Пристигане в "Мунгав"

* За Жан


Меденокоската все още трепереше, когато слезе от Метла. 

Грифона, не истинската си метла. 

Получи дежурните подхвърляния от съдомниците си, но ги заглуши, опитвайки се да успокои дишането си. Лятото беше направила стриктно научно изследване, което се състоеше в гледане на клипчета в магток (магическия тикток) и мъгълския ютуб, за да се научи как да контролира паник-атаките си, когато се намереше в близост до магическо създание. Оказа се, че трябва да диша дълбоко известно време, докато се концентрира върху нещо друго - няколко човека бяха препоръчали винаги да носи със себе си нещо, което можеше да докосва по всяко време. Според тях щяло да й помогне да измести фокуса си от страха върху нещо истинско и безобидно.

Дишай.

Издишай. 

Ръката й беше свита на юмрук в джоба, стискайки малкия плюшен снич, който леля й й беше подарила за рождения ден. 

Дишай.

Издишай. 

След няколко минути погледът й най-накрая се фокусира, за да може да посрещне траекторията на последния ученик, чийто тромав (ами какъв да е, пфу!) грифон приближаваше към кулата. Някакво дребно момченце се изплъзна от седлото на проклетия-лъво-птичок и замига с огромните си кафяви очи. Изглеждаше объркан и някак стресиран от полета, което накара нашата героиня да изпита моментална симпатия към събрата си по съдба. Щеше да му помогне. Беше решено. 

Леда се изравни с Жан, прехвърляйки малък плюшен снич между пръстите на едната си ръка. Косата й стърчеше, а мантията й беше леко намачкана, но това не й правеше впечатление. Русокоската се усмихваше приветливо на първокурсника, докато с другата ръка се опитваше - при това успешно - да разопакова пакетче с подскачащи карамелизирани пуканки. 

- First time? - усмивката запази дежурното си място върху лицето на Леда, - Не е чак толкова страшно, колкото изглежда. Освен грифоните, всъщност. Те са си страшни. Чух, че преди години един изпуснал първокурсничка, докато летели към замъка и момичето се разпльокало на палачинка. Представяш ли си? Всъщност, не си представяй. Едва ли е било красива гледка. Макар че казаха, че е оцеляла, след като са я завели при баба Цвета да я раз-палачини. 

Въпросителното изражение на детето накара една от хилядите лампички, които редовно си правиха рейв в съзнанието на Леда, да прищрака и тя реши, че неволният й събеседник вероятно иска да му се представи. Изобщо не й хрумваше, че може би ненужно е стресирала дребосъка с разказите си за човешки палачинки. 

- Но къде са ми обноските?! Аз съм Леда, приятно ми е. Надявам се и на теб, макар че ми изглеждаш леко поуплашен. Нормално, де. Цялата работа с грифоните ... Опитах се да долетя на метлата си миналата година, но Рачев ме догони и ме наказаха да не летя цял месец. 

Името на Рачо Рачев накара момченцето да се поразмърда - очевидно познаваше домакина на замъка.

Админ: + 10 галеона отчетени.

