Боклучарникът

Яна се превърна в това, което пушачите наричат „овца в мъгла” и закашля, затваряйки очи, за да ги спаси от лютивия дим. Междувременно се опита да фрасне, Бранимир, но той просто опря длан в челото ѝ, докато нейните ръце се опитваха да го достигнат. Без успех, разбира се, но не и без желание.

- Квакто и да е – въздъхна накрая момичето и отстъпи крачка назад, размахвайки длан пред лицето си – Хайде, миризливке мила, да действаме.
- Миризливка, сериозно? - още дим в лицето ѝ.
- Що, по вашия край как им викат? Вонещица? Смърдележ?
- Какво е смърдележ, откачалке?
- Де да знам, тъкмо си го измислих, ама ти лепна като изработено за теб специално! Даже може да си запишеш някъде, че ти го подарявам. Ау, бе!

Беше дръпнал шапката още по-надолу и „полите” ѝ пречеха на каквото и зрение да имаше да върши някаква работа. Яна се завъртя няколко пъти като четиригодишно, на което някой е сипал малко ракия „да си близне” и накрая се блъсна челно в Боромир, случайно забивайки лакът в корема му. Или поне си мислеше, че там го е забила, забравяйки разликата във височината им.

Чу се рязко поемане на въздух.

- Опа!
- Ще ме осакатиш, бе! – изсъска през зъби момчето, което само по някакво чудо не си беше глътнало цигарата.
- Чувала съм, че ако легнеш по гръб се възстановяваш по-бързо – грейна в усмивка Вълканова.
- Ти май си по-луда, отколкото изглеждаш, а? – видя се, че няма да ядат жито в скоро време, Даргов се поизправи.
- Бедна ти е фантастиката колко точно. Ако няма да умираш драматично, вземи да ми помогнеш малко, че тая пишеща машина няма да се намери сама.

И започна да рови в една от купчините, защото все пак за това бе дошла. Защо домъкна Боромир със себе си не беше много ясно дори за нея. Май беше решила, че има нужда от малко разнообразяване на ежедневието. Той, не тя, нейното си беше достатъчно разнообразно и без това, все пак го прекарваше предимно в собствената си компания.

Само дето не се превърна в локва и не се разтече на земята. Обожаваше всякакви животни, особено такива с козина, а пухкавелите представляваха основно това. Звукът, който издаде Яна не бе възможно да е човешки и тя самата го осъзнаваше, но наоколо нямаше прилеп, който да преведе какво трябваше да означава. Във всеки случай бе толкова високочестотен, че на Бранимир му се наложи да си запуши едното ухо.

- Спука ми тъпанчето и ще ми плащаш вредни!
- Я не се лигави, виж го какво е сладко-о-о! – тя приклекна до животинката и протегна ръце към нея – Дали мога да си го взема? Ще го кръстя Вельо.
- Първо, защо би го взела? Второ, защо би го кръстила Вельо? – Даргов наблюдаваше сладката сценка с типично за него равнодушие.
- Защото Пуккавельо е твърде дълго, разбира се – Яна завъртя очи – О, не се притеснявай, Велко-пухкавелко, зная, че търсиш сополи, но този е твърде голям за теб.

Наложи се да залегне, защото момчето реши да я замери с нещо, което наподобяваше чорап. Колкото и да искаше да е свободно духче, осъзнаваше, че не е възможно точно в момента и затова пропусна. Нагушка създанието и след това го намести на рамото си, с което заприлича на странен пират с още по-странен папагал. Вельо веднага реши да провери дали може да си намери ушна кал, та се наложи да плесне изстрелялото се езиче. Беше си чистила ушите тази сутрин, но проверката не бе нещо, което щеше да ѝ се понрави.

- После ще те занеса при дядо Ставри – сподели му, докато се запътваше към нова купчина боклуци неща - Сигурна съм, че ще ти намери място във фермата, ако не, ще дойдеш при мен. Не зная как ще се разберете с Чедър обаче...
- Какво си мърмориш там, Вълканова?
- Не говоря на теб, смърдележче, макар че бих те завела при дядо Ставри, определено си като за ферма.
- Говори по-силно.
- А, не е мой проблем, че оглушаваш. Да ти дам ли Велко, ще ти изчисти ушната кал за нула време?
- Ще ти дам аз на теб една ушна кал.
- Иу, пас съм, благодаря.

