2 posters
Секунда вийлско невнимание в Мелачката
Зинаида Кражова- Ученик, четвърти курс, дом "Южен вятър"
- Вид на героя : Човек
Галеони : 151
Опит : 80 т.
Ниво :
Бобчета :
@Яна Вълканова
Редовите ученици за пореден ден „козируваха“ в Мелачката. Яна и Зинаида вече редновно биваха разпределени да се движат в една групичка, и бяха свикнали да се движат заедно. Явно вийлите също бяха забелязали, че двете работят добре и поущряваха това. Е, поне така се надяваха двете момичета. В този ден обаче нещо не беше наред. Бяха по-малко от обикновено.
-Днес тренировката ще е различна,- заобяснява им една от вийлите.- Няма да сте на групи. Всички тук се движите заедно.
Говорещата жена, Зинаида наричаше Злото. Беше изключително намръщена постоянно и никога не беше доволна от никого. Заплашваше учениците редовно с наказания за щяло и не щяло, когато не се представяха добре. Хвърлиха си по един объркан поглед с Яна и наостриха уши. Други две вийли омагьосаха помещението, карайки го да прилича на огромна пещера, разделена на две от пропаст. Беше хлъзгаво и студено. Белокосото момиче потръпна. Вгледа се от другата страна на пропастта, но беше прекалено тъмно да разграничи какво има там. Разграничаваше някакви тъмни фигури, но не беше сигурни какво точно бяха те.
-Противниците ви днес са богърти,- допълни Злото.- Дуелирате се с тях без да използвате Ридикулус, докато не ви наредим.
Другите две жени махнаха с ръце, чу се изщракване, което проехтя из скалите. Силуетите се оказаха гардероби, от който се показаха обичайните тъмни водовъртежо-подобни орбове.
-Започвайте!
-Не, не, не, не, не…- взе да си повтаря Зинаида и да отстъппва назад.
Обзе я паника. Добре знаеше какво ще се появи, ако пристъпи напред и знаеше, че няма да може да се справи с него. Уплаши се и за съучениците си. „Ами ако удари някой от тях…“, помисли си.
-Зина, какво става?- попита я Яна, объркана от реакцията на момичето.
Не я беше виждала такава до този момент. Винаги се втурваше напред при вида на опастност.
-Не, не, аз не мога… не.
-Какъв е страхът ти? В какво се превръща?- опита отново синеокото момиче.
Останалите вече бяха пристъпили напред и тутакси се бореха със страховете си. Третукурсничката продължаваше да отстъпва леко назад, което щеше да й навлече неприятности.
-Зина!- извика отчаяно Яна.
-Магьосник… Круцио…- едва прошепна в отговор.
Арина Орлова, Яна Вълканова, Ела Благоева, Юлий Звездинов, Люба Бюлбулева and Ина Янакиева харесват този пост.
Яна Вълканова- Ученик, пети курс, дом "Северен вятър"
- Вид на героя : Човек
Галеони : 31
Опит : 20 т.
Ниво :
Бобчета :
Всяко нещо на този свят си има граници, само вийлите никакви такива не признават. Обикновено там, където се намират границите, те се събличат голи и танцуват под лунната светлина, докато небесното тяло не се смени със Слънцето. Поне според легендите. Поне вийлите от преди много време, когато хората носели билки като пелин съшити от вътрешната страна на дрехите си, за да се предпазят от тях. И казвали „Лук ям, лук мириша”, за да ги оставят да си вървят спокойно по пътя.
Понастоящем... Дори наистина да хрупаха лук и да си носеха всички миризливи последствия от това, никакви вийли нямаше да ги оставят на мира. Вместо това всеки ден имаше нещо ново, нещо по-сложно и плашещо от предишното, сякаш се опитваха да проверят къде точно се намираше точката на пречупване и съсредоточаваха всичко там. Докато не се чуе „пук” и някой не се изгуби.
Зинаида Кражова беше на път да го направи.
Не и под зоркия поглед на Яна. Нейният богърт вече се гърчеше и се опитваше да заеме формата на онова, от което най-много се страхуваше, а то подозрително приличаше на... нещо космато. После щеше да се занимава с него, сега по-важното бе да помогне някак на по-малкото момиче, което изглеждаше още по-бледо и се опитваше да се придвижи колкото се може по-далеч.
