Общата стая на дом „Южен вятър“

First topic message reminder :

Мая влезе с багажа си и кафеза с гарвана Блек, в общата стая на Южен вятър преди да се качи в спалнята на момичетата седна в едно от креслата и и тревожно се вгледа в гарвана си.Блек изглеждаше като че ли са го нападнали, какво в името на Мерлин се бе случило с него докато тя беше в безсъзнание.Целият бе изпохапан и имаше засъхнала кръв по клюна си.Момичето отметна коси и и се замисли за случилото се до сега тази вечер, определено тази внезапна промяна бе изненадала всички както преподавателите така и учениците в Мунгав.Все пак Мая намираше и някой ползи от сегашното положение в училището, а именно вийлите щяха да упражняват по-суров контрол и Мая се надяваше, това да спре безчинствата на злия демон който все обиждаше нея и верните и приятели като ги нарича "прасета" и "дебели".Не можеше да забрави ужасната среща през лятото в Бургас и как този злодей и един от шайката му бнамисляха неизвестно какво и луничавото момче което бе с него зверски и брутално атакува приятеля и Влади.Две поредни ужасни лета, и много сълзи изплакани от Мая през това време.Отново се чувстваше тъжна и потисната, а сега и тази неочаквана промяна тук  в училище.Щеше да се справи ако вече не можеха тирмата верни приятели да се събират за ядене в главната зала, щяха да си разменят писма скрити в книги по време на часовете.Една мисъл обаче я натъжаваше много, да тя и Влади бяха късметлии, че злодеят не е в някой от техните домове, но дълбоко съчувстваше на своя любим приятел Филип на който му се налагаше да е в една спалня със злодея.Както бе обзета от нерадостни мислиусети нечие присъствие близо до себе сивдигна изплашено глава да не би луничавото момче да е 
дошло при нея за да я убие, но видя друго лице и се успокои.Разпозна момичето което бе видяла.


П.П имам уговорка с Ина

@Ина Янакиева



Първоначално присвива недоверчиво очи и наклони леко глава, опитвайки се да осмисли думите ѝ. Наистина ли бе казала това или просто на него му се искаше да е така? Дали му се бе причуло? Дали въображението и умората не си  правеха шеги с него? В очите ѝ сякаш виждаше надежда и очакване, но бе възможно собствените му желания да ги рисуват и да му показват онова, което на Вихрен му се иска да види. Човек не може да разчита на съвестта, защото тя винаги е склонна да намира свои причини и оправдания, а неговата в момента спеше дълбоко.
- Да не би да си легилимант? –  за първи път в гласа му се долавяше недоверие, не бе сигурен дали към собствените му думи или към изреченото от момичето.
 Но това би обяснило до голяма степен всичко, което се бе случило, откакто Ина се появи в стаята – лекотата, с която разговаряше с нея; начина, по който го разбираше; факта, че винаги изричаше думите, които имаше нужда да чуе, без дори сам да осъзнаваше тази нужда; сходното им мислене; всичко.
- Какво? -  объркването се прехвърли върху нейното лице.
- Извинявай, просто…  -  внезапно осъзна колко нелепо звучи въпроса му, дори ако бъде приет като шега. -  Имам усещането, че постоянно ми четеш мислите -  защото и той от известно време се чудеше как ли ще реагира, ако се доближи до нея.


Като всеки интроверт, Вокил не обичаше никой да навлиза в личното му пространство, не само във физическия смисъл на думата, но по някаква необяснима причина художничката бе успяла да неутрализира стените му, сякаш всичко в него му подсказваше, че мястото ѝ не е отвъд тях, че не са му нужни срещу нея или че са напълно безполезни пред човек, когото има чувството, че познава прекалено добре.  Не си спомняше някога преди да се е чувствал по подобен начин с някого и не искаше да губи усещането за близост, което се бе породило в него, надяваше просто да е взаимно.


