there's a dark side to everything.

Докато наблюдаваше Арина се чудеше дали да не се откаже още сега. Да, имаше гениалната идея да посети остров Катран точно с Орлова, но това което виждаше беше прекалено. Най-вероятно трябваше да сложи край на всичко още сега, може би дори щеше да е най-доброто решение, което някога е вземала.

Но от друга страна, ако го направеше, щеше да е изтърпяла целият този тормоз върху личното ѝ пространство за нищо. Дори и в момента още не можеше да разкара половината брокат, с който онези тролчета я замериха. Това беше по-трудно за чистене, дори и от тортите, с които до преди няколко дена се бореше. Какво ли още щеше да понесе не само косата ѝ, ами и самата тя?

Погледна отново нещата, които държеше и направо ѝ се пригади. Нещо продължаваше да не ѝ звучи както трябва. Беше ли възможно да има наистина толкова тъпа не само комбинация, но и традиция. Но пък…. България…. можеше ли изобщо да очаква нещо нормално тук

Преди изобщо да може да ѝ възрази отново Орлова я тикна в стаята да се преоблече. Това беше най-трудното нещо, което някога беше правила, защото през цялото време не само очите я боляха от това, което виждаше, но и сърцето ѝ преживяваше по няколко мини инфаркта от стреса, на който беше подложена.

Едно от любимите ѝ занимания беше да се радва сама на себе си, докато се гледа в огледалото, но сега дори и това не можеше да направи, защото това което виждаше не ѝ харесваше. Дори за минута си помисли, че е по-добре да се самоубие още сега, от колкото да се подложи наистина на това мъчение.

Погледна отново вълненото страшно нещо и се обърна ужасено към Орлова:-А това нещо не мога да го пипна отново. Сигурно и сега прихванах нещо от него. Всъщност най-вероятно ще умра само от това че го докоснах за няколко минути, когато ми го натика в ръцете и вината ще е изцяло твоя.  – Бутна червенокоската към това „модно отвратително българско творение“, за да си го вземе, защото Николет нямаше абсолютно никакво намерение да се докосне до него отново.

Погледна отново Орлова, която също се беше преоблякла и добави: -Арина, ти изглеждаш като пълен идиот така, но поне си такава по принцип. Все едно си смърфска разгонена женска версия на Чарли Чаплин. Но аз заслужавам нещо много по-добро.

Докато ѝ обясняваше всичко това и тикна в ръцете и така наречените от Арина терлици. Не ѝ даде шанс да реагира или да ѝ отговори на коментара от преди малко, защото я заля с нова порция недоволство: -Това дори не знам какво е и за какво се очаква да го използвам, но и не искам да знам. Достатъчно се стресирам само докато го гледам, за това ти го давам на теб, ще ти отива. И без това и сега изглеждам по-зле от избягал от лудницата човек, ограбил костюмите от близкия цирк в опит да изглежда като животно от зоопарка.

Това наистина описваше начина, по който се чувстваше. Дори всъщност трябваше да се умножи по един милион, за да е самата истина. Но и нямаше никакъв шанс да използва тези две „неустоими модни измислици“, дори и ако живота ѝ завишеше от това.. Всичко останало ѝ беше напълно достатъчно. Дори предостатъчно.

-Нещо продължава да не ми звучи напълно логично и както трябва. Имам чувството, че наистина ще съжалявам за това, особено като дори още от сега искам да те убия, но… ще го направя след като се върнем.  – Това беше нейният своеобразен недоволен начин да каже, че се е навила да спази тази традиция. 

Последното нещо, което някога си беше представяла, когато реши че иска да посети Острова, беше че ще трябва да преживява, това което и се случваше в момента. Продължаваше да се чуди как можеха да съществуват толкова безсмислени традиции.

Очакваше нещо мрачно от място, предназначено за черни магьосници, а не да трябва да изглеждаш като клоун. Но от друга страна вече нищо глупаво за България не можеше да я изненада. Не беше видяла нищо хубаво от тази страна, със сигурност и никога нямаше да види.

Знаеше че нямаше да получи друг по-различен отговор на въпроса си, който все беше един и същ. Всъщност беше странно да очакваш различни резултати, при едни и същи обстоятелства. Но пък надеждата винаги умираше последна, нали така.

Въздъхна недоволно. До сега никога не беше изпитвала страх от дреха. Да, точно от дреха, но сега изпитваше точно такъв, колкото и странно да изглеждаше. И това чувство беше към косматото нещо, наречено вълнена перелина. Нямаше как да съществува нещо по-грозно и отвратително от това.

Имаше вътрешна борба, в която се състоеше от „може пък все пак да трябва да преодолея страха си от тази дреха“, до това „ами ако умра, ако я пипна още един път“. Това продължи известно време, през което различните страни вземаха превес. Изобщо не ѝ беше лесно.

-Вече мразя България дори още повече! – въздъхна още по-възмутено и взе нещата, които Арина ѝ подаваше. Въпреки продължаващият си inner screaming, се жертва и си сложи и тези „допълнителни аксесоари“.

Чувстваше се толкова тъпо от начина, по който изглежда, че дори не изкоментира грозния външния вид на собственичката, но пък за сметка на това, сърцето я заболя, когато чу колко много струваха всички тези парцали, но все пак нямаше избор и плати. -Арина, другият път намери още по-скъпо място за такива боклуци! Със сигурност знаеш такова.