- Зин, това не е истински магьосник и не може да ти направи нищо – ръката на Яна кацна на рамото на Кражова като птица – Чувала ли си за „Зина – принцесата воин”?
- Н-не.
- Тя е принцеса, обаче има меч и спуква от бой дори мъже, които са по-едри от нея... О, мамка му! Импедимента!
Последното бе насочено към „кученцето”, което припкаше към нея. Явно онази случка от преди години с кавказката овчарка, която я събори на земята и остави няколко дълбоки драскотини на ребрата ѝ, все още я държеше. Това създание бе дори по-голямо, с широко разтворена паст, пълна с остри зъби и избиваща от нея пяна. Ноктите му бяха огромни и закривени и красяха лапи, един удар от които спокойно межеше да нокаутира човек. Повече напомняше на вълкът Фенрир от скандинавската митология, който някой ден щеше да погълне слънцето и да настъпи края на света. Никога не бе мразила въображението си повече от сега.
- Бъди като принцеса Зина! Спукай го от бой! Можеш да се справиш, чуваш ли ме? Дай ми само секунда, че трябва да разлая кучетата...
Само да не трепереше толкова.
Понастоящем... Дори наистина да хрупаха лук и да си носеха всички миризливи последствия от това, никакви вийли нямаше да ги оставят на мира. Вместо това всеки ден имаше нещо ново, нещо по-сложно и плашещо от предишното, сякаш се опитваха да проверят къде точно се намираше точката на пречупване и съсредоточаваха всичко там. Докато не се чуе „пук” и някой не се изгуби.
Зинаида Кражова беше на път да го направи.
Не и под зоркия поглед на Яна. Нейният богърт вече се гърчеше и се опитваше да заеме формата на онова, от което най-много се страхуваше, а то подозрително приличаше на... нещо космато. После щеше да се занимава с него, сега по-важното бе да помогне някак на по-малкото момиче, което изглеждаше още по-бледо и се опитваше да се придвижи колкото се може по-далеч.
- Зин, това не е истински магьосник и не може да ти направи нищо – ръката на Яна кацна на рамото на Кражова като птица – Чувала ли си за „Зина – принцесата воин”?
- Н-не.
- Тя е принцеса, обаче има меч и спуква от бой дори мъже, които са по-едри от нея... О, мамка му! Импедимента!
Последното бе насочено към „кученцето”, което припкаше към нея. Явно онази случка от преди години с кавказката овчарка, която я събори на земята и остави няколко дълбоки драскотини на ребрата ѝ, все още я държеше. Това създание бе дори по-голямо, с широко разтворена паст, пълна с остри зъби и избиваща от нея пяна. Ноктите му бяха огромни и закривени и красяха лапи, един удар от които спокойно межеше да нокаутира човек. Повече напомняше на вълкът Фенрир от скандинавската митология, който някой ден щеше да погълне слънцето и да настъпи края на света. Никога не бе мразила въображението си повече от сега.
- Бъди като принцеса Зина! Спукай го от бой! Можеш да се справиш, чуваш ли ме? Дай ми само секунда, че трябва да разлая кучетата...
Само да не трепереше толкова.
Арина Орлова, Юлий Звездинов, Люба Бюлбулева, Ина Янакиева and Зинаида Кражова харесват този пост.
Зинаида Кражова- Ученик, четвърти курс, дом "Южен вятър"
- Вид на героя : Човек
Галеони : 151
Опит : 80 т.
Ниво :
Бобчета :
-Инкарцерус!- извика Яна срещу голямото куче, като взе да мисли какво друго може да направи срещу него.
Да го избута назад? Или просто да го вкамени? Щеше ли да действа достатъчно дълго срещу богърт? Тъпите вийли и тъпите им изкривени правила изобщо не правеха живота им лесен. Белокосите жени стояха в страни, с гръб към мъчещите се ученици и си говореха нещо. Пълен игнор. Сякаш не бяха заинтересувани от успеха или провала на малкото явили се редови днес, особено след като повечето лежаха в болничното или по стаите си с контузии и наранявания. За момента само тъмният водовъртеж срещу Зинаида се гърчеше безформено. Момичето все още стоеше достатъчно далеч, за да не го активира, но трябваше да пристъпи напред. „Принцеса воин, а? С меч?“, замисли се и погледна пръчката си. Трепреше като лист, опъна ръка, насочвайки пръчката си към богърта и пристъпи бавно напред. Несъществото се развихри и разбушува и след мигове се появи тъмният магьосник без лице, приличащ по-скоро на дементор, отклкото на човек. Беше готов да замахне с пръчката си, а момичето се вцепени от страх отново. И малкото смелост, която беше събрала се стопи.
