@Стоил Керемидов
- Ей, Зак! - гласът на сервитьорката, мъгълско момиче едва навършило пълнолетие, но копнеещо за финансова независимост, привлече вниманието му, докато пълнеше няколко халби бира за група весели студенти. - В четвърто сепаре искат Специалитета на заведението. - кимна ѝ в знак, че е чул.
Не му бе нужно да се обръща, за да разбере кой се е настанил там, но въпреки това стрелна поглед в съответната посока, когато срещна студените, настоятелни очи на мъжа, устните му се разтеглиха в половинчата усмивка, разкриваща една от трапчинките му. Така значи. Е, щом поръчваш – получаваш. Особено когато плащаш толкова добре. Малцина се осмеляваха да си поръчат това, но този човек не се скъпеше за целите си. Е, в това си приличаха със Зак.
С пъргаво, отработено движение барманът взе една бутилка от шкафа за ценители, в който никога не попадаше нищо случайно – единствено най-високо качество от всеки вид алкохол, никога не сервираше от селекцията си на хора, неспособни да различат вино от оцет, независимо колко можеха да си платят за удоволствието. Всяка една от тези бутилки бе като произведение на изкуството, специално подбрана поради неповторимите си качества, и достъпът бе запазен за рафинираните сетива на онези, които можеха да ги оценят. А в личния списък на Кралев, мъжът, към когото се бе запътил, заемаше едно от челните места като ценител на всичко хубаво.
Звуковата преграда в сепарето бе задействана и нито звук не се чуваше навън, но въпреки това Зак спусна и завесата при влизането си, публиката бе ненужна днес, въпреки че представлението щеше да си заслужава. Върху лицето му грееше най-очарователната усмивка, на която бе способен, сякаш да обслужва групата мъже, доведена от банкера, бе сбъднала се детска мечта. Някога изпълнението на подобни задачи го изпълваше със смущение, но вече не. Сега изпитваше единствено съжаление към горките нещастници, имали глупостта да се забъркат с погрешните хора. И малко гордост, че винаги успяваше да се справи с поръчението и да опази репутацията си.
- Добър вечер, господа! - поздрави ведро, но получи единствено надменни погледи и нетърпеливо барабанене с пръсти по масата, както се очакваше.
Срещна погледа на инициатора на тази среща, когато завъртя етикета на бутилката към него, за да му покаже какво им носи и получи одобрително кимване. Чудесно, започваше се.
- Сервирай! - беше свикнал със заповедническия тон на мъжа, всъщност ще е по-правилно да кажем, че мъжът е свикнал да използва само него и Зак вече не вярваше, че изобщо може да говори с друга интонация, затова не го приемаше лично.
В чашите за уиски върху подноса имаше дребни черни камъни, ледът е за слабаците, а да се разрежда висококачествен алкохол си е кощунство, което Зак никога не би допуснал. Постави първата чаша пред мъжа вдясно от Стоил с угодническа усмивка и вежлив тон.
- Как сте, мистър Конрад? – напълни чашата му, както се очакваше от него. - Как е прекрасната Ви съпруга? А още по-прекрасната дама на сърцето Ви? Първата все още ли не знае за детето Ви от втората? - трапчинките на лицето на Зак бяха в разцвета си, а в очите му танцуваха дяволити пламъчета.
- Как смеете! - възмущение, примесено със страх бе често срещана комбинация в работата на тъмнокосия и не го впечатляваха особено.
- Може би ще отречете? - даде му шанс все пак да се измъкне, но объркания поглед на Конрад се местеше безмълвно между двамата българи. - Господин Жорнет – продължи към следващият гост на масата. - Какво мислят клиентите на банката Ви за онзи млад мъж, чиято памет редовно триете и използвате за… - пребледняването също бе нещо очаквано като реакция.
Замълча за момент, като обходи с поглед останалите на масата. Надяваше се, че са схванали целта на занятието, ако ли не – бе готов да продължи по списък до последния от тях. Стига да получеше знак. Стоил стоеше невъзмутим, докато погледите, изпълнени със страх се впиваха в него.
- Вие ли ще сервирате на останалите, господин Керемидов, или да продължа?