Чувстваше се... изгубена.
Непознати хора й говореха странни неща... искаха да я отделят от дома й, от сестра й, от всичко, което познаваше. Убеждаваха я, че е специална. Че има някаква необикновена дарба и че там, където искат да я изпратят, ще се чувства по-добре и ще намери приятели.
Само че тя не им вярваше. Не приемаше за чиста монета и една единствена тяхна думичка и всеки път, когато някой от тях пристигнеше вкъщи, за да й обясни още нещо, Кати потръпваше от неизказан ужас пред неизвестното.
А днес беше денят... денят, в който щеше да напусне всичко мило и любимо, за да се отправи по трънливия път на непознатото.
- Не искам! Не може ли да не ходя?
Питаше тихо баща си Виктор. Той от своя страна се бе обърнал с гръб, за да не види малкото му момиченце сълзите, бликнали в очите му при звука на уплашеното гласче.
- Стига, Кати. Ще бъде забавно.
Сестра й, Марина, протегна ръка и я погали по косата.
- Ако можех, аз също щях да дойда, но не получих покана...
В гласа й нямаше завист... само тъга от предстоящата раздяла.
Кати се изправи.
- Трябва да довърша багажа си - каза примирено и отиде в стаята си, за да се сбогува с любимите си неща. Знаеше, че ще ги види пак чак на Коледа и сега това й се струваше много, ама адски много време. Стрелна с очи часовника. Наближаваше полунощ...
В 23:55 на вратата се позвъни. Кати грабна куфара си и с колебливи стъпки отиде да отвори. Беше Рачо Рачев - човекът, който щеше да я...как го беше казал? "Магипортира", май така беше.
- Здравей.
Усмихна й се и тя инстинктивно направи същото в отговор.
- Готова ли си да тръгваме?
В този момент до нея изникнаха баща й и сестра й.
- Ще ми пишеш, нали?
Лицето на Марина - огледално отражение на нейното - изглеждаше така, сякаш е готова всеки миг да избухне в сълзи. Кати само кимна.
- Пази се, Кате-пате - прошепна баща й и прякорът от най-ранното й детство едва не я разплака отново. След прегръдката за сбогуване, продължила като че ли само един миг, Кати се отдели от него и погледна Рачо.
- Готова съм.
Събра смелост да каже и грабна куфара, а с другата ръка се хвана за неговата. Магипортираха се.
- Мили Боже, това е...отвратително - измърмори на себе си, когато чувството, че я провират през прекалено тясна гумена тръба, най-сетне отмина и успя да си поеме дъх.
- Сигурно ще умра, ако трябва да го направя отново.
помисли си и се огледа. Намираше се на огромна поляна, беше обградена от стотици деца на нейната възраст, както и по-големи.
- Идват! - чу се отнякъде глас и Кати се надигна на пръсти, за да види за какво именно става въпрос. Животните (май това бе най-точното определение) бяха стотици и се приближаваха, летейки в няколко стройни редици. С тяло на лъв и глава на орел, тези същества бяха най-невероятните, които Кати някога бе виждала.
- Вземи това - прошепна в ухото й Рачо, подавайки й някакви корени с вид на няколкосантиметрово кално, мръсно бебе
- Мандрагора. Обясних ти... трябва да я дадеш на един от грифоните, за да те избере и да те вкара в училището - напомни й той и се отдалечи, оставяйки я да се взира тъпо в орелоподобните.
В този миг по-големите ученици започнаха да се качват по гърбовете на съществата и да излитат, изчезвайки в далечината
- О, не, о, не, о, не! - Това някакъв тест за издръжливост ли беше? Или искаха да я накарат да се изложи още сега, в първия ден?
- Мърдай! - някакво момче я побутна и тя залитна почти сляпо към един от грифоните
- Ето...ако...ако искаш, я вземи.
подаде му мандрагората и грифонът лакомо я лапна.
- Знаеш ли - заговори тя на съществото, което с наслада дъвчеше, - ти всъщност си красив. Харесваш ми.
Изненадана от смелостта си, Кати протегна ръка и я прокара по меката перушинеста шия
- Ще ми позволиш, нали?
Сякаш я бе разбрал, грифонът подгъна крака и се приведе така, че Кати с лекота успя да се изкатери на гърба му.
- Давай! - извика възторжено и съществото полетя, понасяйки я над гористата местност. С чувството, че всеки момент ще достигне облаците, Кати се присви и се хвана по-здраво. И тъкмо навреме, защото точно в този миг грифонът се сниши и кацна на върха на високата кула, към която явно се стремеше.
- Добре дошла в дом Северен вятър! - гръмнаха гласове и аплодисменти, приветстващи я в новия свят. Нейния свят. Светът на магията.