-Давай, Зин! Можеш! Баблис!- подкани я петокурсничката, залепвайки нейният космат страх за каменната стена.
Магията не го задържа дълго, но все пак забави значително настъпващия към нея, лигавещ се звяр. Кражова някак се размърда и взе механично да изстрелва заклинания към магьосника:
-Експелиармус! Депулсо! Флипендо!- бяха само част от магиите, които искряха от пръчката й.
Уви, нито една не стигна целта си. Богъртът успя да отпрати всяка една настрани, удряйки други „страхове“ с тях. Един огромен паяк, точно се беше подготвил да изпрати паяжина към един от учениците, когато Депулсо-то на белокосото момиче го избута в другия край на пещерата. А тя продължаваше панически да изрежда магии, сякаш беше на рецитал:
-Инсендио! Глациус! Редукто!
Отново същото. Тъмната фигура успешно блокираше всички опити на момичето да нанесе поне един удар. Поне не му даваше шанс да запрати неговото си заклинание по нея. В известна степен Яна правеше същото, с тази разлика, че просто държеше кучето далеч от себе си, ръката с която държеше пръчката притреперваше преди всяко заклинание. Умората взе да си казва думата. И то не само при двете момичета, а при всички присъстващи. Всяко следващо заклинание им струваше все повече усилие и концентрация, последваха и първите пропуски. Някой и друг хванат в паяжина, друг замерен с огромна снежна топка… да имаше ученици, които ги е страх от снежни човеци. Вълканова също беше допуснала песът да се доближи прекалено много до нея, но със сетни усилия успя да го върне назад:
-Депулсо! И стой там!
Зинаида също беше забавила значително темпото си на мятане на магии и често оставяше шансове за атака на „магьосника“, но той самият се бавеше и успяваше да го държи под контрол. Ученикът стоящ от другата й страна обаче беше застигнат от неговият страх – огромна змия, която се уви около него. Тя се разсея и нейният богърт това и чакаше. Забраненото заклинание проехтя из залата злокобно и Яна забеляза жълтеникавият лъч с полезрението си. Това беше невъзможно… богъртите не можеха да нараняват… нима тези бяха различни? Вийлите…
-Не! Про…- Яна се опита се да се намеси, да го спре, но късно.
Третокурсничката се гърчеше на земята.
ловкост (за мен си)
Юлий Звездинов, Люба Бюлбулева and Ина Янакиева харесват този пост.
Яна Вълканова- Ученик, пети курс, дом "Северен вятър"
- Вид на героя : Човек
Галеони : 31
Опит : 20 т.
Ниво :
Бобчета :
Не можеше да е истина! Богъртите не умееха да правят каквито и да било заклинания, само да си променят формата според страховете на „жертвите” си. Освен ако вийлите не бяха „пипнали” нещо, нямаше как това да се случва в момента. Друг вариант бе всичко да е в главата на Зинаида, но Яна съвсем ясно виждаше как по-малкото момиче се гърчи от болка на земята. Кучето ѝ или каквото там беше бе забравено и тя се втурна към Кражова.
- Конфундо! - уцели и магьосникът спря настъплението си към Зинаида, оглеждайки се объркано. После се извъртя към нея и започна да променя формата си... Това щеше да ѝ даде поне малко време, докато... Ах, проклетото куче! – ВЦЕПЕНИ СЕ!
Имаше чувството, че нервите ѝ представляват една купчина оплетени ластици, които бяха разтягани твърде много и в различни посоки. Скоро щяха да започнат да се късат и тогава... Какво? Какво щеше да направи? Не можеше дори да защити по-малките от нея, които се напрягаха още повече, защото ги караха да работят със заклинания, за каквито още им беше рано. Беше безполезна, не ставаше за чеп за зеле... Не!
Това искаха да ги накарат да си мислят. Че трябва да впечатляват някого, че трябва да пораснат веднага и да бъдат силни, че ако изпълняват каквото им се казва и както им се казва, в крайна сметка ще се издигнат.
