7. В покоите на вийлите

Люба Бюлбулева: Ученик, шести курс, дом "Северен вятър"; Вид на героя : Вийла
Галеони : 256
Опит : 80 т.
Ниво :
Бобчета :

Post n°1

7. В покоите на вийлите

by Люба Бюлбулева Сря Юли 26, 2023 9:35 pm

Нещо беше много, много не наред. Паниката започваше лека полека да я хваща за гърлото. Къде бяха другите... Ис? Рея? Вихрен?
Беше сама.

Първо скарването.

После Илиян... изперка. Той... не им беше казал нали? Не би...

И сега нея я водеха малко като прасе на заколение към...

Не беше сигурна точно накъде. Може би към покоите на вийлите?
Беше сама.
Точно, както Исмаил я предупреди.

"Поемаш всичко на свой гръб и знам, че не те е страх от последиците, че си готова, но това си мислиш ти. Когато последиците станат твърде големи, тогава нито един от нас няма да е там. "

Е сгреши, само че не я е страх. Беше ужасена. От лятото насам го караше на ужас и страх. За приятелствата си, за бъдещето, за приятелите си, за съучениците си.
За всичко и всеки.
Ако можеше да хукне да бяга, щеше. Щеше да захвърли медальона в езерото и нямаше да спре да бяга докато не стигне гора.
Някъде където може да се скрие.
Някъде където да не я намерят.

Ръката на гърба й сякаш усетила желанието й се допря плътно. Може би в опит да я спре или успокои. Вече не знаеше. Трите вийли я бяха изкарали от час по Аритмантика, въпреки протестите на Колева.

"Не. Не е наказана... този път. Имаме да обсъдим нещо лично с нея."

Лека полека приближаваха портрета на "Първата Вийла".
През главата на Люба мина гениалната, поне според нея, идея. Ако забавя времето? Ще им избягам, ако трябва през прозореца и ...

Нищо.

Не успя да се докосне до магията.
Все още имаше своята, но сякаш бе в стъкленица и всичко магическо - живо стоеше извън нея. Без шанс да ги вплете. Без да може да усети топлината й.

- Не се опитвай отново, иначе може да стане перманентно. - отряза една от новите вийли - Стигнахме.

Това РП пресъздава ключов момент от Главната сюжетна линия (ГСЛ) на форума. Повече информация относно ГСЛ можете да прочетете тук (клик).

Разказвачът: Администратор на форума

Post n°2

Re: 7. В покоите на вийлите

by Разказвачът Пет Юли 28, 2023 7:47 am

Трите вийли въведоха Люба в един широк коридор, който беше дълъг поне петдесет метра. Осветлението беше мрачно, но въпреки това ясно се виждаха очертанията на множеството кръгли врати, наредени по протежението на едната от стените. На другата стена имаше прозорци, които бяха покрити с плътни завеси с цвят на сребро. Нямаше и следа от други живи същества. Поради големината и празнотата на коридора стъпките по мраморния отекваха отчетливо в далечината. Ритмичното потропване беше като придвижването на стрелките на часовник: трак-трак-трак.

Люба изглеждаше видимо притеснена. Докато влачеше крака по дългия коридор, очите й шареха нервно насам-натам в опит да скалъпи план. Едната от трите вийли беше заключила вратата на коридора след тях и бе прибрала ключа в пазвата си. Люба определено не искаше да бърка чак там, но другият вариант беше да разбие някой от прозорците и да скочи. Но не беше толкова сигурна, че щеше да преживее падане във вода от сто и петдесет метра, при това насред гладните мунгавски келпита. Ако можеше да използва магия, може би щеше да опита втория вариант, но репликата на онази вийла преди малко я бе уплашила – какво имаше предвид под „перманентно“?

Вийлата, която беше прибрала ключа в пазвата си, се казваше Емилия. Тя беше млада, имаше бяла коса, прекрасно лице и т.н., но се обличаше без какъвто и да е вкус. Днес например носеше една вълнена жилетка, синя кожена пола и оранжев колан. Всички ученици й се подиграваха зад гърба, което я изкарваше извън нерви. Ако разбереше за това, беше готова дори да удари шамар. А леля Емилия имаше доста големи ръце за жена, това трябваше да се признае.

- Лельо Емилия, много ъм… яка жилетка – каза Люба изведнъж, като в гласа й ясно прозвуча подигравателната нотка.

