★ Живата въртележка

 
 

Верена вече бе посетила два от трите възможни според билета й атракчии, и й оставаше още една. А коя? Според нея изборът бе лесен и не му умува много много. Обаче преди това отново беше дошло време за „поливане“  Затова нашата героиня още веднъж  отвори шишето и изля вода върху главата си. След това го прибра и се заъти към Живата Въртелеока. 
  Верена се качи на гърба на дървения еднорог. И сега  трябваше да почака няколко минути докато цялата въртележка се напълни. През това време северно ветровитата се запозна и поприказва със Соня - женският кентавър, който се грижеше за атракцията. А после изведнъж..
   Еднорозите оживяха и запрепускаха в кръг и в галоп. В допълнение отнякъде се пявиха фей, осветявайки обстановката прибавяйки й допълнитена красота. Изобщо беше много весело и забавно. Едно уточнение. Като казвам весело и забавно имам предвид поне за нашата героиня. Понеже, доколкото видя някои от другите ездачи изглежда не се чувстваха особено удобно. 
 „Ами никой не ги е принуждавал. Има и и други атрации“ - помисли си полукръвната магьосница
  ; Вярно, сами са решили да се качат, но може да не са знаели, че ще имат проблем“ прозвуча глас в главата й. В първия момент Верена не можа да разбере откъде точно идва, обаче след това осъзна, че източникът му е еднотогът под ней. 
 „ Можем да си говорим? Супер“ - усмихна се широко тя. - „Имаш ли си име?
 „ Имам. Казвам се Имна“
  През следващите минути двамата, всъщност двете си говореха. Предимно общи приказси. Обаче в крайна сметка времето свърши и въртележката спря. Верена слезе, сбогува се и се отдалечи. 

 Галеони (Админ: отчетено)

@Ян Маджаров

Въртележката стоеше неподвижна - предишният цикъл тъкмо беше приключил и, когато децата най-накрая стигнаха до нея, магьосниците слизаха от дървените еднорози, за да освободят място за следващите.

- Побързай, ще ни изпреварят! - Тамара щастливо се втурна към атракциона. Ян я следваше с далеч по-малко ентусиазъм.

- Не толкова бързо, млада госпожице! - Гласът принадлежеше на лъчезарна възрастна кентавърка, очевидно отговорник. - Билетите, моля.

- Да... аз, такова... извинявйте - момичето се изчерви почти колкото косата си, докато подаваше билета за перфорация.

- Винаги ли си толкова припряна? - изсумтя Ян някъде зад нея.

- Винаги ли си толкова смотан? - изплези се Тамара (вече беше загубила броя пъти, в които момчето беше предизвикало тази реакция от началото на вечерта). - Хайде, идвай, няма да останат места!

Двамата избраха две кончета, разположени едно до друго. Около тях още хора се качваха на въртележката, деца тичаха между дървените фигурки и нощта се огласяше от смях и глъч. Когато нямаше нито един еднорог без ездач (а на места и по двама), всичко изведнъж утихна. Сакаш по команда заедно с първите неуверени опити дървената платформа да се завърти, еднорозите един по един започнаха да оживяват, да мятат глави и гриви и да тропат с копита.

Тамара здраво се хвана за металният прът, прикрепен към седлото. Летният вятър развяваше косата й, тя се смееше и наблюдаваше звездите над нея, обзета от пълно детско щастие. Магическа въртележка, за Бога! Кога друг път щеше да има този шанс?!

Каква ветровита вечер! И е студено. Не трябваше ли лятото да е жега, ставите ме болят от този студ.

Чакай, кой каза това?! Момичето се сепна и погледна питащо към Ян, който зяпаше еднорога, върху когото стоеше, недоумяващо.

- Каза ли нещо? - все пак го попита тя.

- Не, а ти? - Ян я гледаше също толкова объркано.

Би ли спряла да се въртиш, ако обичаш? Сякаш нямаш дупе, а два остри камъка, благодаря ти.

Пак този глас. Откъде ли идваше?

- Ей, не е смешно! - Ян се провикна към нея, вече видимо ядосан.

- Нищо не съм казала! Чакай... и ти чуваш гласове, нали? Не е да полудявам или нещо такова?

@Тамара Язова

 
Калоян не беше споделил тази малка подробност с Тамара, но подобни въртележки на тази го караха да си умира от ужас. 

