Пристигане в "Мунгав"

@Косара Вълканова

Еньо бързаше. Беше решен да пристигне на поляната точно в 24:00 ч., защото така пишеше в поканата - "в полунощ", а и защото искаше да сведе до минимум напразното висене в гората. Графикът му за вечерта изискваше експедитивност: 1) 23:55 ч. - финална проверка на багаж; 2) 23:57 ч. - магипортиране; 23:58 ч. - сбогуване (не повече от десет секунди) и след това вървене с умерено бърза крачка до поляната. Всичко се развиваше идеално до частта със сбогуването, когато майка му изведнъж реши да прояви абнормално количество емоции: да плаче, да го прегръща и да му дава съвети как се язди грифон. На тридесет и седмата секунда се наложи Еньо да издърпа багажа си от ръцете й и да побегне през гората, надявайки се да успее да навакса изгубеното време.
Тичаше, прегърнал куфара, така че лицето му беше изцяло закрито. Не му трябваше да гледа, защото беше научил маршрута наизуст. Чрез задълбочен анализ, извършен преди около месец, Еньо бе оценил като най-оптимално да мине директно между дърветата, а не по отъпканите пътечки до училището. По този начин нямаше да заобикаля излишно и щеше да избегне тълпите от хора. Единствената промяна в графика му реално бе скоростта на движение: от "умерено бърза крачка" в "лек тръс". 
Ето че вече почти беше наваксал, когато...
Блъсна се челно.  Куфарът излетя настрани, удари се в едно дърво, при което се отвори и отвътре полетяха всевъзможни вещи - чорапи, книги (доста книги), саксии, малък котел и др. Самият Еньо също изгуби равновесие и полетя назад, падайки по гръб. Главата му се заби в хладната земя и той усети мирис на почва и здравец.
- Да ти помогна ли? - над него се беше надвесило едно чернокосо момиче с тъмни очи, тънки устни и сбърчен нос.
Първоначално Еньо беше в ступор. Той мразеше изненади и сега му трябваше значително време, за да започне мозъкът му отново да работи на същите обороти. След малко фокусира погледа си върху момичето и осъзна какво се беше случило.
- Вие защо сте тук? - попита Еньо. Седеше на земята.
- А? - отвърна момичето, кривейки крака си насам-натам, досущ като разгряващ цирков изпълнител. В същото време оглеждаше небрежно нагоре към Еньо (той беше доста по-висок от нея).
- Ами, това не е пътека. Пътеката е ей там - и той посочи някъде между две дървета, където тъмнината беше раздирана от лунен лъч.
- А ти какво правиш тук, като пътеката е там? А?
Еньо се замисли. Действително не беше отчел, че и други хора можеха да решат като него да тръгнат напряко между дърветата. В първоначалния му план това не беше проблем, тъй като щеше да носи куфара с една ръка до себе си, съответно да вижда пътя. Каква тактическа грешка: да тръгне така с куфара, без да обмисли рисковете. Той се изчерви.
- Права си, оттук е доста по-бързо да... - но когато каза думата "бързо", Еньо се сепна, млъкна и погледна към часовника си. Беше двадесет секунди след 23:59 и 20. Всяко съвпадане на стрелката с черните чертички, изобразени върху белия екран, се отразяваше в главата на Еньо като камбанен звън.
Той бързо се изправи и изтупа от себе си полепналите листа. Изнамери магическата си пръчка и я насочи към разпилените си вещи, прошепвайки задъхано "Сивенто!". Мигновено всичките книги се подредиха една върху друга, дрехите започнаха да се сгъват прилежно и т.н., след което всичко тупна в куфара му. През това време момичето и майка му - една мрачна жена с презрителен поглед, стояха отстрани и наблюдаваха безучастно. Нощният въздух пълзеше наоколо.
- Готин трик. Я повтори пак тази думичка, която каза - момичето с черната коса го погледна с големите си очи.
- Не, бързам. Чао - той грабна куфара с една ръка, потегляйки припряно напред. Още една изгубена секунда щеше да означава сигурно закъснение.


Точки (Админ: отчетено).

