Боклучарникът

Симо се обърна назад и по устните му заигра усмивка. От неговия тип усмивки, по които човек не може да прецени много-много какво точно му се върти в главата.
 - Чувам разни неща. 
 - И какво чуваш? - изглежда къдрокоското май малко по малко започваше да съжалява за любопитството си.
 Нямаше да го разочарова.
 - Някои ученици започват да обмислят разни пакости за ръководството, струва ми се. Дори един слух за бунтовническа клетка, но честно казано не вярвам да са много сериозни в намеренията си. Не сме способни на много, не сме в добри позиции и фактът, че боравя с информация от слухове малко или много го доказва. - момчето се засмя. Действително мразеше да вярва на клюки, какво оставаше да ги разпространява. Тези обаче бяха къде-къде по-интересни от това кой с кого излиза и кой на кого е пуснал миризлива бомбичка в тоалетната. 
 А Ян го слушаше с известен интерес, преравяйки боклуците за n-ти път, но явно се сети, че на въпроса му остана неотговорено:
 - Попитах те ти какво смяташ да правиш, Джон Ленън?
 - Аз не съм терорист, Маджаров - отговори през смях дългокосият седмокурсник, сваляйки очилата си и изваждайки малка кърпичка от вътрешната страна на мантията си, за да забърше стъклата. Тук наистина беше извънредно прашно.
 - Но ми се струва, че скоро ще стане интересно в "Мунгав", и засега само малко съм си засилил подготовката, това е.
 Въпросителен поглед от Ян. Май си мислеше, че Манев го будалка. 
 Но всъщност седмокурсникът премерваше всяка своя дума съвсем съзнателно. Беше му любопитно дали Ян е сред пакостниците в "Мунгав"... или дали имаше желание да стане такъв. Двамата можеха да помятат малко димки по вийлите някой път, знаеше ли.

- Значи мога да ти имам доверие? - полуусмивка от Симо.
 Мълчание, нарушено само от шума на прашните кожени подвързии на книгите и дрънченето на старинните предмети без стойност, които бяха в изобилие около тях.
 - Да речем, че да - изсумтя Ян и се обърна на другата страна, избърсвайки прахта на един пясъчен часовник с размерите на футболна топка.
 Седмокурсникът беше видимо доволен от развитието на този разговор. 
 - Добре. Лумос!
 Дългокосият освети пространството пред себе си и след секунди извади още един том от поредицата учебници по билкология, която подреждаше в една купчинка пред себе си.
 В този момент сянката на вийлата надвисна над момчешките глави и те се извърнаха към русото момиче.
 - Симеон, освободен си.
 Дългокосият отметна падналия кичур коса от лицето си, видимо изненадан да чуе тези думи. Идея си нямаше как процедираха наказанията в "Мунгав", понеже за почти седем години той нищо лошо не бе извършил и съответно никога не го бяха наказвали.
 - Професор Колева те вика в кабинета си.
 - За какво?
 Бузите на момичето поруменяха.
 - Аз... не знам.
 - Може ли само секунда?
 Вийлата наистина не знаеше как да отговори, затова кимна плахо и се отдалечи.
 Когато Симо и Ян останаха сами, кафявите очи на седмокурсника срещнаха не съвсем разбиращия още поглед на черните очи на Маджаров.
 - Чел ли си "Ян Бибиян"? 
 Калоян го погледна изпитателно, явно изобщо си нямаше представа за какво идеше реч.
 - Е, добре. - усмихна се глуповато Симо, който за миг направи някаква връзка между главния герой от романа и момчето пред себе си, което гледаше с толкова голямо недоумение, че Симо просто го напуши на смях. - Ако чуя нещо интересно, ще се свържа с теб.
 С тези думи Манев стана от мястото си, отърси прахта от черните панталони и тръгна към изхода на помещението, за което нямаше изглед скоро да бъде подредено, независимо колко ученици вийлите наказваха тук.