Всичко започна, когато като беше малък, майка му го бе завела на някакъв лунапарк, където имаше подобна въртележка, само че с гигантски чаени чашки, които побират до четирима между ужким порцелановите си стени. Дотук добре, само където когато въртележката се включи, чашките започнаха да се въртят за ужас на нищо неподозиращия петгодишен Маджаров. Беше му станало лошо, имаше рев, а може би и малко повръщане. 

Неприятна история, като цяло. 

Тази въртележка съвсем не беше като онази въртележка, но въпреки това иначе къдравите коси на Ян се бяха изправили, когато Тамара го грабна за ръката без много да се церемони и го завлачи именно тук. Затова и сега беше сграбчил гривата на еднорога толкова здраво, че кокалчетата на юмруците му бяха побелели. 

Не помогна и фактът, че чифтокопитното между краката му май…  проговори.

- Ще спреш ли да ме скубеш!? Как ще се почувстваш, ако аз започна да се опитвам да изстръгна твоята коса?
- А?
- Каза ли нещо? - провикна се Тамара.
- Не, а ти? - да не би да му ставаше лошо? Щеше ли да изгуби съзнание и да припадне? 
- Абе не ме ли чу бе? Да не би да разбираш български език? Ще пробвам на френски - arrête de tirer ma crinière! Не? Ами на елфически? Dár pulling nin mane!!

Калоян се наклони предпазливо и погледна надолу към лицето на еднорога, който беше възседнал и видя…

Едно черно и леко разгневено око, което се беше облещило в негова посока. 

- Олеле-малеле! - възкликна той и пръстите му се впиха още по-здраво в гъстата грива на еднорога, който изцвили недоволно от болка. 
- Ако не спреш, такъв къч ще хвърля, че ще се наложи да си купуваш нов билет, понеже ще те изстрелям някъде в началото на гората. Чуваш ли ме бе, гамен такъв?
- Ама ти… да не си живо?
- Не, умряло съм. - от кога еднорозите бяха способни на сарказъм? - Да те хвърлям ли, или ще ме пуснеш?
- А? А! Извинявай, аз… без да искам беше…

Калоян отпусна хватката си и кончето изпръхтя така, сякаш си отдъхна. Момчето завъртя глава настрани, за да провери дали Тамара също не беше на път да бъде пребита от еднорожки пристъп на гняв. Момичето обаче галеше гривата на кончето си и му приказваше нещо, което Ян не можа да долови от вятъра, който свистеше в ушите му. 

Ах, как само мразеше въртележките!

На фестивала беше пълен хаос. Всеки вървеше в различна посока и Ела вече беше загубила бройката на хората, в които се блъсна. Оглеждаше се наляво и надясно в опит да види възможно най-много от фестивала. Колко жалко, че си беше забравила галеоните! Тези мяу мелби изглеждаха толкова вкусно. 
   
Преди да се усети, някой я хвана за ръката и я задърпа по една от многобройните алеи на фестивала. Беше жена с черна къдрава коса, шарена рокля и дънково яке. С едната си ръка дърпаше второкурсничката, а с другата - едно малко момиченце на около 5 годинки. 
- Повече Н И К О Г А няма да ви водя на никакъв фестивал, независимо колко... - обясняваше тя. 
  
Ела беше в такава еуфория от всичко наоколо, че изобщо не забеляза как жената я заведе до един от атракционите на фестивала, затършува из чантата си и извади един билет, който подаде на кентавъра до нея. После се обърна към малката Благоева и я попита:
- Е? Ти няма ли да се качиш със сестра си?
- Сестра ми? - Ела я погледна недоумяващо, но все още с лека усмивка. - Аз нямам сестра. 
   
Чак сега жената осъзна какво се беше случило. Беше припознала в Ела друго дете и го беше довлякла тук, а истинското момиче беше останало само някъде на фестивала. Без да губи време, жената хвана 5-годишната си дъщеря и тръгна възможно най-бързо през тълпата по обратния път. 
    
"Така или иначе съм вече тук" - помисли си Ела и подаде билета си на кентавъра. Чак сега забеляза, че на въртележката бяха наредени не обикновени кончета, а дървени еднорози.
- Не са ли просто уникални!? Толкова обичам еднорозите! Те са изключително мили и сладки създания! Не е възможно някой да не обича еднорози, не мислите ли?
- Предполагам, си права. - засмя се Соня - кентавърът, който отговаряше за въртележката. 

