Индекс
31
20 т.
by Яна Владимирова Вълканова
15 години;
Дом: "Северен вятър"
Alisha Nesvat
Яна е от вятъра отвЯна.
15 години;
Дом: "Северен вятър"
Alisha Nesvat
Яна е от вятъра отвЯна.
Очите били прозорец към душата и вероятно Янините също бяха, но погледите на хората твърде често се оплитаха първо в плътните ѝ вежди. Тези вежди също така често изразяваха чувствата ѝ доста по-добре от сините ириси или ресниците, с които бяха обрамчени. А когато все пак някой се освободеше от необяснимата притегателна сила на гайтаните, забелязваше луничките, които обсипваха лицето ѝ и плътните ѝ устни, често извити в усмивка. Усмивка, защото дори когато никой не обръщаше внимание на прозорците, те си стояха отворени. Е, понякога се случваше да мига, разбира се... Схващате ми идеята. Другото забележително нещо, което оплиташе в себе си погледи, но често и неща като гъсеници, клечки, а веднъж дори една заблудена птичка, бяха косите на Яна. Една или две идеи по-светли от веждите, една или две педи по-дълги, отколкото бе практично (според баба ѝ), безценни в студено време и истинско предизвикателство – всеки ден.
И като споменах предизвикателство... Може да се каже, че тя самата е такова понякога. За околните, за себе си, особено на тази възраст, а според родата ѝ и за едничката планета Земя. Излишно драматизиране, на което не е голям фен, но е напълно възможно да го е закачила покрай гените. Божа работа. Яна те връхлита като лятна буря, трещи и гърми, опитва се да те удави и докато се усетиш, вече си е тръгнала, ама някак сте се уговорили пак да се видите. Пази тишина, когато е крайно необходимо и когато е потънала в някоя книга. Тогава никой не трябва да я закача, а през останалото време... Няма дърво, което да ѝ се опре, ограда, която не може да прескочи и приключение, което не може да измисли – без значение дали сама за себе си, или с приятели. Има енергия момичето, пък дали я влага в правилните неща... Божа работа.
Родена е в София и живее близо до центъра, но почти всеки уикенд ходи при баба си и дядо си с автобус, който хваща от автогарата на Подуене. Селото е на 40 км от града, близо до Елин Пелин и Яна все разправя, че накрая ще се премести там и ще се запише в елинпелинското училище, вместо в кварталното, но плановете ѝ се провалят с гръм и трясък, когато писмото за „Мунгав” пристига. Не е изненадващо, защото почти всички в семейството са магьосници, а работата на родителите ѝ в българското министерство на магията „помага” за това да не ги вижда често, ама... някак си като че ли би предпочела селското... Докато не се запознава с грифона Панталей. С него лети всяка година до училището и го обича повече от пресен бял хляб. Постоянно му измисля нови галени имена и прякори, тъй като той не може да направи нищо по въпроса така или иначе... Може да се каже, че е прилежна ученичка, нищо че иначе вятър я вее на бяла кобила и е щура по цялата глава.
След земетресението и събитията от Самодивският фестивал, бабата на Яна по бащина линия, която смята че играе много важна роля във възпитанието ѝ, се опитва да я премести „Дурмщранг” и почти успява. Яна обаче се тръшка и заявява, че ако не си продължи образованието, където го е започнала, направо ще го прекъсне. Следват опити за убеждаване кое е по-добро за нея. Двете ѝ баби кръстосват бастуни (е, не буквално, но почти и до там се стига). Резултатът е, че момичето се завръща в Мунгав, за добро или лошо, малко след започването на новата учебна година. Още се опитва да се ориентира в обстановката.
Още информация:
- Обича да яде (не си личи);
- Не може да спи на изгасени лампи;
- Има оранжев котарак на име Чедър. Понякога мозъчната клетка, която делят всички оранжеви котки се пада на него, понякога си я дели и с Яна;