Първото, което София чу, бяха нечии писъци.
В такъв случай логичното, което можеше да стори бе да се върне назад и да извика за помощ.
Не да се прави на герой, за вероятно първи път в живота си.
Но, мътните да го вземат, обстоятелствата не ѝ позволяваха да мисли логично. На първо място, часа бе около 20 минути след полунощ - с други думи казано, около 20 минути след разпределителната церемония. Твърде късно, за да е навън въобще, какво остава да е навън, сама, по средата на гората, на стотици километри от дома?
В този момент София трябваше да е поне в общата стая на Лъч, а не да се лута сама и да трябва да се ориентира по какво? Звездите? Мъховете на дърветата? Щастливите викове на вече разпределените първокурсници? Когато на сестрите ѝ им беше дошла невероятната идея да я оставят да търси Извора Багра сама, можеха поне да ѝ дадат компас! Сега те най-вероятно празнуваха без да се замислят че-
А, да. Писъците.
Е, където имаше писъци, имаше и хора. С малко повече късмет тези хора можеха да я заведат до “Мунгав” и от там щяха да продължат по пътищата си по живо, по здраво.
София последва звука и не след дълго пред очите ѝ се откри картинката на момче и момиче, борещи се с някакво жабоподобно? Момичето, София поне предполагаше, че е такова, съдейки по сравнително дългата коса, се беше превило напред и крещеше “Махни го, махни го!” към момчето, което на свой ред изпращаше серия от заклинания към създанието, яхнало момичето като жокей - кобила, но така и не успяваше да го улучи. Изглеждаше по-голям с поне няколко години, така че сигурно знаеше какво прави. Но от друга страна…защо не замразеше създанието и след това да го разкара?
- Имобулус. - прошепна тя и, макар че не го беше предвидила, освен създанието, което сега можеше да различи като мътник, бе успяла да замрази и подскачащото в паника момиче.
Момчето, от друга страна, се оглеждаше наоколо объркано, неспособен да забележи София, скрита в мрака между дърветата.
- Еванеско. - продължи тя, карайки мътника да се разтвори във въздуха а момчето да извърне глава в нейната посока.
- Кой е там? - извика той, насочвайки пръчката си напред. - Покажи се на мига!
София прие поканата и спокойно пристъпи към него, приближавайки се достатъчно, за да докосне пръчката му и да я свали до нивото на кръста му. Той се извисяваше с може би глава и половина над нея, с което затвърждаваше предположението ѝ, че бе от горен курс.
- Спокойно. Нямам намерения да влизам в битка. При положение, че спасих живота и на двама ви.
- Справях се и без чужда помощ.
- Виждам. С всички тези хвърчащи заклинания от пръчката ти, само заря все още не беше направил.
Момчето се замисли.
- Сега не е най-подходящото време да правя заря…
- Не е и най-подходящото време да се заяждате с мътник, но ето ви на.
- Ние не- Коя си ти? - той отново вдигна пръчката си към нея.
София само го гледаше невъзмутимо.
- Какво сте направили, за да ядосате мътника? - игнорира въпроса му тя.
- Ние не- - понечи да се оправдае той, но преди да успее да довърши изречението си, вцепененото тяло на спътницата му се стовари на земята.

Админ: Отчетени +10 галеона.

Сякаш цяла вечност по-късно Тамара вече стоеше на поляната пред замъка заедно с другите първокурсници. Тя стискаше мандрагората в ръцете си и оглеждаше грифоните. Истински грифони! И истинска мандрагора! Макар да знаеше, че е магьосница, да очакваше писмото с нетърпение и да знаеше наизуст историите на Антон за легендарното училище, момичето за пръв път осъзнаваше, че това наистина се случва. Тя най-накрая избра едно от създанията и се приближи до него. Животното издаде пронизителен писък и запляска с криле, но след известно колебание, пое подаденото му лакомство. Тамара не се сдържа и протегна ръка да го погали по клюна. Усмихна се - това беше първият й истински допир до магическо създание. Поправка, до вече лично нейно магическо създание.

Сега трудната част - церемонията по разпределяне изискваше да се лети на това чудовище. А за да летиш, първо трябва да се покатериш отгоре му. След известни мъки, най-накрая Тамара се справи с нелеката задача и когато всички първокурсници бяха по гърбовете на грифоните си, зверовете като един се отлепиха от земята и се изстреляха към дестинациите си - различните домове на училището. След като прелетя над рова, грифонът на Тамара се спусна рязко надолу и се гмурна в бездната. Водите изглеждаха катранено черни в среднощната светлина и дъхът на Тамара секна за миг. Приключението беше започнало.