Соня имаше права черна коса, вързана на дълга плитка и блестящи черни очи. Гледаше съсредоточено, но сякаш очите ѝ се усмихваха. 
- Аз съм Соня. - представи се тя.
- Аз съм Ела. - каза момиченцето, чиято усмивка беше дори по-сияйна от фенерите на фестивала.
- Влизай бързо, за да си запазиш място, преди всичко да се е заело! 
    
Ела се затича между кончетата и бързо възседна едно от тях. Няколко секунди по-късно цялата платформа започна да се върти, а с нея един по един еднорозите започнаха да оживяват и да мятат гриви и опашки. Около въртележката кръжаха феи, които светеха със собствена синкава светлина и създаваха неповторима приказна обстановка.
- Здравей! Аз съм Тея. Приятно ми е да се запознаем. - каза непознат глас, който звучеше на Ела толкова далечен и същевременно на една ръка разстояние. Момичето се заоглежда, но никой наоколо не изглеждаше като да говори на нея. - Аз съм точно под теб. Да, знам. Еднорог съм. Сигурно не си свикнала.
  
Ела гледаше с широко отворени очи. Направо не можеше да повярва. Магическа въртележка - добре, движещи се еднорози - добре, но говорещи еднорози!? Това беше черешката на тортата!
- Аз съм Ела! Ти си истински еднорог! Говорещ!? Не мога да повярвам!
- Е, не чак истински... Все пак съм дървен...
- Да, но въпреки това си еднорог, който говори! Това до голяма степен те прави истински, а аз О Б О Ж А В А М еднорозите! - последните думи момичето ги каза толкова силно, че сигурно цялата въртележка я чу, а двете деца, седнали пред нея, обърнаха глави.
  
Ама чакай малко... Тези двамата Ела ги познаваше. С момичето бяха в един курс в "Мунгав". Тя се казваше Тамара и имаше буйна рижа коса. Веднъж такава бъркотия бяха забъркали по Билкология... Момчето от друга страна вече беше четвърти курс и се казваше Калоян. Двамата с Ела бяха попаднали заедно под земята след земетресението в "Мунгав". Бяха си разменили едва няколко думи, но Благоева го помнеше по изражение.

@Ела Благоева  @Ян Маджаров


- Да, но въпреки това си еднорог, който говори! Това до голяма степен те прави истински, а аз О Б О Ж А В А М еднорозите!

Тамара, изтръгната от вътрешните си дилеми дали напълно полудява, дали Ян се прави на луд или просто някой се бъзика с тях, обърна глава към внезапния крясък. Зад нея Ела, момиче от нейния дом, с широко отворени както винаги очи и усмивка на уста, се обясняваше в любов... ами сякаш на въздуха. Или на дървеното конче под нея.

- Говорещи еднорози ли?! - попита я Тамара през шума на въртележката с объркване. Двете се бяха позабавлявали добре през първия си курс в "Мунгав", но Тамара все пак имаше едно на ум за въображението на съученичката си. До нея Ян гледаше със зяпнала уста, все едно ченето му ще падне всеки момент от учудване.

- Еднорозите от въртележката! Моят говори, а вашите? И аз наистина обичам еднорози! Особено говорещи! - думите на Ела се долавяха трудно от вятъра, музиката и шума на другите ездачи, но все пак Тамара я чу какво каза.

Това вече правеше смисъл. Не, не правеше, но много неща в магическия свят имаха този проблем. Значи все пак не полудяваше, а просто нейният еднорог се беше случил стар мърморко. Момичето се засмя и погали кончето по гривата успокояващо.

Какво си ме замилвала, да не съм ти котенце? И наистина спри да се въртиш, ако обичаш. Артритът ми се обажда.

Да, стар мърморко! Все пак до края на завъртането Тамара се стараеше да стои възможно най-мирно на гърба на еднорога, който явно вече беше на пенсионна възраст и сигурно всичките тези хора, скачащи по гърба му наистина му идваха в повече. Нито тя, нито той направиха опит за комуникация, просто продължиха да се въртят в мълчание, само с по някое изпръхтяване и изсумтяване от страна на еднорога.


Когато въртележката спря и децата слязоха от нея, Ян изглеждаше все едно червата или поне обядът му искат да излязат от него. Тамара го погледна разтревожено и реши да стои по-близко до него - ей така, за всеки случай, ако тръгне да пада.

- Сега накъде? - Ела все още беше ентусиазирана от еднорозите. - Хайде да видим зверилника?

- Вече бяхме там - отговори Тамара. Малката им групичка явно се множеше за постоянно, но тя нямаше нищо против - харесваше Ела.