- Млъквай, малка глупачке – отсече Емилия и я перна зад врата, при което Люба политна напред и се просна на пода по лице. Определено нямаше да успее да се справи с Емилия.

- Пристигнахме – каза втората вийла, която се казваше Лилия. Тя беше вече доста възрастна, но имаше топла усмивка и спокойни, мъдри очи. Работеше в „Мунгав“ от двадесет години и всички ученици я познаваха като „баба Лили“. Известна бе с това, че никога не гонеше учениците от кухнята, когато идваха в необичайни часове да търсят храна. Държанието й не се беше променило и след смяната на ръководството. – Люба, трябва да спреш да се лигавиш. Трябва да се поклониш, когато влезеш, и да целунеш ръката на Главната вийла; да не гледаш никого в очите, освен ако не те помолят; да не говориш, освен ако не те помолят; да се обръщаш към всички със „сестро“…

- И в никакъв случай да не лъжеш – добави третата вийла на име Марта, която преди новото ръководство се водеше добра, а сега беше станала фанатична. – Ако лъжеш, последиците ще са много сериозни.

Емилия се наведе, хвана Люба за тениската и с един замах я запрати в стаята, докато отваряше вратата с другата ръка.

Стаята беше пълна с вийли; толкова много, че приличаха на горска поляна, обсипана с бели цветя. Всички бяха извърнали неземно красивите си лица към вратата и гледаха с любопитство или надменност. Две крачки по-напред от всички бе застанала една широкоплещеста жена с коса, дълга до кръста. Лицето й беше сбръчкано, но чаровно, с една малка бенка над горната устна. Люба, разбира се, знаеше коя е: Анастасия, новата Главна вийла, заменила любимата на всички леля Соня след идването на новата директорка. Анастасия имаше много зъл нрав, обичаше да крещи и да гледа деца да плачат. Гласът й беше като драскане с нокти по черна дъска.

- Хайде, влизай по-бързо – каза вийлата и протегна едната си ръка с дланта надолу към Люба.

Юлий Звездинов and Люба Бюлбулева харесват този пост.

Люба Бюлбулева: Ученик, шести курс, дом "Северен вятър"; Вид на героя : Вийла
Галеони : 256
Опит : 80 т.
Ниво :
Бобчета :

Post n°3

Re: 7. В покоите на вийлите

by Люба Бюлбулева Пет Юли 28, 2023 10:50 am

сестро... Сестро!.. СЕСТРО??.... сестро

Знаеха.

Скачането през прозореца, звучеше като все по-прекрасна и по-прекрасна идея. Келпи можеше да фрасне в лицето и да знае какво да очаква в ответ.
Тук?
Твърде много нови лица.

Стаята се разжужа като кошер с влизането й. Вийлите се разшептяха. Не, не кошер, като вятър сред листата на гората.

- Дива?
- И ще ми се крие видиш ли!
- Това им е набило Министерството, че е срамно!
- Как така не е родена?
- Тази дивачка?
- Казах ли ти? Ма "неее ния я познаваме, обикновено момиченце си е"!
- Дете е... страх я е.
- Изобщо не трябва да се обучава с по-низши деца.
- Толкова промиват обществото, че младите предпочитат да се крият
- Ще си върнем статуса. Време е.
- Колко време е успяла да се крие?
- Дивачка!
- Време е.

..да не гледаш никого в очите, освен ако не те помолят.

Оп... това изхвърча през прозореца, по бързо от колкото очакваше. Но не се сдържа да ги огледа: коя, какво шептеше, какво мислеха?
Какво очакваха от нея?

...да се поклониш, когато влезеш, и да целунеш ръката на Главната вийла.

През лицето на Анастасия мина гневна гримаса и в същата секунда Емилия я блъсна на земята. Изглежда ако не коленичи, ще я накарат.
Страха я беше смразил.
Но никой не направи нищо въпреки.
Дори и баба Лили, не каза нищо.

Секунда забавяне. Ръката протегната към нея, за да покаже раболепието си, се стрелна в звучен шамар. Лицето й се зачерви. Главната вийла не си поплюваше със замаха.
През набилите сълзи видя, че ръката отново е пред нея.
В очакване.
Групова въздишка всякаш мина през стаята като понечи да поеме ръката и да я целуне.

Ако не коленичи, ще я накарат.

Но това не й беше по характера.
Не беше като останалите да се преструва.
Не погледна към Анастасия, не искаше да вижда сдържаните сълзи.
Целуна ръка, но същевременно и устните й се сгърчиха в озъбване. Като притиснато куче.