Когато най-накрая всички се събраха в залата са тържества. Тамара стоеше там, заобиколена от другите първокурсници. Честно казано, очакваше далеч по-внушителен вид, съдейки по разказите на дядо си. Но все пак - важно беше изживяването. Докато се чудеше дали е уместно да се запознае с някое от другите деца или по-добре да изчака да премине тържеството, да се наспи и да се заеме с това на другия ден, някой я потупа по рамото.
- Здравей! Как се казваш?


Админ: Отчетени +10 галеона.


Моля наградата да е +1 сила.

Туп.

- МОГА ДА ХАПЯ!

Всички погледи се впериха в нея. И под всички се имаше в предвид доста повече от единия чифт, който би следвало да отговаря на описанието. Не бяха два чифта. Не бяха и три чифта. Повече от това не знаеше как да брои в чифтове, но бяха… повече.
- Мо…ля?
- Нищо, не знам за какво говориш, - смоталеви Косара и скочи на крака, изтупвайки дрехите си до колкото беше възможно да се направи след толкова директни контакта с пода… тревата… калта… пфу. Неусетно се въртеше в кръг за да достигне по-далечната част от полата си, с което най-вероятно беше започнала да прилича на куче. Което не помагаше на когото и да е да забрави за първото изречение. Но като си в безсъзнание и нещо се изтупка пред теб, каква е първата реакция, а? Да покажеш превъзходство със заплахи за насилие. Сега, защо да хапе беше първата реакция, която сивото й вещество беше решило да изръси, е напълно отделен въпрос, с който някой ден щеше да се занимава терапевтът й.

Нещо я беше съборило. Ударило? Със сигурност н е щ о я дърпаше за косата преди гората съвсем да почернее и… така де, не гората, света почерня. Защото беше в безсъзнание. От камъка ли беше? Или някой от тези пръчкоразмахващи я беше уцелил със странните думи? Безотговорно. Би започнала да цъка с език и да разхвърля обвинения, ако няколко от въпросните чифтове не принадлежаха на грифони.

Не, Косара идея си нямаше какво е грифон. Но братовчедите й бяха разказали за тази част. Големи страшни същества с крила. Гледат лошо. Трябва да ги яздиш, за да те заведат в училището. Притежанието на тази информация, прилежно сортирана за ползване, не правеше нещата по-малко страшни, ако трябва да сме напълно честни. Неусетно направи стъпка назад и съвсем инстинктивно застана зад Еньо. Чист инстинкт - беше малка, трябваше й преграда, която е по… Стабилна.
- Знаете ли колко е часът? Нищо не може да започне без всички ученици да са преброени и да са пристигнали в залата. И какво забелязваме?
Още две тупвания, този път в краката на Еньо и момичето, което… Косара сбърчи вежди, нос, половин устна и една-трета ухо. Щеше да се разправя с нея и с пръчкодумите, които беше почти сигурна, че са причината за това вечерта да се превърне в официалното събитие “Косара се търкаля за стотен път по земята”. 
- Не един, не двама, а трима липсват! И то все първокурсници!
Поредният чифт очи, може би учител?, вкара ръце в джобовете си и се ухили от ухо до ухо, хем добродушно, хем леко стреснато.
- Да бяха пети, шести курс, да се направим на ударени. Разходили се, забравили за времето, знаят как да се приберат. Ама да загубим първокурсници в гората… Сами. Това си е за пръв път, да знаете.
- Много хубаво, поставяме рекорд. Хайде, просто да започваме и да приключваме. - Русото момиче завъртя очи, наведе се и взе платнената торбичка, която преди съвсем малко беше подхвърлена пред нея. И трите торбички бяха затворени, не завързани, но увити с червено въже (някой очевидно беше бързал, тъй като не просто нямаше възел, а и краищата изглеждаха, все едно са не отрязани, а разкъсани със зъби).