Да вървят по караконджулите!
- Зин? Зинаида? – Яна коленичи до нея и я побутна – Добре си, вече не може да ти направи нищо.
- Не... не... – можеше да види сълзите, които се стичаха по лицето ѝ.
- Това не е истина, това е много лоша и безвкусна шега, Зин или поне това трябва да бъде, защото нямам друго обяснение – петокурсничката галеше по-малкото момиче по главата и отместваше косата от лицето ѝ – Знам, че не ти е до това, но трябва да се изправиш и някак да приключим с цялата тази работа. Богъртите не могат да понасят смях, но не ни е нужно „ридикулус” за това, нали? Просто ще използваме заклинания, които ще ги обезобразят. Или ще си направим „риктосемпра” една на друга. Или ще тичаме между двата богърта и ще ги караме да се превръщат в страховете ни, докато не им дойде нанагорно. Хайде, това няма да завърши в болничното крило!
Все някой трябваше да се смее последен.
Сила за мен.
- Конфундо! - уцели и магьосникът спря настъплението си към Зинаида, оглеждайки се объркано. После се извъртя към нея и започна да променя формата си... Това щеше да ѝ даде поне малко време, докато... Ах, проклетото куче! – ВЦЕПЕНИ СЕ!
Имаше чувството, че нервите ѝ представляват една купчина оплетени ластици, които бяха разтягани твърде много и в различни посоки. Скоро щяха да започнат да се късат и тогава... Какво? Какво щеше да направи? Не можеше дори да защити по-малките от нея, които се напрягаха още повече, защото ги караха да работят със заклинания, за каквито още им беше рано. Беше безполезна, не ставаше за чеп за зеле... Не!
Това искаха да ги накарат да си мислят. Че трябва да впечатляват някого, че трябва да пораснат веднага и да бъдат силни, че ако изпълняват каквото им се казва и както им се казва, в крайна сметка ще се издигнат.
Да вървят по караконджулите!
- Зин? Зинаида? – Яна коленичи до нея и я побутна – Добре си, вече не може да ти направи нищо.
- Не... не... – можеше да види сълзите, които се стичаха по лицето ѝ.
- Това не е истина, това е много лоша и безвкусна шега, Зин или поне това трябва да бъде, защото нямам друго обяснение – петокурсничката галеше по-малкото момиче по главата и отместваше косата от лицето ѝ – Знам, че не ти е до това, но трябва да се изправиш и някак да приключим с цялата тази работа. Богъртите не могат да понасят смях, но не ни е нужно „ридикулус” за това, нали? Просто ще използваме заклинания, които ще ги обезобразят. Или ще си направим „риктосемпра” една на друга. Или ще тичаме между двата богърта и ще ги караме да се превръщат в страховете ни, докато не им дойде нанагорно. Хайде, това няма да завърши в болничното крило!
Все някой трябваше да се смее последен.
Сила за мен.
Люба Бюлбулева and Зинаида Кражова харесват този пост.
Зинаида Кражова- Ученик, четвърти курс, дом "Южен вятър"
- Вид на героя : Човек
Галеони : 151
Опит : 80 т.
Ниво :
Бобчета :
„Не могат да понасят смях“, помисли си белокосото момиче, което все още лежеше на земята. Хвърли поглед към богърта си, който се беше превърнал в голямо куче, същото, като това пред Яна и двете „животни“ леко захождаха към тях. Тялото й беше спряло да трепери, но усещаше нопоносима болка в дясната си ръка и съсредоточи вниманието си натам. На външен вид й нямаше нищо, но не спираше да трепери. Хвана я с лявата си, с цел да спре треперенето, но нищо не проработи и просто я притисна по-близо до тялото си. Направи опит да изправи, за да седне, но не успя. Яна я прихвана и й помогна да го направи, като петокурсничката не откъсваше поглед от двете ходещи топки козина и лиги. Вече седяща, Зина закова поглед във второто куче, което рязко изчезна и бе заместено от тъмния водовъртеж. В този момент погледна към рамото си, където беше ръката на Яна. Защо не беше усетила познаото чувство на електричество при допир? Всъщност, не усещаше нищо освен болката в дясната си ръка. Извърна се към вийлите. Те сякаш не чуваха изобщо случващото се в пещерната зала. Може би се бяха изолирали с магия? Злото се провикна, без да поглежда към тях:
-Още двадесет минути!