Дивачка.

Нов шамар.

Пейо Желев, Ела Благоева and Ина Янакиева харесват този пост.

Разказвачът: Администратор на форума

Post n°4

Re: 7. В покоите на вийлите

by Разказвачът Пон Юли 31, 2023 12:39 am

Бяха стотина, пръснати из всички краища на залата. Трудно беше да бъдат разграничени една от друга, тъй като всичките бяха изключително красиви и с характерните за вийлите дълги бели коси. Но като се загледа човек можеше да открие някое познато лице: например на леля Стефка, която чистеше в Северната кула и винаги те поздравяваше с най-слънчевата усмивка на света, или пък на новата леля Жанет, която патрулираше по коридорите и дърпаше ушите на онзи, дръзнал да повиши глас над „приемливото“ (всичко, различно от шепот). Едни си шушукаха и гледа с възмущение, други мълчаха и не можеше да се разбере какво си мислят. Но очите на всички бяха устремени към едно и също място: към сестрата, за която не бяха подозирали досега.

Люба лежеше на пода след поредния шамар, чиято сила със сигурност трябваше да е отвинтил челюстта й. Имаше следи от сълзи по бузите, но в очите й все още блестеше същия упорит блясък. Не беше направила това, което се очакваше от нея. Показала се беше като дивачка.

Анастасия отмести изпълнения си с отвращение поглед към събралите се вийли. Когато започна да говори, гласът й проехтя из помещението със страшна сила:

- Сестри, със съжаление Ви уведомявам, че това диво момиче е наша сестра. Излъгала е във формуляра, който разпространихме в началото на годината. Сега тя ще ни каже защо, надявам се – Анастасия се завъртя рязко и приклекна до нивото на Люба, търсейки очите й. – Срамуваш се, че си вийла ли?

Люба понечи да отговори, но после, сякаш събрала цялата си вътрешна енергия, стисна зъби. Трябваше да играе нещата умно, иначе щяха да й навредят.

- Не казваш – констатира Анастасия. – Но не виждам друго обяснение. Сестри, това е резултатът от дългогодишната политика на Министерството на магията. Стигнахме до там една вийла да не иска да признае, че е такава! – Из залата се разнесе недоволно шумолене и лицата станаха гневни. – И е една от отявлените нарушителки на реда. Петни репутацията ни. Какво се случва с такива като нея?

- Да й вземем силите! – чу се вик от края на стаята. Беше леля Пепа, една от най-фанатичните вийли, появили се в училището за новата учебна година. Наказанията й вече бяха легендарни. Бе държала един първокурсник затворен в кутия с големина метър на метър в продължение на цяла нощ.

- Да я затворим за месец в килиите и да видим дали ще е толкова нахална! – кресна леля Габриела, която лично се беше опарила от дръзкото поведение на Люба в един от часовете по Трансфигурация.

Втората реплика не притесни особено Люба, но първата я накара да се разтрепери. Можеха ли наистина да й вземат силите? Не беше чувала досега за такова нещо. Измисляха си, за да я сплашат, нямаше друго обяснение.

- И как ще ми вземете силите? – изплъзна се от устата й. Чуха се няколко възмутени възгласа, после из залата се разнесе ехидният смях на леля Пепа.

- Очевидно не познаваш порядките на своя вид – каза леля Анастасия с привидно тъжен тон. – Най-важното нещо, което трябва да си натикаш в тъпата глава, е, че трябва да се подчиняваш на общността ни. И да служиш по начина, който се очаква от теб. В противен случай, да, силите ти ще бъдат отнети. Такива са нашите закони.

Люба преглътна тежко. Виеше й е се свят. Кой им беше казал, че е вийла? Как се бяха добрали до тази информация, която криеше толкова ревниво?

Един стар стенен часовник в края на залата отмери пълния час с отчетливо „дзън, дзън, дзън“. Звукът отекна особено силно в главата на притеснената Люба. На мига вийлите се размърдаха и започнаха с бавни крачки да се приближават към ъгъла на стаята, където имаше едно басейнче с кристално синя вода. В центъра му плуваше една роза.

- О, време е за ритуала! – обяви леля Анастасия. – Доведете я!

Ела Благоева, Юлий Звездинов, Люба Бюлбулева and Ина Янакиева харесват този пост.