Братовчедите й бяха казали и за това - мандрагегорги. Мандаргор... Магнадоригеги... Нещо за грифони. Косара хвърли един бърз поглед на куфара си. Поне беше цял. Хич нямаше намерение да ходи да го гони. Настоящата й позиция я поставяше като номер последна да прави каквото там трябваше да се прави. Грифоните изглеждаха отегчени. Може би. Ако приемем, че имат променящи се изражения, защото преди малко май съвсем същите физиономии й изглеждаха лоши. Но щеше да си стои точно където е, пък ако ще да се наложи багажът й да си остане на поляната. Само лееекичко придърпа торбичката с крак към себе си, докато другото момиче смело пристъпваше напред. Естествено, почти падна и трябваше да се хване за Еньо, което вероятно хич не помагаше да не го дразни с присъствието си. Ама, така де, да не беше се губил и той.

София си хареса застаналия най-напред грифон и реши да пробва късмета си първо с него.
- За най-голямото магьосническо училище на полуострова, човек би решил, че поне торбичките на мандрагорите ще са малко по-представителни...- мрънкаше под носа си тя, търсейки пипешком корена си.- Обзалагам се, че в "Дурмщранг" няма такива изпълнения.
- Извинете, госпожице, но тази година забравихме да добавим "три допълнителни корена от мандрагога за трима изгубени първокурсници" в списъка с приготовления.- мъжът отвърна шеговито.
- Нима тази ситуация е била предвидена предишни години?- зачуди се високото момче, но София не му обърна внимание.
-Щяхме да оцелеем още едни 15 секунди докато-А!- тя изписка, когато вместо грифонът, на който беше подала лакомството, друг такъв си го присвои от ръката ѝ, същевременно стряскайки я.
- Имаме съвпадение!- възкликна възрастния.- При нормални обстоятелства би следвало сега да кръстиш своя грифон, но времето напредва и можеш да мислиш за име по време на полета си. Кой ще е следващ?
София обкрачи грифона си, но преди да успее да изчака останалите двама първокурсници (по думите на мъжа бе достигнала до заключението, че момчето не бе по-голямо от нея, просто бе много висок 11-годишен), той излетя във въздуха и остави останалите от групичката им зад тях.
След първоначалната изненада и много писъци от нейна страна, София най-сетне отвори плахо очи, само за да изпадне в благоговение пред невероятната картина под нея. Всичко - от животни, през дървета, чак до двете кули на замъка, бяха малки като мравчици, сливащи се със заобикалящата ги тъмнина. Есенния вятър брулеше лицето ѝ и развяваше русите ѝ коси като плащ зад нея. И макар че кожените ремъци бяха единственото, което я придържаше към гърба на грифона, тя се чувстваше стабилно седнала, без никакви притеснения за падане. Сякаш създанието можеше да прочете мислите ѝ и да настрои полета си спрямо нейните желания.
Не след дълго под тях се показаха тъмните води на езерото. София стисна очи в очакване на потопяването, обозначаващо разпределянето в дома "Лъч", за което сестрите ѝ бяха разказвали, но такова не последва.
- Не, не, не! Има грешка! Подминахме входа!- викаше тя, но грифонът не ѝ обръщаше внимание, продължавайки с пълна скорост към двете кули.