Внезапно осъзна, че не бе отговорил на въпроса ѝ и тя продължава да го гледа с очакване.
- Разбира се -  почти прошепна думите на светлината на огъня и устните му се разтеглиха в изморена усмивка.
Повдигна се на лакти, за да скъси разстоянието между себе си и нея, усети прилива на кръв в лицето и се надяваше да е достатъчно тъмно, за да не си личи изчервяването му, нито треперещите му ръце. Когато отново се отпусна на пода, този път точно до нея, имаше усещането, че ударите на сърцето му заглушават тихото пукане на огъня и отекват не само в стаята, но и в целия замък. Обви внимателно ръка около крехките ѝ рамене и я притегли към себе си, докато главата ѝ не се отпусна на гърдите му.  Усещаше тежестта ѝ при всяко вдишване, но вместо да му пречи, му се струваше успокояваща.  Не смееше да помръдне.  Не искаше никога повече тялото ѝ да е далеч от него, струваше му се толкова естествено да е до него.
- Ти ще бъдеш чудесен магизоолог – осмели се все пак да наруши настъпилата тишина.
- От къде знаеш?
- Защото те е грижа -  затворил е очи, наслаждава се на спокойствието. -  След като вече знам какво рисуваш, би ли споделила какво пишеш? Ако не е твърде лично, разбира се… -  осъзнава, че е преминал достатъчно граници, не е сигурен колко още би могъл да наруши, преди вратата да се затвори с трясък в лицето му, но искрено се интересува и би искал да знае повече.

@Ина Янакиева



-  Обещавам да ти ги покажа -  промърморва изморено момчето, макар че от две седмици не е виждал реални звезди и не знае кога ще успее да ги види отново при затворническата програма, която са въвели вийлите в замъка. И все пак дава обещанието с надеждата, че ще успее да го изпълни. Защото близостта на това момиче кара всичко да изглежда възможно, с нея не му е трудно да повярва сам на думите си, в този момент вероятността да има възможност да наблюдава истински звезди му изглежда като нещо, което не може да бъде поставено под съмнение.
 
Не смее даже да помръдне, докато ръката на Ина се намества на кръста му, готов е дори да спре да диша, за да не я смути и да прекъсне  плахото движение. Все още не разбира защо, но да е близо до нея му харесва точно толкова, колкото да си говори с нея, да я гледа, да чува  точите думи, от които има нужда. Ръката му се стяга малко повече около раменете ѝ, докато тя се сгушва в него, сякаш се страхува да не избяга, да не изчезне, да не се окаже просто халюцинация, несъществуващ мираж, като онези, които виждат клетниците, копнеещи за вода в пустинята. А дори не бе  подозирал, че  е жаден…

Другата му ръка отмества внимателно кичур коса от лицето ѝ, за да не ѝ се налага да прави ненужни движения, след това се отпуска върху нейната, за да я задържи на кръста му, докато съзнанието му се бори със съня. Само допреди няколко часа бе готов на всичко, за да успее да се отърси от ужасните  кошмари и притеснения, пречещи му да заспи, а сега се старае с всички сили да остане буден, да не позволи на Морфей да го отнесе в света на сънищата, защото, както се пее в една незнайна за него мъгълска песен I don’t want to miss a thing, та и той като лирическият герой на Стивън Тайлър просто отказва да се лиши от възможността да се наслади на момента поне още малко. Всяка секунда за него бе извоювана победа, победа срещу съня, в който Ина няма да я има… дали пък образът ѝ нямаше да успее да измести кошмарите? Не е сигурен, но не иска да рискува, предпочита да се наслади на реалния момент, колкото и мимолетен да е.  Отказва да се предаде и да го отстъпи на съня. 

Чувал е, че вампирите се страхуват от изгрева, от унищожителната сила на слънцето и макар да не е вампир, в момента се чувства точно така - изплашен от мисълта, че първите светли лъчи съвсем скоро ще надделеят над издъхващата нощ. А с новия ден ще настъпи краят на това, каквото и да бе то, страхуваше се да го назове с име, на го нарече както и да било.  Няма достойно название, което да му даде. Съществува само желанието тази нощ да се повтаря до безкрайност, да я запечата като брънка във времето…  

Гледа сгушеното в него момиче и се чуди дали и тя изпитва същото. Ще събере ли смелост да я попита някога?  Все още се бори със съня, иска да е буден, когато тя се събуди, да е първото нещо, което види…
Бори се, но Морфей е силен.