Админ: + 10 галеона (отчетени).

За Жан

Вътрешният глас, който до минута беше крещял в съзнанието на Леда на няколко честоти (както си правеше през повечето време), неочаквано замлъкна. Тишината, настъпила в главата й, я стъписа и остави безмълвна – нещо, което не се беше случвало в Ледината история, откакто се беше родила и научила, че дори пищенето е форма на комуникация. 
 
Междувременно момченцето срещу нея продължи да пърха с мигли, гледайки я с невинни очички. Как можеше да не знае … Чакай, чакай, чакай. Задръж конете*, кобилите и каквито животни споменаваха субтитрите на сериала на сестра й! Ами да, от къде щеше да знае какво е куидич ако доскоро беше вярвал, че е просто мъгъл?! Леда се усмихна разбиращо и отново пусна какафонията, наречена “мисли” да заеме обичайната си позиция и си пое дъх: 
 
- Само най-великата игра на света. – за секунда русокосата се поколеба и кимна отривисто, - Не, всъщност, зачеркни това изказване от първокурсническия си ум. Куидичът е начин на живот. Куидичът е цел. Куидичът е ...
- ... съдба? – гласчето на Жан прозвуча несигурно.
- Еха, ама ти наистина бързо схващаш! Знаеш ли какво? Имам страхотна идея! Какво ще кажеш да дойдеш на някоя от тренировките ни? Ако ти хареса, мога да ти помогна да влезеш в отбора. Ще те науча на всички трикове, които знам. Както казах, мисля, че от теб ще излезе страхотен търсач. Аз самата съм бияч.
- Бияч? Ти биеш хората?
- Не, макар че често ми се иска. По-скоро шляпам блъджърите. – очите на момченцето се бяха уголемили като понички, - Представи си ги като малки, досадни гюленца, чиято цел е да те разконцентрират. 
- Ами ... не съм сигурен. – смотолеви Жан плахо, - Опасно ли е да си в отбора? Ами ако ме удари някое от тези … 
- Блъджъри? Неее. Нали затова съм там - да те пазя от малките досадници. Пък и опасно, опасно … колко да е опасно? 
 
Леда се оттласна от студения под и подаде ръка на събеседника си. Той се поколеба, но все пак реши да я приеме, при което третокурсничката го дръпна отривисто. След като се изправиха, тя му даде знак да я последва.
 
- Веднъж ми счупиха три пръста наведнъж, но това е нищо. Един от биячите на Лъч му отнесох едната капачка на коляното …
 
Цветът на лицето на Жан се промени внезапно, причислявайки го към призрачното население на замъка, но момичето все още не беше толкова вещо в разчитането на чуждите, а и на своите, емоции и просто продължи да си бърбори: 
 
- Но ако знаеш как да се спогодиш с метлата си, не мисля, че има от какво толкова да се страхуваш.
- Метла? Аз … трябва да мета?
- Не, да летиш на нея. 
 
Информацията като че ли дойде в повече на Жан и той рязко се спря на мястото си, тъкмо когато двамата герои триумфално щяха да влязат в Тържествената зала. 
 
- Всичко наред ли е? – попита усмихнато Леда, - Ако се притесняваш, че няма да успееш да си намериш място, може да седнеш до мен? Поради някаква причина повечето хора ме избягват и покрай мен винаги има свободни места. 


* hold your horses

За Ориана.