Ирина Борякова: Лечител в Болничното крило на „Мунгав”; Вид на героя : Вийла
Галеони : 50
Опит : 0 т.
Ниво :

Post n°5

Re: 7. В покоите на вийлите

by Ирина Борякова Пон Юли 31, 2023 12:17 pm

През цялото време Ирина стоеше някак по-назад на фона на останалите си сестри и наблюдаваше отношението им към новооткритата вийла. Сърцето й се късаше докато грозните сцени се разиграваха пред очите й, но не можеше да направи нищо. Не и сега. Би изложила и себе си на опасност, и само би влошила положението за ученичката. Самодивите винаги са проявявали излишна грубост при откриването на нова тяхна сестра, особено, когато силите й са се отключили на по-късен етап. На нито една от присъстващите в залата не й се беше случвало нищо от това, което момичето понасяше в момента, защото са отгледани от Задургата от самото начало. Ненавистта, която изпитваше към сестрите си беше неописуема, но я криеше добре. Трябваше да я крие добре. Трябваше да запази самообладание и да спазва границите на обичаите и ритуалите им, колкото и да не го искаше.

-Ритуалът,- прошепна някак на себе си, поглеждайки към стенния часовник.

Последва иззвънтяване от стенното украшение, измерващо времето.

-… Доведете я!

-Успех, дете,- каза някак на себе си, като не откъсваше очи от Люба.

Даде си сметка, че след това, което следва на някоя от тях ще й бъде възложена задачата да отговаря за момичето. Усмихна се доволно. Беше взела решение. Тя щеше да поеме тази отговорност. Нямаше да позволи поредно поколение вийли да бъде възпитано и обучено по „старият начин“. Тя беше пример, че има и друг подход, за което често я критикуваха. Не че обръщаше внимание на критиките. Рано или късно вийлите се обръщаха към нея за помощ, особено при нужда от лек. А и надали щеше да получи по-удобен момент да „докаже“, че „одобрява“ режима. Режим, който й беше до болка познат. Стисна и двата си палеца в юмрукците си.

Пейо Желев, Юлий Звездинов, Люба Бюлбулева and Ина Янакиева харесват този пост.

Люба Бюлбулева: Ученик, шести курс, дом "Северен вятър"; Вид на героя : Вийла
Галеони : 256
Опит : 80 т.
Ниво :
Бобчета :

Post n°6

Re: 7. В покоите на вийлите

by Люба Бюлбулева Пон Юли 31, 2023 5:22 pm

Басейнът бе издигнат в стаята и до него водеха мраморни стъпала.

Вийлите лека полека почнаха да се нареждат като лъчи с център от водата и задяваха пев. Едон по един гласовете им се свързваха в напев. Мелодията се лееше като родопска песен, но думите не бяха отчетливи.
Когато стъпалата бяха заети и всички гласове се бяха вплели в песента, водата заискря. Лунно бяла светлина обля залата и вийлите.

- Съблечи се. - прошепна й баба Лили
- МОЛЯ!? - макар и скандализирана, Люба не посмя да надигне глас и да секне песента, затова изсъска протеста си.
- Трябва да пристъпиш гола в басейнчето, да вземеш лист от розата, да го поставиш под езика си и после да се потопиш изцяло.

Тонът й, макар и мек, предполагаше, че няма избор по въпроса. Ако не го направеше дали щяха насила да я натикат във водата? Направо по-добре да я удавят както са тръгнали нещата.
Или щяха да седят така докато не го направеше.
Започна да сваля една по една дрехите си, сгъвайки ги на прилежна купчинка.
Моташе се.
Но никой не я пришпори - песента се лееше сякаш в очакване. Направи плаха боса крачка по студения под. Жените не я поглеждаха.
Всички гледаха напред към водата. Искрящата вода, я притесняваше, но все пак пристъпи вътре. Колкото по-бързо приключеше, толкова по-бързо щеше да се върне при приятелите си. Дали Рея им беше казала, какво се случи?

Когато водата достигна до стомаха й се огледа назад. Баба Лили също се беше включила в напева.

Какво следваше?

Листото от роза!
Постави го под езика си... и се потопи със стаен дъх.

Първоначално бе обгърната от мрак, въпреки светлината, която бе видяла преди малко.

После сякаш от нея самата почна да струи сияние.

В подводната тишина се разнесе звука на песента, и прокънтя из цялото й съзнание.

Когато костите й затрептяха и въздуха й бе на свършване, множество безплътни ръце сякаш я повдигнаха нагоре към повърхността.