Стояйки срещу грифона, който щеше да ме отведе до училището се усмихнах. идваше една нова година с едно ново приключение. Разбира се, сега вече след като щях да бъда пети курс нещата бяха по-различни. Трябваше да започна да се ориентирам към определена професия и да наблегна повече над ученето. Но пък от друга страна някак си исках да запазя частица от детското в мен. Въздъхнах тежко и погледнах отново към грифона. Всяка година използвах услугите на един и същ летящ приятел. Тази  също не беше изключение. Двамата вече бяхме приятели и дори му бях дала името Ален. Разбира се, той знаеше, че ще получи лакомство затова идваше при мен и в момента нервничеше. Засмях се, защото това беше нещо като игра за нас и бръкнах в раницата си. От там извадих кутийка пълна с малки противни червейчета, които хвърлих във въздуха, а Ален се спусна да ги улавя. След като и последното беше изядено той ме погледна. Леко му се поклоних, както и той на мен и тръгнах към него. Време беше да отлетя към училището.
Както обикновенно полетяхме плавно и спокойно. Имах време да се обърна назад и да погледна събиращите се нови ученици. Гледах как се лутат, впечатляват и как правят странни и нелогични неща. Но няма как първата година минава като сън и вече втората започват нещата да се нормализират. Отново погледнах напред и погалих Ален. Замъка беше близо до нас, а аз някак си още не бях готова да напусна въздуха и нощния бриз. Ако трябваше да съм честна, това да се возя на гърба на грифона беше едно от най-любимите ми неща. Погалих го отново по главата и след това погледнах нагоре към небето, което беше изпълнено с толкова много звезди. Виждаше се ясно очертанията  на Орион, а до него вечерницата...
Покрай мен някой се разкрещя и докато се усетя какво се случва видях как минават мои съученици и ми махат за поздрав разваляйки идилията ми. Усмихнах им се и им отвърнах със същото. Един двама се опитаха дори да ми проговорят нещо, но не им се получи особено затова се отказаха и продължиха напред, а аз си казах, че е време да се стегна. Не можеше постоянно да витая в облаците и да търся невъзможното. Погледнах напред и видях как Ален се спуска въм замъка. Време беше да вляза в залата на вечеря и да побъбря със съучениците си. Все пак не се бяхме виждали цяло лято, а и щеше да ни е интересно да видим разпределението на първокурсниците тази година. Сложих на устни една широка усмивка, слязох от гърба на Ален, почесох го като пале по шията и изчаках да отлети. Гледката от излитането му винаги беше много интересна, разбира се ако не внимаваш можеше и да се случи инцидент както с мен и моя бегъл опит с грифоните, но все пак беше омагьосващо.
Изгубвайки го от поглед се обърнах напред и се запътих към новата ми учебна година в "Мунгав".

Админ: Отчетени +10 галеона.

Това беше петата година на Жерланда в това ужасно училище, което тя ненавиждаше. Вече беше издържала четири години в този ад. Оставаха ѝ само още три. До последно се надяваше родителите ѝ да я преместят в друго училище, но те нямаха такова намерение. 
 
Цяло лято Жанет беше планирала най-великото появяване в “Мунгав”. Беше измислила всичко до най-малкия детайл. Вече го беше инсценирала няколко пъти и беше готова шоуто да започне. 
 
На поляната цареше хаос. Всички се сбогуваха с родителите си, бабите си, дядовците си, лелите си, братовчедите си – първите, вторите, третите, с малките си братя и сестри и като цяло с всеки, който им попаднеше (дори с някой от заобикалящите ги непознати)... Изведнъж една голяма сянка закри поляната за части от секундата и се скри. Погледите на присъстващите се насочиха нагоре, но там нямаше нищо необичайно. След малко сянката прелетя отново, което нямаше как да не направи впечатление на хората, които започнаха да се оглеждат наоколо. В следващия момент видяха над поляната реещ се силует на триметров дракон, който се снижи и кацна на хълма. Драконът, разбира се, бе язден от Жаклин. 
 
Тя слезе внимателно от седлото, погали създанието и подаде юздите на Александър – укротител на дракони, с който се беше разбрала предварително да я чака там. Язденето на дракони е изключително трудно и дори се смята за невъзможно от повечето магьосници, поради което Жерланда беше прекарала всеки ден от ваканцията в тренировки. Породата на създанието също бе важна. Момичето бе избрало опалей като най-лоялния и безобидния от всички дракони, а самото драконче, което яздеше, бе останало без майка още като бебе и бе отгледано от хора, така че бе свикнало с тях.
 
Тоалетът на Жаклин бе не по-малко важен. За да бъде в тон с дракона, който имаше перлен цвят на кожата и пъстри очи, тя бе избрала бяла леко прозрачна мантия, стигаща до малко под коленете ѝ, към която вървеше и една широка качулка и беше обута с дълги бели ботуши на лек ток, покрити с перлени драконови люспи.
 
Тя пристъпи няколко крачки напред към средата на поляната, свали с две ръце качулката си, която допреди това закриваше половината ѝ лице и разтърси глава, пускайки русите си къдрици да се стелят по раменете ѝ. 
 
Жанет бе постигнала целта си – всички на поляната бяха вперили очи в нея и я гледаха я с удивление, я с недоумение, невярване или с неодобрение... Важното беше, че гледаха. 
 