- Ей, Зак! - гласът на сервитьорката, мъгълско момиче едва навършило пълнолетие, но копнеещо за финансова независимост, привлече вниманието му, докато пълнеше няколко халби бира за група весели студенти. - В четвърто сепаре искат Специалитета на заведението. - кимна ѝ в знак, че е чул.
Не му бе нужно да се обръща, за да разбере кой се е настанил там, но въпреки това стрелна поглед в съответната посока, когато срещна студените, настоятелни очи на мъжа, устните му се разтеглиха в половинчата усмивка, разкриваща една от трапчинките му. Така значи. Е, щом поръчваш – получаваш. Особено когато плащаш толкова добре. Малцина се осмеляваха да си поръчат това, но този човек не се скъпеше за целите си. Е, в това си приличаха със Зак.
С пъргаво, отработено движение барманът взе една бутилка от шкафа за ценители, в който никога не попадаше нищо случайно – единствено най-високо качество от всеки вид алкохол, никога не сервираше от селекцията си на хора, неспособни да различат вино от оцет, независимо колко можеха да си платят за удоволствието. Всяка една от тези бутилки бе като произведение на изкуството, специално подбрана поради неповторимите си качества, и достъпът бе запазен за рафинираните сетива на онези, които можеха да ги оценят. А в личния списък на Кралев, мъжът, към когото се бе запътил, заемаше едно от челните места като ценител на всичко хубаво.
Звуковата преграда в сепарето бе задействана и нито звук не се чуваше навън, но въпреки това Зак спусна и завесата при влизането си, публиката бе ненужна днес, въпреки че представлението щеше да си заслужава. Върху лицето му грееше най-очарователната усмивка, на която бе способен, сякаш да обслужва групата мъже, доведена от банкера, бе сбъднала се детска мечта. Някога изпълнението на подобни задачи го изпълваше със смущение, но вече не. Сега изпитваше единствено съжаление към горките нещастници, имали глупостта да се забъркат с погрешните хора. И малко гордост, че винаги успяваше да се справи с поръчението и да опази репутацията си.
- Добър вечер, господа! - поздрави ведро, но получи единствено надменни погледи и нетърпеливо барабанене с пръсти по масата, както се очакваше.
Срещна погледа на инициатора на тази среща, когато завъртя етикета на бутилката към него, за да му покаже какво им носи и получи одобрително кимване. Чудесно, започваше се.
- Сервирай! - беше свикнал със заповедническия тон на мъжа, всъщност ще е по-правилно да кажем, че мъжът е свикнал да използва само него и Зак вече не вярваше, че изобщо може да говори с друга интонация, затова не го приемаше лично.
В чашите за уиски върху подноса имаше дребни черни камъни, ледът е за слабаците, а да се разрежда висококачествен алкохол си е кощунство, което Зак никога не би допуснал. Постави първата чаша пред мъжа вдясно от Стоил с угодническа усмивка и вежлив тон.
- Как сте, мистър Конрад? – напълни чашата му, както се очакваше от него. - Как е прекрасната Ви съпруга? А още по-прекрасната дама на сърцето Ви? Първата все още ли не знае за детето Ви от втората? - трапчинките на лицето на Зак бяха в разцвета си, а в очите му танцуваха дяволити пламъчета.
- Как смеете! - възмущение, примесено със страх бе често срещана комбинация в работата на тъмнокосия и не го впечатляваха особено.
- Може би ще отречете? - даде му шанс все пак да се измъкне, но объркания поглед на Конрад се местеше безмълвно между двамата българи. - Господин Жорнет – продължи към следващият гост на масата. - Какво мислят клиентите на банката Ви за онзи млад мъж, чиято памет редовно триете и използвате за… - пребледняването също бе нещо очаквано като реакция.
Замълча за момент, като обходи с поглед останалите на масата. Надяваше се, че са схванали целта на занятието, ако ли не – бе готов да продължи по списък до последния от тях. Стига да получеше знак. Стоил стоеше невъзмутим, докато погледите, изпълнени със страх се впиваха в него.
- Вие ли ще сервирате на останалите, господин Керемидов, или да продължа?