Индекс
11
Сила: 6
Издръжливост: 6
Интелигентност: 7
Ловкост: 10
Магия: 6
Късмет: 8
by 
Косара Вълканова Не е като да можеше да си избира името, не го и мразеше, но като я питаха “Как ти викат?” винаги се дразнеше. Коси? Коска? Сара? Това последното какво е изобщо, да не сме в Хогуортс? Хайде, стига.
Просто Косара.
----------
Възраст 14 години
23 Януари 2012
----------
Външен вид Ако някой някога търси детайлно описание на “тук има нещо не-на-място”, Косара щеше да влезе в речника със снимка на вечно изкривената си в някаква гримаса физиономия. Стига просто да стоеше мирно си имаше съвсем стандартен вид, но беше трудно всичките й черти да са в правилна конфигурация едновременно.
Я едната рошава вежда ще е нагоре, я носа й щеше да е сбърчен, я щеше да си дърпа клепача надолу от едната страна, докато се подпира, карайки иначе обикновените й, кафеви очи, да изглеждат като ужасяващи стъклени топчета по средата на кървясало бяло море. Устните й бяха тънки и съвсем незабележими, напукани от това, че ги хапеше като й е скучно, но това не й пречеше напълно да ги скрива докато дъвче кичур от черната си коса, отнесена в незнайно какви безумни мисли. На 12 години се сдоби и с дълбока резка с форма на полумесец под дясното си око, за спомен от изкарана шаренопръска. А въпросната коса... Някога беше просто къса, пръсната, но все имаше някаква логика в това как е разрошена. Сега обаче беше стигнала до решението, че може да използва магия, за да си спести комуникацията с фризьор и през последните шест месеца (т.е. точно от деня, в който реши, че може да си съчини заклинание по въпроса), беше като гарванова перушина. На гарга, съсипана от тежестта на живота. С гарванова шизофрения.
Разни кичури стърчаха в различни посоки в различни дни, нямаше две напълно равни места, и беше невъзможно да бъде приведена в ред, различен от този, който сама си избере. Колко типично...
Нещо в нея винаги беше изкривено, без изобщо да забелязва, и колкото й да й повтаряха, че ще остане така завинаги (съпроводено с шамар в тила, за да може все пак да чуе какво й говорят естествено, което тя приемаше като урок относно това как комуникират хората, не как да не се изгърбва), продължаваше да си е все такава.
Изкривена.
Продължаваше да е ниска за възрастта си, което още от ей-такава я направи майстор в катеренето по всички повърхности, които не бяха изобщо създадени за катерене. Изглеждаше… Жилава, като преварено парче пиле, което често е падало отвисоко. Реалистично погледнато, това сигурно по някакъв начин я беше счупило, тъй като костите й също не искаха да си стоят в стандартната позиция - това дете непрекъснато се явяваше в навид неудобни пози.
С времето се свикваше де, стига да запомни човек, че там, където се е прегънала, всъщност наистина има става, която може да се изкривява по начина, по който го е направила, за да се подпре и да си почине.
----------
Характер Споменахме ли вече за превареното пиле? Добавете едновременно лютив червен пипер и захар към него, сложете ги в буркан, използван години наред за лютеница, който напълно е изгубил визията за себе си и спомените, че някога е бил използван за компоти, р а з т р ъ с к а й т е г о хубаво, и хоп! Получава се Косара.
До около 12-годишна възраст децата обикновено контролират поне малко емоциите си, но не и тя. Беше импулсивна и избухлива на моменти. Осъзнаваше грешките си късно, което на свое време пораждаше срам и притеснителност. Едновременно мислеше, че е по-добра от всички и се мразеше. Което е напълно разбираемо, при все че беше видяла и получила и двете от света. Но малката й глава не можеше да управлява контрол над това кое от двете да надделее, а като удариш някого, защото ти пречи да стигнеш до бисквитата, която си си харесал, и после забравиш, че това всъщност било лошо и хората се обиждат, се оказва, че денят не може да продължи съвсем обикновено и приятели се правят трудно. От Косара винаги искаха да е езеро, или поне река. Нещо ако не спокойно, поне праволинейно. Но вместо това тя беше едновременно бурно море, и някой, който го е страх от водата. Не беше зла, едно дете не би могло да бъде, но не беше видяла и достатъчно добро за крехката си възраст, за да вярва в него, и приемаше подадената ръка със съмнение.
И с ухапване.
Така, за всеки случай.
С възрастта сякаш просто ставаше все по-хрипава и рязка. Но отново не беше защото ставаше по-озлобена с времето. Напротив, тя се смяташе за доста добродушна. Но някой някъде беше забравил да й смени филтрите в сивото вещество и всичко, което й минеше през главата, директно биваше изплювано навън. Поне до миналата година. Колкото повече пъти й се налагаше да се прибира за лятото, толкова по-добре се справяше с това да мълчи повече и да говори по-малко. Нищо обаче не можеше да скрие какво точно мисли, тъй като лицето й винаги го издаваше веднага. Понякога успяваше да го изправи почти веднага в неутрално положение, но ако някой я наблюдаваше по-внимателно, лесно забелязваше преминалата дори набързо разлика в емоциите.
След тежко изкарана шаренопръска във втори курс, Косара беше осъзнала, че има доста бели петна в паметта си. За съжаление, въпреки че беше успяла да си припомни повечето неща, които й липсваха след завръщането в Мунгав, явно нямаше просто да премине и продължаваше на моменти да се събужда несигурна в това къде е, какво е правила вчера, или какво се е случило преди няколко месеца.
