you're Yes then you're No

Целуна го.
Впи устните си в него, заравяйки ръце в косата му и подръпвайки. Така някакси беше по-лесно. Когато я нямаше нежността и почти щастливата усмивка. Така и да се окажеше грешка, щеше да е по-лесно. Защото иначе щеше да боли много повече. А не можеше и не искаше да избяга, беше я приклещил под себе си. Ръката на врата й отново така опияняваща. Да имаше нещо сбъркано и в нея. 
Ръката му се беше плъзнала под ризата и тръпката, която мина през Лилиян изобщо не беше от студа. Студа беше отдавна забравен, някъде между втората целувка и начуна по който забиваше леко зъбки в долната му устна. Както й беше показвал...


- И това ми било не, коте.
- Казах, простооО - Пръстите му се забиха в кръста й, така че да оставят следи, заедно със зъбите му във врата й и мисълта за протест отлетя по-бързо от колкото беше дошла. Но Бранимир, не я оставяше току така.
- Казваше нещо?
- Мммм. Не. АУ! Искам... стига де!
- Внимавай, какво ще кажеш нататъка.
- Не искам.. - Задържа погледа му за няколко секунди, но в крайна сметка го извъртя в страни. Не че и за нея нямаше да има последствия.. но те не му влизаха в работата. Само тези за него. - Не искам да те нараняват... пак.


Изръмжа й. Отново. Гърлената вибрация се разнесе през тялото й - толкова близо се беше притиснал към нея. И все пак го искаше още по-близо. На пук на думите си. На пук на очакванията. Не беше достатъно близо, не беше достатъчно. Но не знаеше и какво да прави. Все пак до тук й беше показвал... знаеше все пак, че си няма ни идея какво всъщност иска от нея нали?
И все пак на следващото му движение очите й се притвориха блажено. Натиска между тялото му и земята - топло и студено. Отново припалваше в нея.. нещо.
- Научи се тогава да лъжеш по-добре, Лилиян.

Да го иска отново и отново?
Повече от сега?
Нямаше как да стане това. Вече всички нерни окончания й се бяха подпалили, накъде повече? Искаше да му каже "да", о колко много искаше. Но.. наистина трябваше да лъже по-добре, за да може да си взима това, което иска. А точно сега искаше него. Искаше да прокара ръце. Да го докосне, но й се дърпаше. Чакаше отговора й и не й позволяваше повече допир. Не и докато не му дадеше това, което той искаше.

"Защото аз те искам... "

Как го казваше толкова спокойно? И как така искаше нея от всички хора? Други познати нямаше ли си? Тя на свой ред се бореше за въздух със всяка дума, която се опиташе да излязат думите й. Вече беше червена в лицето, руменинета беше тръгнала от ушите през бузките й, та чак се спускаше през шията й, а не беше и толкова сигурна от какво точно я е срам! Но колкото по-настоятелен ставаше Даргов, толкова повече искаше и тя - толкова повече се зачервяваше. Трябваше да е от хладния въздух. Въпреки, че него не го усещаше.
-... да.
- Не те чух, коте.
- Дааа - Най-накрая получи допирът от който толкова се нуждаеше - устните му върху своите, сипещи целувки надолу към врата й и още надолу. Подхвана копчетата на ризата й. Колко надолу? Какво правеше? О харесваше й, но какво трябваше тя да прави - Бр-ранимирр?
- Мхммм, пак!

Стонът й прокънтя в килията.

Тялото й изпълни командата преди изобщо да я регистрира.
Не, че мозъкът й изобщо действаше към този момент. Погледна го през мигли - изправен над нея, чорлав и със зачервени устни от целувките й и от захапките, облян от светлината на огъня... очите му бяха почти черни, поглъщащи. Едвам спря тялото си да последва отдръпващата се ръка. Искаше още. Искаше повече. Но и същевременно не беше сигурна, че може да понесе повече? Вече се чувстваше сякаш се разтапя, сякаш не може повече и все пак искаше още?

Понечи да затвори обратно краката си, но ръката му ги спря, но още стоеше  там без да приложи натиск. Натиск, който искаше. Имаше нужда от него. Да стисне бедра беше леко облекчение, но и това не й позволяваше. Недоволния протяжен стон, който излезна от устните й я обърка. Това тя ли беше? Ръцете й се стрелнах в опит да се прикрие. Да спе следващия такъв звук от устата й.
- Нее, кой каза, че може да се криеш? - ръката, което не беше между краката й обхвана с лекота китките й и ги вдигна над главата й. Притискайки ги към земята. - Пак.
- Бранмммм - устните му отново се впиха в нейните, превъщайки името му в заглушен стон. Приплъзгайки тялото си между краката й. 
Допирът беше толкова блажен, толкова сладък. Искаше още. Още от допира му. Още от него.
- Още. - Някъде между целувките му посмя да прошепне това, което толкова искаше, да се опита да надигне тялото си към неговото и да се отърка в него. Искаше още от него. Искаше да разкара и проклетата риза. Да усети кожата му върху своята. Нов фрустриран стон по близък до измъркване отколкото до името му - Бранмирр.
- Да, коте?
- Искам те. - Това трябваше да е усещането нали? Шепота й бе погълнат от устните му с гърлен звук, който успя да разпали още повече пламъка в нея. А си мислеше, че вече е стигнала предела. Можеще ли още? Загнездваше се някаква частица срам от ненаситността, която заплашваше да я погълне. Но беше твърде слаба - Още.