Имаше нещо очарователно в общуването с това момче, сигурно защото не си се връзваха и им беше не неприятно да прекарват време заедно, макар че не биха го признали.

Това беше той – любовта на живота ѝ. Беше се заклела, че като порасне ще се омъжи за него. Да, да, прекрасно осъзнаваше, че това няма как да се случи нито в този, нито пък в някой друг живот, но това не пречеше да си мечтае, нали? О, Хенри! О, Кавил! О, о,о! Като Супермен дори не ѝ беше най-любим, но пак беше красив като картинка (и само на картинка щеше да го гледа цял живот, мхм) и... Трябваше да бъде неин.

- Свали ми го, Боромире, мо-о-о-оля! – тя сръчка момчето с лакът.
- Оу! Свали си го сама – Даргов си потърка ребрата, тия лакти бяха остри.
- Не мога, не знам дали си забелязъл, но съм ниска.

За разлика от косата си и упорития ѝ растеж, ръстта на Яна не можеше да се нарече внушителен. Тялото ѝ като че ли не си даваше много зор да дърпа на височина и около метър и петдесет и два-три му се струваше достатъчно. Естествено, това не се нравеше на Вълканова, която постоянно трябваше да се повдига на пръсти или да влачи табуретки, върху които да се качва... или да извива врат, когато се налагаше да гледа дългучи като този.
Този дългуч, разбира се, се направи, че я оглежда старателно от глава до пети, нищо, че разстоянието между двете не бе кой знае какво. Кратък оглед беше, искам да кажа. После закри устните си с пръсти, сякаш бе в шок от откритието и ахна:

- Верно си ниска!
- Почти като стандартите ти – завъртя очи тя и застана на „Ф” – Ще ми го свалиш ли, или ще ме вдигнеш аз да си го сваля?
- Да те вдигна? Като Симба? Тц, няма. Освен ако не е за да те хвърля после, не виждам защо да те вдигам.
- Хубаво, сама ще си го взема.

Не беше очаквала нещо по-различно, но трябваше все пак да опита, току-виж се навил. Боромир беше упорито магаре и тя уважаваше това, но си искаше Хенри. Щеше да си го закачи на стената в спалнята, за да бди над нея докато спи. Първо трябваше да си го вземе явно.

И Яна заподскача като енот, който се опитва да достигне дръжката на прозореца.

Каквото и да си мислеше, че правят момичетата с плакатите на любимите си актьори, певци, известни личности като цяло, то едва ли имаше нещо общо с реалността. В нея тези плакати обикновено се разполагаха на най-видно място в стаята и биваха съзерцавани с кравешки поглед. Също така им се споделяха тайни, разказваха им се интересни случки от ежедневието и понякога биваха милвани нежно, придружено от „О, (името на въпросната личност), само ти ме разбираш в този живот!”. Какво, вие не правите ли така? Странно.

- Пропусна шапката – вметна с едва доловима въздишка.
- Какво? А, ти още ли си с нея? – Бранимир за пореден път си дръпна от цигарата, сякаш това нещо нямаше край и начало.
- Не, така си изглеждам обикновено, с жабоподобна глава съм си от малка.
- Ти го каза. Не се забелязва разлика, честно казано.
- Ще видим кой ще се смее последен като те ритна в пищяла.
- Офертата да ти намеря стълба стои, ако наистина решиш да опиташ.

Яна му показа един от пръстите на ръката си. После се завъртя на пета и започна да ровичка в друга купчина вехтории. Имаше наистина всичко, от стари мантии, неработещи опасноскопи и наплюващи топчета, до стари прахосмукачки и... диск с албум на Кичка Бодурова? Последното защо някой би си го носил в училище, за Вълканова щеше да си остане мистерия. Може би за да се фука, имайки предвид, че бе с автограф?