-Двадесет минути?! Луди ли сте?!- извика в тяхна посока Яна, но разбира се викът й остана нечут.
„Двадесет…“, помисли си Кражова и започна да диша тежко, вглеждайки се към по-голямата от нея ученичка. Нея също я беше страх, но не се предаваше. Не се оставяше на страха си. Мислеше, търсеше начин как да се справи със ситуацията. Дори помагаше на нея. Смръщи се… нима можеше? Подпря се на лявата си ръка и стъпи на краката си, а след това намери пръчката си. Отсреща й отново стоеше тъмният магьосник. Сети се за предложението на Вълканова със смеха… нима можеше да се смее? Заклинанието…
-Яна, Риктосемпра,- каза задъхано.- Ти на мен, аз на теб?
-Ще можеш ли?- попита поглеждайки към треперещата й ръка петокурсничката.
-С лявата.
-Добре, да опитаме.
Насочиха пръчките си една към друга, хвърляйки по един поглед на страховете си.
-На три. Едно… Две…
Риктосемпра!
Неконтролируем смях се разнесе из залата. Двете момичета се търкаляха по земята, прививайки се, опитвайки се да си поемат дъх. Богъртите им бяга замръзнали на място. Огромното куче срещу Яна беше приклекнало, оплезило език и гледаше тъпо в нейна посока, докато му се стичаше слюнка. Тъмният магьосник на Зинаида стоеше като статуя, хванал двата края на пръчката си с двете си ръце пред себе си. Тази една минута беше спечелена от двете момичета. Но оставаха още деветнадесет. Нямаше да издържат. На Зина й хрумна нещо и през смях, примесен с болка се обърна към Яна:
-Ами… ако… ти атакуваш… моя богърт… а аз… твоя?
Смехът им намаля.
Ела Благоева and Илияна Георгиева харесват този пост.
Яна Вълканова- Ученик, пети курс, дом "Северен вятър"
- Вид на героя : Човек
Галеони : 31
Опит : 20 т.
Ниво :
Бобчета :
- Хайде! – Яна закрепи пръчката зад ухото си, за да изпука демонстративно кокалчетата на ръцете си и после отново се въоръжи.
- Едно, две... – започна да брои Зинаида.
- Три!
Всяко от момичетата се втурна към богърта на другата. „Втурна” е силно казано, понеже и двете вече усещаха изтощението да притиска раменете им, като голямо животно, решило да се излегне там, но поне не им липсваше ентусиазъм. Нямаха и много избор, бе или това, или да се откажат и вийлите да им направят животите още по-черни. Да, възможно беше и наистина имаше накъде повече, ако се чудите.
Богъртите започнаха да променят формата си, за да прилягат точно към страховете им и двете не се поколебаха да ги атакуват с нов залп от заклинания, преди да извикат едновременно:
- На три!
- Едно, две... – този път броеше Яна.
Отново си размениха местата и съществата, които настъпваха заплашително към тях започнаха да се гърчат и изменят, за да се нагодят. Магьосникът бе на четири крака, поникна му козина, кучето се изправи и придоби човешки вид. И на тях започваше да им става трудничко, което бе поне малка утеха.
- Стелус! – кучето на Вълканова започна да киха.
- Обскуро! – магьосникът на Кражова ослепя.
Трябваше само да продължат да го правят, докато проклетите двадесет минути бяха ситно накълцани от стрелките на часовника и цялата тази лудост щеше да остане в миналото. Не че нямаше да им измислят нещо ново утре, вдругиден, всеки ден... Нищо, важното бе да победят страховете си днес.
- Едно.
- Две.
- ТРИ!
Думите, които изричаха, за да правят заклинанията се смесваха, вече не бе ясно кой богърт на коя е бил поначало. Ръцете им трепереха, по челата им се стичаха капки пот, но двете момичета нямаха намерение да спрат, когато едната се спънеше, другата ѝ помагаше да запази равновесие и постоянно се следяха с очи.
Някои неща са по-лесни за преживяване, когато има с кого да броиш до три.
- Едно, две... – започна да брои Зинаида.
- Три!