Или кой е този, дето й маха в другия край на коридора, познавам ли го? Сигурно. Ще махна и аз. А, не го познавам. УФ.
----------
История Морето. Морето… Мразеше морето.
Въпреки че беше родена почти на брега му (наистина, почти там, някакви двайсетина минути пеша) го ненавиждаше. Беше… Страшно. Или поне така й бяха казвали. Морето е страшно. Уважавай морето. Това последното не го разбираше, но майка й обичаше да използва големи, дълбоки думи и изрази. Косара лично просто я беше страх да не се удави, защото уроците за плуване, през които всяко дете, родено до морето, задължително преминава, включваха хвърляне в дълбокото и очакване някакъв несъществуващ на десет години инстинкт да се включи сам и да я направи внезапно шампион на къси дължини.
Това беше като цяло стилът на възпитание в семейството й във всяко направление. Ако се справи - ок. Не браво, просто.. Ок. Ако ли не - провал. Трагедия. Три дена скръб и жаление. Но с щеше да се научи да ходи на пръсти, да не говори без да й задават въпроси, да следва правилата. С времето. Но не и докато беше малка. Всичко извираше от нея в момента, в който се раждаше, и това винаги носеше неприятни последствия. Само че в Мунгав нямаше да има правила. А дори и да имаше, нямаше да са толкова много. Нали? Или светът навсякъде беше такъв?
Беше средното дете от три. По-голямата й сестра и малкият й брат бяха съвсем обикновени. Родителите й също. Но това не стоеше точно така с цялото й семейство - сестрата на майка й беше вещица и всичките й братовчеди бяха чистокръвни магьосници. Майката на Косара за сметка на това беше… Счупена? Изкривена. Нямаше способности, и тъй като сестра й се беше преместила и омъжила в Англия, нямаше никой около Косара, който да е като нея. От когото да гледа или да се учи.
Сигурно това пораждаше леката неприязън, която имаше майка й към нея. Едно вечно студено отношение, все едно дъщеря й е откраднала нещо, което е било по право нейно, след като най-после е успяла да се примири, че въпреки детството си няма да може да бъде част от този свят никога повече. И тя, и баща й, многократно й напомняха, че нейните способности са билетът им да излязат от монотонния си, труден живот. Той особено беше много щастлив, тъй като си беше мъгъл по рождение и не разбираше какво точно ще умее дъщеря му, след като завърши училище, но това не му пречеше да мечтае как всички вещи, които никога не е могъл да си купи, ще се появат с магия пред прага му. Косара не можеше да свърже тези заплетени конци в подредена плетка в главата си. Само се дразнеше на това, че никой не й обръщаше внимание и не се държеше добре с нея, и въпреки това очакваха от нея някак да забрави всичко и да бъде просто инструмент за целите им.
Но не и в Мунгав. Там щеше да е сама. Щеше да е свободна. Щеше да си вдига краката на масата, да се катери по дърветата, да лежи в тревата и да КРЕЩИ, без да я е страх.
И въпреки, че това бяха мечтите в отвеяната й, наклонена в странна посока главица, все още я беше страх от морето. И от това да не я върнат близо до него.
Може би нямаше да крещи.
---
Ами, все пак крещеше. Страхът не успя да я промени, тъй като страхът се отми след първите няколко месеца в първи курс. Мунгав се беше превърнал в новия й дом, и у дома през лятото се чувстваше като на гости. Леля й по-често й пращаше писма, и макар да звучаха като просто любезни редове по задължение, Косара се радваше, че имаше някаква връзка с тази част от семейството си. Когато имаше нужда от каквото и да е, свързано с магическия свят, леля й беше насреща за да отговори на въпросите й или да я заведе до Торбаланово, когато тя самата има път натам. На моменти на тъмнокоската й се струваше, че Елена премълчава нещо, но все още не можеше да разбере какво точно. Пък и прекалено лесно се разсейваше, за да се задържи мисълта в главата й повече от десетина минути.
Беше пропуснала почти цялата втора година в "Мунгав" след като се зарази от шаренопръска, докато си вреше носа съвсем където не й е работа в някакъв бар в Торбаланово. Явно не беше от най-елегантните места, тъй като вътре имаше един куп съмнителни типажи с ниско смъкнати качулки на мантиите. Е, оказва се, че един от тях е криел лесно разпознаваемите признаци на болестта, тъй като до края на деня Косара се беше оказала покрита от глава до пети в мехури. До лятото вече имаше само няколко белега тук-там останали като спомен (и иронично, няколко бели петна в спомените заради два тежко изкарани месеца, които така и не изчезнаха напълно и до сега паметта продължаваше да й изневерява за доста неща), но беше прекарала няколко дълги месеца в пълна изолация с достъп единствено до писма от леля си и бръщолевенето на лечителката, у която я бяха настанили докато се възстанови, през вратата на стаята. До някъде се учуди, че все пак са й позволили да премине служебно в трети курс, но хич нямаше намерение да се оплаква. Връщайки се малко преди края на годината обаче бе открила, че под леглото й в спалното крило я чакаше цяла кула от пергаменти и учебници, които все пак трябваше да прочете за да навакса за пропуснатото време. Явно никой не беше споменал къде точно я държат за лечение и всички пратки до дома й бяха връщани с язвителни бележки от майка й, та накрая се бяха отказали да занимават совите с излишни полети.
...
За да си следя роднините:
Мария: майка, безсилна
Георги: баща, мъгъл
Евгени: брат, две години по-малък, мъгъл
Касия: сестра, три години по-голяма, мъгъл
Елена: леля, сестра на майка й, чистокръвна