Но не това бе най-странното нещо, което можеше да се намери тук явно. При отмятането на нещо, което приличаше на голямо платнище, отдолу лъсна (и наистина лъсна) бакърен казан. Формата му бе особена, тъй като не бе просто казан, ами от него излизаше дълга права тръба, завършваща със спираловидна тръба, която продължаваше надолу и образуваше нещо като правоъгълник. Яна веднага го разпозна, понеже един от дядовците ѝ имаше такъв.

Бранимир подсвирна.

- Ъм... как мислиш, дали са го конфискували от ученик, или някой преподавател си го крие тука и лятно време вари ракийца?

Без определена причина си представи Желев да клечи до този казан и ѝ се прищя да може да изключва въображението си понякога. „Желевата пърцуца – събужда и замрялите сърца” бе следващото нещо, което се зароди в главата ѝ. Яна се сгъна на две, смеейки се на собствената си глупост, докато Борето* я гледаше така, сякаш и да е имал някакви съмнения, че може все пак да е нормална, те току-що са отлетели като миризливка в нощта.


__________
*на галено от Боромир

Имам чувството, че под „помощ” Даргов разбира по-скоро онази, която се изразява в това да те облекат с хубава ризка и затворят в приятна стая с меки стени. Не казвам, че това би се отразило зле на Яна, но и си мисля, че все още не е стигнала чак до там. Има време, може и да не е много, но има.

- Ами, първо ще трябва да се сдобием с джибри. Тук някъде сигурно има дървени бурета или нещо такова?  - Яна се огледа насам-натам, сякаш някое буре ей сега щеше да се изтъркаля самичко от купчина боклуци.
- За какво са ти? – Бранимир я изгледа изотгоре и сякаш я измери с поглед.
Да не мислеше, че иска да се завира в бурета, че я зяпаше така?
- За да не се обърка нещо при ферментацията. Плюс това ни трябват доста плодове... Освен ако не крадем от кухнята или оранжериите, не виждам как ще я бъде тази работа...

Защо изобщо мислеше за варене на ракия? Сякаш не бе достатъчно, че ги караха да се правят на маймуни през половината ден в глупавата „Мелачка”, та само това оставаше – да я хванат, че произвежда алкохол незаконно. Всъщност, почти бе убедена, че не е виждала точка, която да  забранява производство на алкохол в правилника. Само за употреба. Тая за употребата като че ли много ученици (а бас ловя, че и преподаватели) много удобно не забелязваха. То и пушенето уж бе забранено, ама ей го Бранко пак пали цигарка. Как се качва това момче по стълбите до кулата без да си изплюе някой дроб е мистерия и за Яна, и за нас.

- Ти вярно ли се нави да варим ракия? – това възхищение ли беше?
- Е, да. Просто трябва да измислим как ще я направим... И как ще се казва. „Боклучарска” звучи на място, ама не е много привлекателно. „Брянковата кракоплетница” като че ли е по-добре...

Помните ли това, дето го казах за помощта и че още има време? Май нямаше много време.

- Не, ще ти ги извадя от… - накокошини се дребното момиче, дърпайки шапката нагоре, за да открие очите си, но една ръка запуши устата ѝ – Мафни фи ръфата, тъф такъф!
- Чудя се как ядеш мекички с тази мръсна уста – промърмори Даргов, клатейки глава в добра имитация на искрено възмущение. Трябваше да му сподели за МУШКАТО, щеше да му се получи много добре в „Театрални“.
- Фте ти отфапя тъфата ръфа, ако не я…

Дланта на Бранимир се отмести и Яна му хвърли поглед, който ако бе копие, щеше да го прониже и забие в отсрещната стена като препарирана пеперуда. Не че имаше нещо пеперудено в това момче, освен предполагаема липса на мозък.

- Някои видове пеперуди нямат уста, знаеш ли? – сподели му Вълканова, докато демонстративно търкаше своята – Иска ми се да беше така и с някои видове хора – многозначително повдигане на вежди в неговата генерална посока (нагоре).
- Защо, как щеше да ми надуваш главата тогава? – не ѝ остана длъжен.