Тервел обожаваше откриването на учебната година. Намираше нещо много тайнствено и вълнуващо в това да е навън посред нощ точно преди настъпването на есента, когато хладният въздух галеше кожата и щурците свиреха пронизително. Имаше чувството, че се връща назад към древните времена, когато вещиците са се събирали по същия начин, за да гадаят по звездите или да ловят тритони. За него откриването на годината беше ритуал. Всяка година очакваше с нетърпение да се появи на поляната пред "Мунгав" с тоалета, който беше започнал да подготвя още от началото на август, да срещне смайването в очите на съучениците си и отново да се увери, че е единственият в това училище с класа и стил. Харесваше му тържествеността на събитието, тъй като ненавиждаше всичко обикновено и ежедневно. Едновременно с това чувстваше тъга, че е приключило поредното прекрасно лято и че от утре вече ще е заплашен от рутината на обикалянето по класни стаи и контактите със скучните си съученици. Независимо от всичко беше решен да изживее всяка минута от тази нощ.
Пристигането на Тервел и тази година беше бляскаво. И то буквално, тъй като мантията му беше светлосива, обсипана цялата с миниатюрни кристалчета. Тя беше омагьосана да се носи няколко сантиметра над земята, което караше кристалчетата непрекъснато да се движат насам-натам и да проблясват, пречупвайки по стотици начини лунните лъчи. Човек не можеше да гледа към мантията повече от няколко секунди, без да бъде заслепен. Отдолу под мантията Тервел носеше кадифен костюм, произведен специално за него от известната верига "Лавра". Отделно си беше купил от Париж една страхотна островръха шапка от кожа на видра, която го караше да изглежда много аристократично. Русите му коси бяха сплетени в елегантна плитка. Беше си сложил и жълти ръкавици, за да завърши тоалета си с малко цвят. Изглеждаше прекрасно и го знаеше.
Погледите на съучениците му бяха приковани в него още от момента, когато се спусна от въздуха с летящото си килимче. Бе си го купил това лято от Мароко. Килимчето беше сравнително малко и се покриваше изцяло от мантията на Тервел, поради което изглеждаше сякаш момчето левитираше свободно във въздуха. Събралите се на полянката наблюдаваха как Тервел плавно се приземи. При изправянето под него се показа шареното летящо килимче, което потрепваше едва забележимо. Тервел поглади с ръце дрехите си, огледа се и пое по поляната с бавна походка. Една първокурсничка си изпусна близалката, докато зяпаше с отворена уста - точно ефектът, който Тервел търсеше.
Изведнъж някой се блъсна в него. От това той загуби равновесие, олюля се и мантията зад него се усука, така че заприлича на опашка на еднорог.
- Извинете... - успя да смотолеви едно ниско момиче с дълга кестенява коса и разсеяна физиономия. 
Тервел огледа момичето от главата до петите. Беше облечено с дънки и обикновена фланела, носеше кецове, а на врата му висяха някакви странни ъ... ушанки, каквито той никога не беше виждал. Първоначално раздразнен от сблъсъка, при вида на дрехите на момичето Тервел поомекна.
- О, не, няма нужда да се извиняваш за тоалета си - каза той шеговито. Лицето на момичето, което досега изглеждаше крайно разсеяно, се промени. Бузите му леко се зачервиха. То сведе поглед към дрехите си за секунда и после скръсти ръце пред себе си.
- Не се извинявам за тоалета си - отговори момичето леко обидено.
- Разбира се! Никога не се извинявай за нищо. Щом това е твоят стил, трябва да се гордееш с него, независимо от това дали някой ще ти каже, че си се облякла като продавачка в магазин за котли. Както и да е, кажи какви са тези неща, които носиш? - той посочи към странните ушанки, които момичето носеше около врата си. - Някаква нова мода? Впрочем аз съм Тервел, ако по някаква случайност не си чула все още.
Изглежда думите поразвеселиха момичето, тъй като то се усмихна за секунда, след което отново си върна мрачната физиономия.
- Това са слушалки - започна да обяснява бързо. - Мъгълите ги ползват за слушане на музика - слагаш си ги и чуваш само ти, не и другите.
- Не думай. Да разбирам значи, че не се ползват като аксесоар? 
Тервел имаше набито око за тези неща и считаше, че сини слушалки щяха да се връзват много добре с русата му коса. Функцията на слушалките въобще не го интересуваше. Освен това си мислеше, че момичето имаше много хубави черти и би било ослепително, ако полагаше поне някакви усилия да поддържа външния си вид. Чувстваше дълг да го убеди в това.

