★ Мелачката

Мъглата почти скриваше центъра. Чисто новите дъски, наредени сякаш набързо до куидичното игрище, иначе изпъкваха като репичка в сандък пълен с картофи, поставени в средата на поляната и заобиколени от древните каменни стени на Мунгав. Всяко парче дърво в замъка беше или толкова опушено от годините, че не можеше да се предположи какъв е бил естественият му цвят, или лакирано ежегодно, за да се запазят красивите дърворезби, изпипани преди стотици години от майстори, които сега сигурно си пиеха някъде на безлюден остров чашата с чай без да подозират,  че изкуството им ще наругано по подобен начин. Мелачката придаваше чувството на просто изсипана купчина дъски, директно от фабриката. Нямаше грам душа вложена в нея. Не че можеше да се очаква друго, но все пак на Косара й се струваше изключително обидно всеки път, когато трябваше да се насочи към сградата. Така че беше благодарна за мъглата. Поне можеше да си представя, че всъщност не съществува и просто крачи в калта ей така, за спорта, към някой камък на ръба на гората, на който да довърши обяда си. 
Успя да запази илюзията докато не се приближи достатъчно, че да започне да усеща миризмата на стърготини. Като в старите работилници в мъгълското училище, в които вечно миришеше на отрязано парче дърво, въпреки че никой не беше пипал трион от десетилетия. С тежка въздишка момичето се врътна на пети върху мократа трева, хвърли чантата си и седна на нея, опирайки гръб в дървената стена на тренировъчния център. Ако имаше достатъчно акъл в кухата си глава все някога щеше да се усети, че затова пергаментите й винаги са в състояние на полуразпад, но такъв очевидно липсваше. Без много да се замисля за бъдещия неприемлив вид на есето си по Трансфигурация, Вълканова извади от джоба си един тъжен сандвич с мармалад и загриза замислено от единия край. 

Мунгав се извисяваше високо над мъглата, но ако човек не знаеше, че е пълен с хора, не би могъл да разбере. Нямаше викове, смях и крясъци. Не се чуваше музика през отворените прозорци. Дори разтеглените прозявки на грифоните липсваха, тъй като вече сякаш не обичаха да се задържат в грифонарника по дълго от необходимото. Все едно училището беше изцедено от живот. Всички бяха мрачни, замислени, уплашени или толкова изморени, че едвам  се тътреха от едно място на друго в тишина, мислейки само за края на деня, когато щяха да получат грам спокойствие между завивките.

Още една лепкава хапка в лепкавата мъгла от лепкавия й сандвич само й напомни за дните, в които “обяд” означаваше да седне в залата, на топло, пред цяла маса пълна с каквото човек се сети, заобиколена от кавги, спонтанни дуели и надвикващи се първокурсници. Само че вече нито имаше време да ходи там след обедните часове, нито искаше. Беше станало меко казано депресиращо, от както вийлите маршируваха между масите за да се уверят, че никой не говори за нищо забранено, че не се предават тайни бележки или писма, и че редовите не се смесват с извисените. Да седи там, подгизнала от дребните капчици мъгла, с кални до безбожие обувки, беше по-добрата алтернатива. Плюс това до някъде й доставяше удоволствие да внася въпросната кал на големи буци в Тренировъчния Център. Вярно, че можеше да се изчисти с един размах на пръчката, но погнусения поглед на вийлата, която трябваше да го прави всеки ден, си струваше да ходи до езерото дори в сухи, гореши дни, за да омаже подметките си в брега преди началото на тренировъчната сесия. Беше се превърнало в тяхната малка традиция.  

Поглеждайки износения часовник на ръката си вяло, Косара въздъхна. Още десетина минути и щяха да се изсипят всички, предпочели да останат на топло. Закъсненията не бяха допустими, което значеше че тълпа с тичащи, пързалящи се по мократа трева тела, щеше много скоро да атакува входа. Обикновено изчакваше всички да влязат, преди да благоволи да се присъедини към тях, което значеше, че винаги е най-закъсняла, нищо, че отиваше там поне половин час преди останалите. Последното, което искаше, беше да изглежда сякаш спазва правилата и е там в уважителен час. Нищо, че това всеки път водеше до наказание и по-тежки разгрявания.