- Да не би да признаваш, че ти харесва да ти надувам главата? – дланите на Яна се залепиха за страните ѝ почти едновременно с физиономията, която човек прави, когато види сладко животинче, която се появи на лицето ѝ.
- Почти толкова, колкото ми харесва да стъпвам по парчета от Лего.
- Че ти не го ли правиш това всяка сутрин, за да започнеш деня с добро настроение? Нищо де, аз пак си те… толерирам.

Нямаше да му каже, че го харесва, защото въпреки че знаеше, че го харесва по някакъв начин, не би искала да го възприеме грешно и да си помисли нещо. Не го харесваше като Ян, ми е мисълта. Всъщност как харесваше Ян? Напоследък само при мисълта за него някакви крилати създания започваха да пърхат в стомаха ѝ. Определено не се чувстваше по същия начин спрямо Бранимир, но ѝ беше приятно да прекарват време заедно и да се дърлят, както си знаеха.

- Толерираш ме? – беше го хвърлила в размисли явно, защото премигваше като развален светофар.
- Да, Толемире, бранимирам те – избирателната дислексия на Яна се включи.
- Ти си съвършено луда!
- Слава на всички богове и митични създания, иначе щеше да ми е много скучно! Навита съм за схемата с плодовете, между другото.

- Я си търси машината там и недей много да знаеш!
- Опитвам се, ти само намираш неща, с които да ме разсейваш!

Позата „Буква Фъ” сигурно се предаваше от поколение на поколение на всяко женско същество – от майка към дъщеря, после към дъщерята на дъщерята и така цял живот. Иначе нямаше обяснение защо всички момичета я умееха така добре, без някой да ги е учил. То не е нещо кой знае какво, само да си сложиш ръцете на кръста, но има и излъчване, което върви с тази поза, което за момчетата е непостижимо. Фъ-то на Яна бе стопроцентово, ако ще и тя още да не бе съвсем жена и накара Бранимир да потръпне. На мъжете пък им е заложено като видят тая поза, някаква аларма в главата им да запищи: „Опасност! Опасност!”, карайки ги да бъдат нащрек, та това ви е обяснението. За потръпването и така нататък.

След като го пържи с поглед известно време, Вълканова прецени, че това ще да е достатъчно. Той и без това не се впечатляваше особено, пък и в някои отношения беше тъп на гъдулка, ако и да си го толерираше такъв. Нямаше какво да се хаби.

- Ходи да търсиш в оная купчина, аз продължавам тук. Разделяй и владей – рече му накрая и се обърна към купчината, до която стоеше.
- Я пък как се разпореждаш с мен! – „възмути” се Бранимир.
- Бас ловя, че би ти харесало някой да се разпорежда с теб – промърмори си Яна, но му хвърли един поглед през рамо, увенчан с повдигната вежда.
- К`во?
- Ти си к`во.

Нещата не спираха да бъдат странни. Опаковка „МАГиягра – за да не ви увисва магията в неподходящ момент”, разгъваема антена от допотопно радио, биографията на някакъв магьосник, пъзел с Лили Иванова... Чудесата нямаха край просто.

- По-вероятно да намерим преса за вестници, отколкото твоята проклета машина.
- Това ще бъде страхотно и ако намериш, много ще се радвам.
- Защо пък аз?
- До тук интересните неща все ги намираш ти?
- Само теб от къде те намерих не знам.
- Бог ти ме изпрати.

За наказание. Беше му я изпратил за наказание. Не че Яна вярваше в Господ, не съвсем, не изключваше възможността да съществува такъв или някакъв друг вид по-висша сила във Вселената. Също така знаеше че и да има такива неща, те едва ли биха се занимавали с нея, но бе забавно да се въобразява на пратеник. Че ако бе такъв наистина, по-скоро щеше да я е изпратил един господин с рога и спомен за бели криле, това вече е отделен въпрос.