Обви я чиста бяла кърпа, държана от непозната вийла.
Часовникът на стената отброи следващия час.

Пейо Желев, Ела Благоева, Юлий Звездинов, Ина Янакиева, Зинаида Кражова and Ирина Борякова харесват този пост.

Разказвачът: Администратор на форума

Post n°7

Re: 7. В покоите на вийлите

by Разказвачът Сря Авг 02, 2023 2:38 am

Люба стоеше на ръба на басейна в бялата кърпа. Погледът й беше объркан и краката й се клатеха като две тополи, огънати от вятъра. Щеше да се строполи на земята, ако не се беше намесила баба Лили, която обви ръце около тънката й снага и я придърпа в обятията си. Тялото на момичето се отпусна изцяло и то едва не заспа отново, опиянена от медено-канеления мирис на косата на баба Лили. Какво се беше случило в онзи басейн? Защо се чувстваше толкова уморена?

– Сестри, днес започва изпитанието на вийлата Голуба. Тя вече е свързана с всяка една от нас с магически нишки. Ще трябва обаче да докаже, че е достойна да бъде една от нас, иначе тези нишки ще се скъсат завинаги – обяви Анастасия с глас, в който се долавяше насмешка. Стоеше с гръб към всички останали, вперила поглед във водите на басейна. Последните бяха черни като катран.

Вийлите стояха прави из стаята, както преди малко, но вече нито една не говореше.

– Сестри, коя от вас ще се нагърби с… тежката задача – главната вийла направи многозначителна пауза, – да покаже пътя на Голуба и да проследи изпълнението на изпитанието от нея?

Тишината продължи около десет секунди. Ирина знаеше, че този момент ще дойде и беше взела своето решение, но не искаше да изглежда сякаш го иска прекалено много. Тя се прокашля, след което направи няколко крачки напред от мястото си в ъгъла на стаята.

– Ако няма други желаещи, предлагам на сестрите да ми поверят тази задача – каза Ирина бавно, но твърдо. Всички вийли се обърнаха към нея изненадано: рядко я чуваха да говори на сбирките им.

– С цялото ми уважение – гласът на леля Пепа разцепи въздуха като острие. – Но нашата сестра Ирина не е надзиравала млада вийла досега, доколкото знам. Не бива ли тази чест да се окаже на по-стара и опитна вийла, която да се справи с малката дивачка.

Анастасия се обърна към множеството и се взря в Ирина, след това в Пепа. Изненада беше от първата. Мислеше я за изменница, тъй като досега проявяваше слаба активност в дейностите по прочистване на училището от вредни влияния.

– Сестро Пепа, права си, че това същество има нужда от твърда ръка… – лицето на Леля Пепа грейна и тя стисна юмрука си, – Но инициативата на сестрата ни Ирина ме радва много и ще дам на нея честта и отговорността – Анастасия наблегна на последната дума.

Леля Пепа се намръщи като буреносен облак и си проправи път към най-задната част на помещението. Ирина пък се приближи до Анастасия, поклони се и й целуна ръка. След това баба Лили доведе (по-скоро донесе на ръце) Люба, която започваше бавно да възвръща силите си. Изведнъж отнякъде долетя една чисто бяла копринена рокля. Навлякоха я върху все още мокрото тяло на момичето. Роклята беше дълга до земята и имаше големи издути ръкави с избродирани рози.

Бутнаха Люба в ръцете на Ирина и започнаха да се разотиват.

Яна Вълканова, Ела Благоева, Люба Бюлбулева, Ина Янакиева, Зинаида Кражова and Ирина Борякова харесват този пост.

Ирина Борякова: Лечител в Болничното крило на „Мунгав”; Вид на героя : Вийла
Галеони : 50
Опит : 0 т.
Ниво :

Post n°8

Re: 7. В покоите на вийлите

by Ирина Борякова Сря Авг 02, 2023 1:00 pm

-Успех, сестро,- усмихна се лукаво Анастасия, минаваки покрай Борякова и Люба.

На лицето на Ирина се изписа лека, привидно от уважение, усмивка и приведе глава, сякаш се покланяше. По-висшестоящата белокоса жена напусна помещението и там останаха само лечителката и нейната „отговорност“, която тя бе притиснала към себе си. Внезапно момичето се свести. Осъзна, че е в обятията на една от вийлите и се отдръпна назад рязко, настъпвайки ръба на новото си облекло. Препъна се, тупна на земята и се заоглежда – бяха сами.

-Коя си ти?- попита я.