Опита се.. опита се да събере отново крака, но с него между тях единствено успя да ги обвие около тялото му, но сякаш това беше редно? Искаше го по близо. Искаше да го усети. Заедно с ризата й членоразделните звуци, които издаваше бяха изчезнали, само въздишки и стонове се откъсваха от Лилиян. А пръстите му се движеха, галеха, изпълваха я така както никога не бе била. Дори тя не се бе докосвала така! Защо би пипал.. там? Не, не се оплакваше, напротив искаше още. Опита се да стигне до ризата му. Да я дръпне. Да я махне.
Опитите й бяха секнати със звучен стон. Гръбнакът й се изви към него щом усети лекото разширяване от втори пръст, а ръцете й се впиха в късата тъмна коса.
- Ще ме убиеш, Лилиян. Знаеш ли колко си.. Харесва ли ти, коте?  
- Ммм.. още.

Гърленото ръмжене, я прикова неподвижна и само изтръгна още един стон от нея. Пръстите му още подгизнали се плъзнаха по тялото й, намериха отворените й устни  и се приплъзнаха вътре без съпротива. Вкусът бе странен. Тръпчив, но не неприятен. Езика на Лилиян се плъзна по пръстите и засмука, както и със захарния памук. Дръпна косата му по-силно. Искаше и целувка. Искаше го по-близо. Искаше още.
Защо беше още с проклетата риза?
Устите им се срещнаха.
Гладно. 
Изви тяло към неговото и усети члена му между краката си. Може би ако вече не беше в мъгла, щеше да се дръпне, но Лилиян беше отвъд. Пристегна крака около кръста му и се притисна по силно към него.
Още.

К-какво? Защо? Не? Нещо такова бяха последните мисли които минаха през главата на Лилиян, когато Бранимир се спусна между краката й. Ама защо отиваше там? Какво правеше? Не това не се .... 
Объркването много бързо беше заменено от удоволствие. Всепоглъщащо. Ръцете й се вплетоха в косата му, в опит да се закотви за нещо, а не да бъде пометена от вълната. В опит да го дръпне от там. Твърде много, чувстваше толкова много и толкова  бързо й се натрупваше. Дори нямаше идея какво се случва. Просто дърпаше и буташе. Ръцете на Даргов се впиха в бедрата й и ги разтвориха още. Отново? Беше ги стиснала около главата му без изобщо да разбере. Продължаваше и да опитва да ги затвори около него.
Да се свие. Да се дръпне.
Стоновете й отдавна бяха минали разбираем език. Нечленоразделни звуци, накъсани части от името му: спри, да, да, не, още. Беше хем твърде много, хем не съвсем достатъчно, толкова близо. Искаше. Но и я беше страх, какво беше близо? Искаше да спре. Искаше и да продължи вечно. Искаше. Толкова много. Искаше толкова много.

Толкова...
Оу
ОУ.

Възелът, който се бе сформирал в стомаха й се скъса и отприщи натрупването. Гърба й се изви отново по-силно от преди. Усещането беше толкова по-силно от преди. Опита се отново да се свие, да се затвори. Беше твърде много. Ръката му на стомаха й я спря. Задържа я. Когато отвори отново очи, сякаш след цяла вечност.. кога ги беше затворила всъщност? Бранимир я гледаше. Когато срещна погледа й се усмихна и гризна бедрото й.
- Пак.

Знаеше.. на теория.. какво идва, и все пак теорията бледнееше пред практиката.
Той на това ли викаше "ще те боли малко"?

И проклет да беше не минаваше!

Опита се да го избута, да се свие, да направи каквото и да е, но я държеше на място. Целучката й премина в захапка, ноктите й се забиха в него, но той пак не я пусна. Защо не я пускаше, искаше просто да приключи, да спре болката. Защо беше толкова..
- Дишай, коте... - Момичето не реагира първоначално, вместо това просто заби зъбите си в рамото му - Лилиян. - Пое си накъсана глътка въздух. Кога беше спряла да диша? Опита се и да се съсредоточи на ръката му - беше се оплела в косата й и леко подръпваше. - Дишай.

Дишането.. всъщност помагаше леко. Или просто привикваше.
Със всяка глътка въздух, с всяка изминала секунда се отпускаше леко. И все пак беше цяла вечност. И същевременно не достатъчно. Когато Бранимир се раздвижи отново заби нокти обратно в гърба му. Определено щяха този път на него да му останат следи.
Но пък болката не беше същата.
Не изобщо не беше същото.
- Бранимир.. - Прошепна името му още леко хрипливо и Даргов замръзна, но усмивката му се върна. Дори не се беше усетила, че се опитва да продължи движението. Да се приближи още, плахо, но настоятелно. Ръката й се върна в косата му, когато той не продължи. Да го придърпа, да забие още веднъж зъбки във врата му. Звукът, който издаде й хареса, искаше още от него.

Следващото му движение извлече протяжен стон от момичето. Лилиян се изви под него отново губещата се във времето и пространството. Болката.. да беше все още там, но толкова далечна. Възелът от друга страна се стягаше повече и повече. Със всяко едно движение.
Искаше още.
Дори и да имаше от болката.