Да бе, Бог. Той самият беше атеист, не вярваше в Бог... висши сили - може би. Но каква по - висша сила от магията им трябваше? Може би нещото създало магията в техния свят? Някои стари магьоснически семейства вярваха в старите богове - Велес, Чернобог, Перун.... той? Той вярваше в Алеко Константинов на стотачката.

Отново се бе отделил от лудото Янче, пратено му от Бога, и започна да се рови наоколо, като внимателно пипаше нещата. Нямаше намерение да си цапа ръчичките твърде много. А вече бе донесъл достатъчно късмет на севернячката. Какви ли не дарове й беше намерил.. изпратени от боговете.
Зачуди се дали пък Яна не му бе някаква карма, наказание. Може би част от изпитание към някакво семейно проклятие. Това щеше да обясни и други жени в живота му - Арина, Люба, Лилиян. Хич не му вървеше. Откачалка до откачалка.

- Откри ли нещо? - писна Янчето, за пореден десети път от както се бяха събрали.
- Мозъка ти! Но ще ми трябва пинсета. - провикна се той на свой ред и се закашля. Имаше нужда от вода, но май само това не можеше да се намери наоколо. Всичко друго беше в изобилие - каквото душата ти иска, от пиле мляко или там каквото казваха мъгълите.

Янчето дотича до него, сякаш наистина си търсеше мозъка. И носеше пинсети. ГОЛЕМИ пинсети, не от онея малките с които момичетата си скубеха веждите, а нещо приличащо на уред за мъчение. Не клещи, пинсети.
- Я стой по-далеч от мен с това. - нареди Даргов, а Вълканова сложи една ръка на кръста си и с другата - с пинсетите - замаха към него.
- Ще ти дам аз на теб едни пинсети. И ще ти излязат през носа.
Лошото бе, че можеше наистина да му ги изкара през носа. Не искаше да знае от къде обаче ще ги вкара... Защо имаше чувство ,че черепа му нямаше да остане цял?
- Яна. Машина. Машина. Яна. Търси. - може би прости думички щяха да помогнат? Надяваше се.
- Даргов. Машина. Машина. Даргов. - брей, и тя можела да играе тази игра. 

Пухкавела се опита да бръкне в ухото на Янчето, докато тя се разсейваше с Даргов. От докосването, момичето леко подскочи, а пинсетите паднаха на пода, като почти се забиха в обувката на Даргов... е почти, удариха го. Но той изсъска преувеличено. Сякаш казана за ракия му бе паднал отгоре.
- Я се стегни бе Боромире, я виж какъв здрав мъж си. - перна го по гърба и се засмя момичето, а това почти го бутна в един куп с книги и мастилници. Беше се разсеял и свалил гарда и лекото побутване го запрати върху шкаф с мастилница, която разля и мастилото докосна ръката му и блузата му.. страхотно. Как това нещо все още не бе изсъхнало!?
- Виж какво направи!!!
- Ще се изпере! Малко содичка и лимонче и ще е като нова. - не, нямаше да се изпере. Но имаше магия за петна... как обаче й беше името на тази магия Даргов не знаеше, защото такива неща не го интересуваха. Бедничкият.
- Това да не ти е кекс или коктейл, ма? - изръмжа недоволно като хвана някакъв парцал да опита да изчисти мастилото.

Беше толкова очарователно смотан, че нямаше как да не му се порадва известно време. Разбира се, парцалът не помогна особено на положението, вместо това само размаза допълнително мастилото, което накара Даргов да изрече думички, по принцип неподходящи за ушите на момиче. На Яна не ѝ пукаше, разбира се, защото самата тя употребяваше такива, когато бе сигурна, че наоколо няма възрастен, който да чуе и да ѝ направи забележка. Не разбираше защо не е проблем момчетата да говорят глупости, когато Вселената си е заслужила псувните, но момичетата трябваше да си мълчат. Даже още по-добре, направо да не се ядосват изобщо, защото и това не се възприемаше за много момичешко поведение. Тя явно беше някакво момиче-менте, иначе нямаше обяснение. Тя и половината други момичета в училището, де.