- Само без повече въртележки! - включи се Ян. Все още изглеждаше на път да припадне.

- И да искаш - няма повече - изплези му се Тамара (станаха ли около сто пъти днес?). - Какво ще кажете за лабиринта? Или да поиграем "Грабни знамето"?

@Тамара Язова  @Ян Маджаров

При всички възможни непознати, пред които можеше да се изложи, крещеейки, че обича ЕдНоРозИ , защо трябваше да я чуят точно Тамара и Ян? Не можа ли да привлече вниманието на някой случаен човек, който щеше да забрави за това само след няколко секунди, а не на съдомничката си, с която делеше една стая в "Мунгав"? Дано не се окаже, че момичето има слонска памет и да ѝ го натяква цяла година. 
   
Ела се опита да изгони всички тези мисли от главата си и да си представи, че да се обясняваш в любов на еДноРоГ на обществено място е нещо съвсем обичайно. 
   
Останалата част от разговора с Тея (дървения еднорог) мина в обяснения кои са децата отпред, откъде се познават, приятели ли са или просто познати... Тея имаше още въпроси, но преди да успее да ги зададе, въртележката спря и хората трябваше да дадат път на следващата група. Това, обаче не сломи ентусиазма на първокурсничката. Тя нямаше търпение да продължи с обиколката на фестивала и беше особено нетърпелива да види зверилника. Беше чела, че там има истински дракон и дори мантикор. В учебника по грижа за магичните създания пишеше, че тези магически видове са "доказани убийци на магьосници и са неподатливи на обучение или опитомяване". Да, ама Ела беше достатъчно наивна, за да се надява някой ден да има такъв за приятел. Да. Правилно. Тя приемаше всички животинки, без значение какви, не просто за живи същества, а за потенциални приятели. Затова леко се натъжи, че Тамара и Ян вече бяха ходили там. Но, хей, има и други готини места на фестивала. 
    
- Какво ще кажете за лабиринта? Или да поиграем "Грабни знамето"? 
   
Ела не я биваше с метлата. Можеше да я управлява, но само колкото да не я скъсат по летене. Как е възможно нещо толкова вълнуващо като летенето да бъде убито от бездушието на този скучен предмет? Далеч по-вдъхновяващо беше да се лети на гърба на грифон. Или на дракон. Някой изобщо яздеше ли дракони? Трябваше да провери това. 
   
- Не харесвам метлите. Ако искате, можем да отидем, но аз само ще ви гледам. 
   
От друга страна лабиринтът звучеше много яко. Ела винаги бе искала да отиде на истински лабиринт, достатъчно сложен, че да я задържи поне 15 минути. Повечето, които беше виждала, бяха от изкуствен плет и толкова ниски, че само да се надигнеш на пръсти и можеш да видиш изхода. 
   
- Съгласна съм да отидем в лабиринта. Звучи ми интересно. 

/преди Лабиринта/

Люба й беше по-интересно да си поприказва със Соня отколкото да се върти на въртележката. О и беше токова красива отстрани. Светлините, кикота на деца в нея, а и движещите се еднорози бяха прекрасни.

- Здравей Соня! - от първата година през която беше дошла с леля си, до сега никога не пропускаше да си приказва със кентавърката - историите й бяха чудни, а и й беше любопитно за магията на въртележката... не че някога щеше да я разбере - Как мина годината?
- Оо прекраснице, добре беше благодаря! Имам нови обитатели - тропически еднорог! 

Момиченцето се окори, дори не беше очаквала да има различни видове еднорози. Все се говореше за тях като едно цяло... но да разбира се ако има различни коне, защо не и еднорози!
Огледа по внимателно въртележката. 
Ми да!
Еднорозите тъкмо се завъртаха за нова обиколка. Тези които беше виждала в Мунгав преобладаваха - грациозни и високи, галоширащи сякаш света пред тях няма пречки. Техните окраски бяха семпло сребристи със златисти кичури в гривите. 
А тук там забеляза нещо да се стрелка. Много по-бързи от местния вариант, тези еднорози бяха пъстри и цветни - вместо панделки Соня им бе сплела големи цветя, кото Люба не бе виждала до сега. Дори козината им бе по-наситена и сияше в медни, бронзови и дори металикови цветове на дъгата.

- Може ли да се кача на онази? - посочи еднорога с козина преливаща от един цвят в друг
- Титания? Да разбира се! Малко е фръцла, но е много мила.