И всичко това само и само да засенчи Тервел Шаханов... Той бе нейният училищен враг още от постъпването ѝ в „Мунгав“, защото беше също толкова известен, идваше от богато и уважавано семейство и имаше неуспорим усет към модата. Това вбесяваше петокурсничката, защото тя винаги държеше да е най-добра и не понасяше, когато нещата не ставаха както на нея ѝ се искаше. 
 
Жерланда се огледа наоколо и забеляза Тервел, паднал на пода и окалян от главата до петите. До него седеше едно ниско момиче от по-долен курс, което се опитваше да успокои подивелия си грифон, който от своя страна я обикаляше и подскачаше от радост. Петокурсничката се доближи до тях и каза с лека насмешка:
- Не знаех, че си организирате кална баня.


Сила, моля. 
Админ: отчетено.

-Хайде миличък време е промълви Роуз, и прегърна сина си със сподавено хлипане.
-Не плачи мамо, ще си идвам през ваканцийте обещавам.Погледна към баща си.
-Е момчето ми на добър час и бъди прилежен.
-Ще се старая и уча много татко, и ще стана добър и опитен магьосник като теб.
-Знам сине, и се гордея с теб момчето ми.
В този момент ято грифони се спуснаха към поляната разперили могъщите си криле.
Ник плахо се приближи към един от тях, протегна ръката си и го погали.Грифонът се наклони за да може момчето да го възседне, после плавно се издигна и полетя над рова.
Ник се присви от силния насрещен вятър и се молеше да не падне.Очакваше го новия училищен живот с нови другари и предизвикателства.
Ник продължаваше да стиска очи докато грифонът кръжеше нас северната кула.Съдбата реши той да се присъедини към домът "Северен вятър".

Админ: 10 галеона (отчетени).

-Добре добре, ще се справя, не се тревожете за мен.
Радослав почти крещеше опитвайки се да надвика неописуемата врява на поляната.Родителиете и братята му махаха за довиждане, той се отдалечи влачейки тежкия куфар и няколко сака натъпкани догоре с мантията му и други важни за училището неща.Разминаваше се с деца и възрастни които се щураха в безпорядък.Чу се хряс и съдържанието на един от саковете се разпиля по тревата.
-Уф 
Промърмори с досада Радослав, събра повечето от нещата и ги тъпчеше обратно в сака като се опитваше да затвори разпралия се цип.
-Искаш ли помощ?
Зпита го непознато момче с луничаво лице и руса къдрава коса.
-Ще се оправя, благодаря ти все пак.
Усмихна му се Радослав.
-И ти ли си първокурсник?
Развълнувано попита рускокоското.
-Ами  да, ами ти.
-Аз също.
Отговори другото момче, като щеше да си откъсне главата от кимане.
-Ето виж натам, грифоните скоро ще кацнат.
Сочеше напред луничавото момче. Той извърна поглед и задърпа куфара и саковете към поляната.


10 галеона
(Админ: отчетени)

Започваше поредната учебна година в Мунгав. Е ако трябва да сме съвсем точни за Сунар и Верена седма и последна, но това е дребна подробност. Така, че близнаците и родителите им се качиха в семейната лимузина и отново потеглиха в посока Велико Търново. Един много красив, като повечето, български град. Пристигаха преди отредено за тръгване с грифните време и тряваше да почакат. А междувремено братът и сестрата си взеха довиждане с шофьора им Жоро, който пък свали багажа. 
 - И се постарайте поне тази година да не се забърквате в неприятности - заръча баща им. 
 - Ние се стараем, ама.. - почна Верена
- Те неприятностите обикновено имат свое мнение - допълни я брат й. На което  родителското тяло само въздъхнаха. 
 Шум на крила процпи въздуха и на поляната един след друг почнаха да кацат грифони. 
 - Здравей - Борей - Верена приближи към един от тях и го погали няколко пъти, а той примижа доволно. - Радвам се да те видя.
 Седмокурсничката си взе довиждане с майка и и баща си и се качи на грифона си. Сунар пък направи същото с неговия, той впроччем носеше името Багатур и двата звяра разпериха криле издигайки се в нощното небе. Първоначално летяха един до друг  после се разделиха. Сунар пое към подземията, а Верена към северната кула. 

/ако някой  иска да се  включи /

Админ: + 10 галеона (отчетено).