Всяко от момичетата се втурна към богърта на другата. „Втурна” е силно казано, понеже и двете вече усещаха изтощението да притиска раменете им, като голямо животно, решило да се излегне там, но поне не им липсваше ентусиазъм. Нямаха и много избор, бе или това, или да се откажат и вийлите да им направят животите още по-черни. Да, възможно беше и наистина имаше накъде повече, ако се чудите.
Богъртите започнаха да променят формата си, за да прилягат точно към страховете им и двете не се поколебаха да ги атакуват с нов залп от заклинания, преди да извикат едновременно:
- На три!
- Едно, две... – този път броеше Яна.
Отново си размениха местата и съществата, които настъпваха заплашително към тях започнаха да се гърчат и изменят, за да се нагодят. Магьосникът бе на четири крака, поникна му козина, кучето се изправи и придоби човешки вид. И на тях започваше да им става трудничко, което бе поне малка утеха.
- Стелус! – кучето на Вълканова започна да киха.
- Обскуро! – магьосникът на Кражова ослепя.
Трябваше само да продължат да го правят, докато проклетите двадесет минути бяха ситно накълцани от стрелките на часовника и цялата тази лудост щеше да остане в миналото. Не че нямаше да им измислят нещо ново утре, вдругиден, всеки ден... Нищо, важното бе да победят страховете си днес.
- Едно.
- Две.
- ТРИ!
Думите, които изричаха, за да правят заклинанията се смесваха, вече не бе ясно кой богърт на коя е бил поначало. Ръцете им трепереха, по челата им се стичаха капки пот, но двете момичета нямаха намерение да спрат, когато едната се спънеше, другата ѝ помагаше да запази равновесие и постоянно се следяха с очи.
Някои неща са по-лесни за преживяване, когато има с кого да броиш до три.
Ела Благоева, Илияна Георгиева and Зинаида Кражова харесват този пост.
Зинаида Кражова- Ученик, четвърти курс, дом "Южен вятър"
- Вид на героя : Човек
Галеони : 151
Опит : 80 т.
Ниво :
Бобчета :
-Колко време мина?!- някак през зъби извика Яна.
-Не знам,- отвърна й Зина, която периодично прихващаше дясната си ръка.
Идеята със смяната на богъртите работеше, но и доизстискваше и малкото останали сили в двете момичета. Хвърляха по един поглед към трите безполезни вийли от време на време, с надеждата някоя от тях да сложи край на това, но не. Времето сякаш беше почнало да тече на опаки. И въпреки това те двете бяха единствените останали незастигнати или поне все още борещи се срещу богъртите си. Останалите редови бяха хванати в клопките на техните. Кой омотан в огромна паяжина, друг стиснат от змия, трети го кълвяха ято гълъби… явно на никой друг не му бе хрумнало да обединят силите си. Динамичното дуо обаче взе да губи такта си. Кучето започна да се приближава все по-близо. Магьосникът на няколко пъти за малко да успее да използва онова заклинание. Все още държаха нещата под контрол но едва едва и на косъм.
-Няма как да не са минали двадесет минути вече,- обади се петокурсничката след време и дишаше тежко.- Левикорпус!
Магьосникът овисна с главата надолу във въздуха, което някак го обърка и забрави, че има пръчка поне за известно време.
-Пантантос!- провикна се белокосото момиче и кучето взе да отстъпва назад, заради появилия се силен вятър.- Не мисля, че засичат време, Яна. Не и наистина.
-Пикситата ги взели! Инсендио!
Магията беше отбита встрани. Петокурсничката успяваше периодично да нанесе някои и друг удар на черната фигура. Явно се пазеше успешно само от заклинанията на по-малкото от нея момиче. Кучето пък не пристъпваше толкова настървено напед, докато белокоската го тормозеше.
-Едно.
-Две.
-ТРИ!
Поредна смяна, но този път момичетата се сблъскаха едно в друго и по един познат начин – паднаха на земята. Косматото животно се спусна срещу им, а магьосника ясно и силно каза заклинанието си в тяхна посока. Този път обаче вийлите чуха всичко, тъй като точно в този момент бяха в процес на премахването на заглушаващото заклинание, което бяха поставили на пещерата. И трите жени се паникьосаха и не можаха да реагират на време. Двете момичета, обаче реагираха:
-Конфринго!- извика Яна срещу кучето, вече бясна.
-Протего!- Зинаида отблъсна забраненото проклятие.
сила
Люба Бюлбулева харесва този пост.