- Стига си се мазал като прасе, борещо се с тиква и дай да те оправя – въздъхна накрая и извади магическата си пръчка, защото ѝ омръзна да го гледа как пуфти и сумти.
- Можеш само да си мечтаеш, не се занимавам с откачалки! – отвърна ѝ той, продължавайки усилено да влошава цапаницата.
- Ма то ти няма с какви други да се занимаваш, освен това – ИУ! Скърдж! – последното бе изречено с насочване на пръчката към петното, което изчезна – Ето, смотаняко, няма нужда да ми благодариш.
- Нямах и такова намерение, все пак вината за това беше твоя.
- Можеш да си ядеш ушите!

След тази размяна на любезности двамата отново започнаха да тършуват, тъй като очевидно машината нямаше да дойде самичка.

- Ау, Даргов, намерих ти богърта! – обади се Яна.
- Какво намери, ма? – главата му се показа иззад поредната купчина н е щ а.
- Ей го – посочи му прахосмукачката, която бе намерила – На боклук като теб няма какъв друг да му е страха. АУ!

Уцели я с плажна топка, на която бяха нарисуван Спънджбоб и Патрик. Колко подходящо за случая, още двама олигофрени, които съдбата бе събрала по незнайни причини. Яна я засили обратно и отбягвайки топката, Бранимир се спъна в нещо, което изтрака познато. Когато отвориха кутията, отвътре лъсна нещото, което бяха търсили през цялото време – пишеща машина. Личеше си, че почти не е използвана, въпреки че бе доста стар модел, но въпреки последното си беше идеална за целите на Вълканова. Толкова се зарадва, че прегърна Бранимир, който нямаше време да отстъпи.

- Благодаряяя, Боромире! – каза някъде около пъпа му – Я какъв късмет ми донесе!
- Нали бях боклук? – отдръпна се от нея почти в същото време, в което тя го пусна.
- Е, да , ама си по-скоро като ръждясала подкова, все пак вършиш някаква работа. А за училищния вестник мога ли да те привлека, как мислиш?
- В никакъв случай!
- Ще видим тази работа.

@Ян Маджаров

Случката с келпито нямаше да му се размине. Вийлата го беше пратила в Боклучарника и Симо вече вървеше към Южната кула. Не го бяха наказвали преди и това му носеше някакво неестествено удоволствие. Моментът още не беше настъпил, но той вече вкусваше победата над режима на Параскева. Скоро, скоро, казваше си, въпрос на време е.
 Ето го тъмния коридор. Вдишваше от мрака и го превръщаше в тихо дихание от сигурност. Няма да е чак толкова лошо. Щеше да подрежда разни вехтории, можеше и да си намери нещо полезно и да си го прибере за подходящ момент - винаги се намираше нещо там, дето не си го търсил, нито пък си подозирал, че ти трябва. 
 Отмина единствената факла. Светлината ѝ се процеждаше по дъсчения под, който проскърцваше всеки път, в който Симо стъпеше. Започваше да застудява и тъмнокосият бе взел гениалното модно решение да носи кубинки, така че да, стъпките му ехтяха по целия коридор. Още няколко крачки, ето голямата притворена врата, внимавай за дупката с лепящото топче. Симо прекрачи мястото на липсващата дъска и влезе.
 Стари мебели и купчини от разхвърляни прашни книги и всякакви дранкулки докъдето погледът стигаше. Вийлата вече го чакаше. Беше млада (естествено), доста красива, но по студеното ѝ лице се изписваше строгост. Отговаряше за неговата група.
 - Крайният десен ъгъл, започвай!
 Тя явно очакваше изражението на Симо да помръкне, защото явно не очакваше неговата усмивка. Той не помръдна. Гласът ѝ потрепери.
 - Ти не чуваш ли какво ти казвам, момче? Как ти е името?
 - Манев, госпожице, приятно ми е да се запознаем. Как е вашето?
 Действително не се бяха засичали кой знае колко от началото на годината.
 А тя просто се беше вцепенила. Прие ръката му, знаеше, че не трябва да го прави.
 - Мария.
 Той целуна бялата ръка и се усмихна. След това се насочи към наклонения рафт с разхвърляни стари учебници вляво. Вийлата го гледаше зяпнала. Мило момче. Щеше да го наглежда. 