Админ: +1 сила (отчетено).

Взря се уплашено в тълпата, не бе очаквала такова посрещане
- Аз...благодаря!
успя да смотолеви единствено благодарение на дълбоко вкорененото от майка й възпитание. Огледа се отново. Толкова много лица... усмихнати, приветливи лица, готови да я приемат такава, каквато е. А дали тя бе готова? Дали бе достатъчно смела, за да разкрие себе си пред всички тези непознати хора?
Май не беше...
Отклони поглед и се загледа в грифона, все още стоящ до нея. Съществото изглежда нямаше абсолютно никакво намерение да си тръгва. "Дали не трябва да му дам име?" - запита се, взирайки се в очите му.
- Марго - промълви тихо.
- Като мама...
Някак инстинктивно Кати долови, че грифонът я е разбрал и го погали.
- Можеш да вървиш... или да правиш, каквото там правите ти и другите като теб.
Марго протегна човка и нежно я клъвна по пръста, след което излетя и се изгуби в нощта.
"А сега накъде?" - учениците се събираха на групички по двама, по трима и напускаха кулата. Оглеждайки се предпазливо, Кати тръгна след тях. Сигурно отиваха на празненството за посрещане, за което й беше разказал Рачо...
С надеждата, че няма да се изгуби в тълпата, Кати последва съдомниците си в Голямата зала.

"Тук е...почти тъмно!" - беше първата мисъл на Кати, когато попадна в тържествената зала. Помещението бе малко и кръгло, осветявано като че ли с някакви постоянно примигващи лампички. Все едно някой бе угасил светлината и бе пуснал само коледната украса. Това бе толкова интересна стратегия за посрещане, че успешно отклони вниманието на Кати от хората около нея. Погледна нагоре и на тавана съзря герба на училището - голям, озъбен грифон.
-нарисували са го грозен, не мислиш ли?
попита момиче, на вид може би една или две години по-голямо от Кати. Тя не отговори. Нейната стратегия беше, че докато не опознаеш добре заобикалящите те, е най-препоръчително да си мълчиш. Момичето сви рамене и се отдалечи в търсене на по-словоохотлива компания.
Кати се огледа. Около нея всички стояха прави, побутваха се и си говореха, явно в очакване на някакво събитие. В този миг най-отпред излезе някаква жена и застана на нещо като малък подиум, светлината около който бе една идея по-силна. Жената изглеждаше около тридесет и петгодишна, имаше много красива дълга руса коса и най-магнетично зелените очи, които Кати някога бе виждала. Извади нещо малко, постави го пред лицето си, а после го прибра и се прокашля, за да заговори:
-И тази година, скъпи ученици и учители, се събираме отново с надеждата да получим още малко знания за магията. Тя, разбира се, е форма на съществуване, за която не можем да знаем всичко, но, "колкото повече, толкова повече", както казват в една мъгълска книжка. Сега се обръщам специално към първокурсниците, за да им кажа, че всички правила и задължения могат да получат изредени в списък при нашия домакин - Рачо Рачев. Лично аз смятам, че ще бъде най-добре да пропуснем скучните директорски речи и да дам думата на моите колеги, учителите, защото общуването ви с тях оттук нататък ще бъде най-важно. Желая на всички щастлива, успешна и безаварийна нова учебна година!
Кати изръкопляска учтиво заедно с другите, макар и от страх да не бе чула нищо друго от речта, освен онази част, свързана с някакви правила и задължения. Мили Боже, какво ли щеше да й се налага да прави тук!
След това се заизреждаха учителите - един след друг, с всичките си изисквания, молби и настоявания. Когато най-сетне тази част приключи, на Кати вече отчаяно й се искаше да седне и както много от съучениците си, започна нервно да се оглежда, да потропва с крак и отегчено да се взира в подиума отсреща.