Жената нямаше време за отговор, тъй като точно в този момент Бюлбулева закова поглед към часовника, докато оглеждаше наоколо. Осъзна, че е минал над час от потапянето и я обзе паника:

-Час?! Минал е час?!- почти извика момичето.

Не помнеше нищо. Помнеше само влизането във водата и… и мрак. Ирина отново се опита да каже нещо, но Люба погледна себе си и бялата рокля:

-Това пък какво е? Кога? Как?- издърпа леко с ръце плата.

Борякова се усмихна, направи крачка към обърканото момиче и приклекна. Петокурсничката на свой ред изпълзя леко на заден ход, като не откъсваше очи от вийлата.

-Успокой се, дете,- каза тя с най-блажения глас, който ученичката беше чувала до този момент. Особено от вийла.- Ще отговоря на всичките ти въпроси, обещавам.

-Дете? Нали бях дивачка?!

-Всички вийли сме диви,- засмя се леко в отговор.- Просто някои наши сестри не приемат добре тази идея. Искат да са по-малко порядъчни.

Люба премига бързо няколко пъти. Чудеше защо тази вийла се държеше така… така… човешки? С нея?

-Защо сме само двете? Къде са другите?

-Повериха те на мен. Да ти покажа „пътя“ на вийлите,- натърти леко на пътя.- Аз съм Ирина. Ти си Голуба. Имаш ли нещо против да ти викам Люба? Чувала съм да те наричат така.

Гласът й бе толкова успокояващ, че на момичето й беше трудно да откаже на каквото и да е. Почувства как обзелата я паника и объркване някак напускаха тялото й, докато говорше с нея. Разклати леко глава, сякаш да се отърве от каквато и магия да й правеше в момента. Но не, чувството си беше там. Смръщи се леко и смотолеви някак нацупено:

-Люба, да. Става.

Ела Благоева and Люба Бюлбулева харесват този пост.

Люба Бюлбулева: Ученик, шести курс, дом "Северен вятър"; Вид на героя : Вийла
Галеони : 256
Опит : 80 т.
Ниво :
Бобчета :

Post n°9

Re: 7. В покоите на вийлите

by Люба Бюлбулева Сря Авг 02, 2023 1:51 pm

Не искаше да я нарича Люба, но мразеше Голуба повече.

Ирина беше твърде мила и доброжелателна.

Сигурно това и беше целта, Люба да свали гарда и... И какво? Имаше доста възможности. Да следят ученици през нея? Да се доберат до плановете им?
Нямаше пък да им ги предостави.
Сигурно просто се правеше, иначе нямаше да й я поверят. Намаше да я дадат на нея, ако Анастасия имаше каквото й да е съмнение в лоялността й.

Значи трябва да внимавам.

- Каква е тази абоминация която сте ми сложили?
- Рокля. - Опит за шега? Не разведри много ситуацията и момичето изгледа Ирина с "не, верно ли" поглед - Едно от "изпитанията" през които трябва да минеш.
- Къде са ми нещата?
- Ей там, където ги остави. За сега ще трябва да носиш роклята, докато покажеш "цивилизованост" - сякаш се смръщи на идеята, или пък не вярваше момичето някога да го постигне, Люба нямаше как да прецени - и заслужиш свободата да избираш сама дрехите си.
- Какво стана със всички вийли сме диви?
- Не определям аз правилата.
- Сигурно. Как тогава си отговорна?

Нещо неразгадаемо мина през ведрото лице на Борякова. И нея ли трябваше да натисне, за да види истинския й цвят. Или трябваше да го играе кротко и ъгх... послушно. Второто щеше бързо да пропадне. Не умееше все още да лъже, беше й по-лесно да маже напоследък. Но не и директна лъжа.

В този момент се усети.

Послушна ли? Роклята имаше и друга цел... да я отдели.
Да покаже на всички, че не е една от тях.

край

Ела Благоева, Юлий Звездинов and Ирина Борякова харесват този пост.

Български магически свят

7. В покоите на вийлите

7. В покоите на вийлите

Re: 7. В покоите на вийлите

Re: 7. В покоите на вийлите

Re: 7. В покоите на вийлите

Re: 7. В покоите на вийлите

Re: 7. В покоите на вийлите

Re: 7. В покоите на вийлите

Re: 7. В покоите на вийлите

Re: 7. В покоите на вийлите

Similar topics

Similar topics

Критерии за търсене

Display results as : Мнения Теми
Advanced Search