***

 Съвсем наблизо до къта, където подреждаше, Симо чу нечие пуфтене и, оглеждайки се да не го види вийлата, той надникна иззад купчината книги по история на магията (позна ги, защото такива дебели книги нямаше какво друго да съдържат).
 Ян седеше навъсен на колене и сортираше някакви прашни четива. Къдрокосата глава се извъртя по посока на Манев, който му махаше.
 - Кво става, Ян? Докъде си?
 Маджаров рядко разговаряше със Симо, виждаше се му се малко странен, но пък не че имаше много голям избор сред тия вехтории.
 - Втори час карам, голяма тъпня. 
 - Кво толкова направи?
 - Злополука по отвари. Ти?
 - Едно бясно келпи. Оттатък съм, почвам точно. Ако искаш ела да си лафим като приключиш тук.
 - Ооокей - Ян отново снижи поглед с (неособено добре за Симо) прикрита досада. Не го познаваше особено добре тоя, но и не вярваше да му каже нещо интересно.

На Симо му стана малко смешно, когато видя как вийлата води Маджаров при него - толкова измъчен човек, мислеше си Манев, не бе виждал. Беше по-наясно с нравите на повечето ученици в "Мунгав", отколкото някой можеше да предположи, в това число и бедният Ян, който седна до него и започна да реди някакъв куп от разпилените по земята книги. Калоян изобщо не искаше да бъде там и сигурно го проклинаше, задето остава. А можеше да предположи, че вийлата-отговорник, която (той бе сигурен) вече винаги щеше да се смущава от присъствието на дългокоското (с други думи нямаше да му прави проблеми), е удължила наказанието на къдрокосия петокурсник.  
 Щеше да използва тази възможност да го попита някои неща, знаеше, че ходи при Клюкаря. 
 - Довърши си... каквото правиш и върви, ще те покрия.
 - Няма нужда, вече направи достатъчно - токсичното количество досада в гласа на Калоян задушаваше Симо като че в газова камера, но той знаеше с какво си има работа и не отговори. Купът книги, който се бе заформил пред него, се състоеше от някакви учебници по отвари. Манев взе една и започна да прелиства за допълнителни бележки и конкретни отвари. Ян през това време му беше обърнал гръб, но ясно го чу как се обърна за момент. 
 - Гаротски газ?
 Симо не отговори. Ян обаче беше чувал за тази отвара. Тя задушава вдишалия я, беше премахната от учебната програма преди години заради опасения от масово натравяне. А предвид това, че смяташе Симеон за странник, не смяташе, че му е чиста работата.
 - Защо четеш това?
 - Не съм сигурен, че те засяга. - каза Симо, без да се обръща.
 - Ще те докладвам на вийлите, ей. 
 - Просто чета от стар учебник. Това е. Не съм заплаха и не искам да избия училището, бъди спокоен.
 Към записките под страницата имаше драскулки и точно те бяха предизвикали притеснението у Калоян. Черепи и кости от червено мастило и някаква скица...
 - Тогава не го чети.
 Симо помисли за секунда и го затвори. Беше прочел каквото му трябваше така или иначе.
 - Виж, не можем да се правим, че няма слон в стаята. Правя едно проучване, това е. Виждаш, че оцеляването в Мунгав става все по-трудно. Трябва да сме готови... и да се подкрепяме, доколкото е възможно.
 Ян го гледаше изцъклено, явно изобщо не разбираше.
 - Не почнахме добре. Не съм откачалката, която може би си мислиш, че съм. Чувам разни неща и гледам да уча извънредно. Не мисля, че има някой, на когото да му харесват последните промени...
 Ян кимна. Може и да разбираше.
 - Не може да продължи така, знаеш. Правим, каквото можем. - Симо се изправи и изтупа праха от панталоните си. Пресегна се и грабна няколко книги от някаква купчина вехтории. Стъклата на очилата му проблеснаха на смътната светлина от големия прозорец отсреща.