Яна Вълканова- Ученик, пети курс, дом "Северен вятър"
- Вид на героя : Човек
Галеони : 31
Опит : 20 т.
Ниво :
Бобчета :
Или наистина ги бяха излъгали за двадесетте минути, или времето се влачеше като отстрелян дивеч, който знае, че не може да стигне далеч, но все пак се опитва със сетни сили. Яна беше готова да си заложи колекцията от полускъпоценни камъни в полза на първото и да се съгласи със Зина. В крайна сметка за вийлите това бе просто поредното изпитание, на което подлагаха редовите, какво ги интересуваше, че продължава твърде дълго време или че повечето ученици вече са изпаднали в шок и не знаят къде се намират. А може би шоуто, което двете със Зинаида спретнаха бе твърде интересно, че да го прекъсват...
- ТРИ!
- Депулсо!
- Пантанос Максима!
Размяна. И пак. Едно, две, три. Караше го на автопилот, а тялото и продължаваше да се движи повече от инат и по навик. Тя също се инатеше и нямаше намерение да пада в тази битка. Ако спреше, повече нямаше да може да помръдне, ако си позволеше да усети колко е изморена, мускулите ѝ щяха да разберат и да се предадат и повече никакъв шанс за каквото и да било. Не можеше да си позволи лукса да си поеме дъх или да избърше потта от челото си с опакото на ръката дори. Искаше да им е тъпо, искаше да ги е яд, задето не са успяли да пречупят две момичета, които са им натрили хубавите носове. Да, това щеше да я направи щастлива в момента. Много.
- Приложете Ридикулус – наистина ли казаха тези думи или само им се причуваше? То нямаше много кой друг да чуе и да реагира подобаващо, освен тях двете.
- Ако можете.
Пф, само гледайте, помисли си Яна и хвърли един бърз поглед към Зинаида, която изобщо не се поколеба.
- Ридикулус!
Кучето на Яна се сдоби с розово якенце и розови гумени ботушки, на врата му имаше каишка, розова, да, с медальон и надпис „Пандишпанчо”. Всичките други заклинания, които запрати по него явно не бяха толкова обидни, колкото това ансамбълче. Сви се до размерите на джобен пинчер и изчезна с гневно изджафкване, което бе толкова тъничко, че сигурно само прилепите го чуха. Магьосникът на другарката ѝ по съдба също береше душа.
Краката ѝ се предадоха и я срутиха на колене на земята, но тя не обърна внимание на това, защото бе твърде заета да се усмихва на Зина.
Издръжливост
- ТРИ!
- Депулсо!
- Пантанос Максима!
Размяна. И пак. Едно, две, три. Караше го на автопилот, а тялото и продължаваше да се движи повече от инат и по навик. Тя също се инатеше и нямаше намерение да пада в тази битка. Ако спреше, повече нямаше да може да помръдне, ако си позволеше да усети колко е изморена, мускулите ѝ щяха да разберат и да се предадат и повече никакъв шанс за каквото и да било. Не можеше да си позволи лукса да си поеме дъх или да избърше потта от челото си с опакото на ръката дори. Искаше да им е тъпо, искаше да ги е яд, задето не са успяли да пречупят две момичета, които са им натрили хубавите носове. Да, това щеше да я направи щастлива в момента. Много.
- Приложете Ридикулус – наистина ли казаха тези думи или само им се причуваше? То нямаше много кой друг да чуе и да реагира подобаващо, освен тях двете.
- Ако можете.
Пф, само гледайте, помисли си Яна и хвърли един бърз поглед към Зинаида, която изобщо не се поколеба.
- Ридикулус!
Кучето на Яна се сдоби с розово якенце и розови гумени ботушки, на врата му имаше каишка, розова, да, с медальон и надпис „Пандишпанчо”. Всичките други заклинания, които запрати по него явно не бяха толкова обидни, колкото това ансамбълче. Сви се до размерите на джобен пинчер и изчезна с гневно изджафкване, което бе толкова тъничко, че сигурно само прилепите го чуха. Магьосникът на другарката ѝ по съдба също береше душа.
Краката ѝ се предадоха и я срутиха на колене на земята, но тя не обърна внимание на това, защото бе твърде заета да се усмихва на Зина.
Издръжливост
Ела Благоева, Люба Бюлбулева and Зинаида Кражова харесват този пост.