща се на вълни по раменете. Имаше замислен поглед, отправен някъде настрани, както и ведра усмивка. Момичето сякаш въобще не беше забелязало сцената около пристигането на Жан.
Когато седна на чина, той усети хлад. Определено вече не се намираше в мекото си легло. Това не беше чин, а каменен зид. Жан си помисли, че майка му на мига би го накарала да стане, за да не настине. В същото време онази жена беше започнала да говори нещо, но какво - той не разбираше.
Изведнъж момичето до него го потупа по рамото. Побутна към него пергамента си, на който беше написало "Урок 1 - Защитна магия за начинаещи", и му се усмихна още по-широко.
- Благодаря - каза той, обръщайки към нея големите си кафяви очи.
- Аз съм Ела.
Админ: + 10 галеона (отчетени).
Закъсняваше.
Майка му би била шокирана, ако можеше да го види в този момент: облечен с намачкана риза, на която в бързината беше успял да закопчае две от четири копчета; с големи обувки, подходящи за разходка в планината, но не и за класната стая; без раницата, в която се намираха в всички важни за него неща като лекарства, вода и т.н. Дори не беше успял да закуси, а от това щеше да му падне кръвното и имунитета (гласът на майка му сякаш кънтеше в главата му).
Само по някаква случайност беше успял да се събуди от падането на звънящия му будилник на пода. Когато осъзна, че се е успал, Жан скочи и започна трескаво да търси дрехи, обувки, учебници. Целият се изпоти от притеснение. Точно днес ли трябваше да закъснее толкова много?
Докато тичаше надолу по стълбите, Жан се ядосваше на себе си и дори се зарече довечера да спи на пода. Целият проблем със събуждането идваше от леглото. У дома Жан беше свикнал да спи на разтегателен диван от 90-те години, който беше всичко друго, но не и удобен. А в "Мунгав" първокурсниците спяха в огромни легла, с най-мекия матрак и най-пухкавите възглавници на света, или поне така му се струваше на Жан. Момчето никога не беше спало на по-удобно и по-спокойно място, в резултат на което сутрин дори будилникът не успяваше да го събуди. Така се беше стигнало и до сегашната ситуация - да закъснее за първия си учебен час в "Мунгав".
Най-накрая стигна до вратата на стаята. Поспря за момент, за да си поеме дъх, и после натисна с трепереща ръка твърдата метална дръжка. Вратата се отвори с пронизително скърцане.
Часът вече беше започнал. Учениците стояха по местата си, а отпред една висока и заплашително изглеждаща жена обясняваше нещо със също толкова заплашителен глас. Щом чу скърцането на вратата, жената обърна към Жан смръщените си като гъсеница вежди:
- Закъснение. За първия час за годината. Прекрасно начало - каза бавно, като натъртваше на всяка дума. - Явно не мислите, че този предмет е толкова важен, че да дойдете навреме, а?
Жан се вцепени. Бузите му, които така или иначе винаги бяха розови, сега станаха яркочервени. Той започна да обръща очи ту към преподавателя, ту към съкурсниците си, голяма част от които сега се кикотеха. Най-много се страхуваше именно от такива ситуации: да привлича вниманието към себе си. След няколко секунди успя да каже с пресипнал глас:
- Аз, не...
- Сядайте си на мястото - прекъсна го тя, - и да знаете, че ще Ви наблюдавам с голяма интерес, за да проверя дали увереността Ви по Защита срещу черните изкуства има покритие.
Жан се насочи към единственото свободно място на последния чин, където седеше само едно момиче с дълга черна коса, стелеща се на вълни по раменете. Имаше замислен поглед, отправен някъде настрани, както и ведра усмивка. Момичето сякаш въобще не беше забелязало сцената около пристигането на Жан.
Когато седна на чина, той усети хлад. Определено вече не се намираше в мекото си легло. Това не беше чин, а каменен зид. Жан си помисли, че майка му на мига би го накарала да стане, за да не настине. В същото време онази жена беше започнала да говори нещо, но какво - той не разбираше.
Изведнъж момичето до него го потупа по рамото. Побутна към него пергамента си, на който беше написало "Урок 1 - Защитна магия за начинаещи", и му се усмихна още по-широко.
- Благодаря - каза той, обръщайки към нея големите си кафяви очи.
- Аз съм Ела.
Админ: + 10 галеона (отчетени).
