the red flag waving never meant the same

Въздъхна и свали китарата от гърба си, за да може да се облегне на стената зад себе си, понеже вече бе безопасно да го направи, след което бръкна във вътрешния джоб на якето и извади от там смачкана кутия цигари. Предложи на Винсент, който не отказа, но я изгледа с повдигнати вежди, сякаш по-скоро би очаквал шоколадови бонбони от нея. Тя не беше точно сериозен пушач, кутията стоеше в джоба ѝ с месеци и се вадеше само по „специални случаи“ (разбирайте ако се окажеше, че много ѝ се пуши докато пиеше нещо или просто решеше да ѝ гръмне главата), да речем че поводът бе специален.

- Осъзнаваш ли, че можеха да те убият? – попита я Вин без много да се церемони.
- Но умрях ли? – тя го изгледа с присвити очи и наклонена глава.
- Не благодарение на малкото ти изпълнение.
- Беше специално шоу, което се вижда един път в живота, но не очаквам от теб да разбереш. Честити нови приятелчета, впрочем.

Последното нещо, което можеше да се очаква, бе Винсент да предложи на престъпниците да работят заедно. Или пък трябваше да е първото? Не го познаваше достатъчно, да не кажа изобщо, но може би трябваше да е по-скоро първото. Колкото и да не искаше да го съди, нямаше как да е очарована, особено след като бе станала свидетел на каквото и да се случи преди малко, по дяволите. Е, поне не умряха…

Изпуши цигарата на няколко дръпки и я изгаси в кошчето за боклук. Време беше да се прибира, не ѝ се връщаше обратно в бара, но и нямаше намерение да стои тук и да мръзне, колкото и приятна да бе компанията. Тя не бе точно приятна, де.

- Е, благодаря за разнообразяването на вечерта – направи физиономия, докато го казваше – Но аз мисля да си вървя вкъщи на топло.

Взе си музикалния инструмент, прехвърли каишката през рамо и тръгна да се обръща, но нещо я спря. Не искаше да го… оставя? Нямаше обяснение защо, след като изобщо не я интересуваше, а и постави живота ѝ в опасност в рамките на пет минути от виждането им. Би трябвало да не иска да го вижда повече, но… Червеното беше хубав цвят.

- Ако искаш можеш да дойдеш с мен… Имам ябълки за онзи пай. И вероятно по-добро уиски от това тук.

Даже не се обърна да го погледне, ами направо тръгна. Ако искаше, щеше да дойде. Ако не… Е, можеше да си намери друга интересна компания, очевидно му се получаваше.

Някак си не очакваше наистина да дойде и сега рязко се зачуди в какво състояние е жилището ѝ. Дали имаше забравени неизмити съдове? Чорапи или бельо, които не бяха прибрани? Тия неща обикновено се проверяват преди да решиш да каниш хора на гости, но това са подробности, все пак и тя не знаеше, че ще го кани.

Не им отне много време да стигнат до работилницата и Дария побърза да отвори, долепяйки длан до едно място отстрани на вратата. Обичаше магическите начини за сигурност, колкото и запленена да бе от мъгълските изобретения и навиците им да използват катинари и ключове за щяло и нещяло. Звънчетата над прага издрънчаха нестройно, когато отвори, за да се намърдат вътре. Там се търкаляха изрезки от дървесина, скъсани струни и метални елементи и миришеше силно на лак за дърво. Винсент подсвирна:

- Тук ли живееш? Доста неочаквано.
- Глупости! – Воронина изсумтя и посочи стълбището в дъното – Нагоре по тези. Това ще се превърне в магазин за музикални инструменти... някой ден.

Заизкачваха се нагоре, където от върха на стълбите започваше направо апартаментът. Представляваше сравнително широко помещение, което бе едновременно кухня и хол, а отделно имаше спалня и баня. Не беше кой знае какво (като за човек израснал в имения), но вече си го беше направила уютно.

- Пиенето е там, харесай си нещо, докато се преобличам – показа му един шкаф, върху който се мъдреше грамофон – В домашни дрехи – побърза да добави, когато на лицето му цъфна усмивка, която плачеше за шамар.

След десетина минути вече вадеше съдове и прибори от шкафове, докато един нож белеше ябълки, а Винсент седеше на дивана с една от двете ѝ чаши за уиски. Изглеждаше толкова странно тук, сякаш сънуваше, но още не го беше осъзнала. Освен това беше първият човек, който ѝ идваше на гости, което ѝ се струваше още по-странно. Поклати глава, докато замесваше масленото тесто за пая. Само за това не използваше магия, защото имаше чувството, че не се получава достатъчно добре, за сметка на охлаждането и изпичането. Когато тестото бе станало хомогенно и го охлади достатъчно, за да става за разточване без да се лепи, Дария забърка плънката от нарязаните ябълки, захар, канела, малко индийско орехче и царевично нишесте и я „сготви” в една тенджера. После разточи тестото и го сложи във формата, изсипа плънката вътре и наряза лентички за „плетката” отгоре, която направи бързо и сръчно. Още едно замахване с магическата пръчка и паят се завъртя пред нея, изпичайки се до златисто. Домашни магии, най-добрите магии.

- Ето, заповядай – занесе му възголямо парче в чиния, в която сложи топка ванилов сладолед – Забравих да сложа щипка любов, но вярвам, че ще го преживееш.

Ухили се. На челото ѝ имаше тесто, но иначе изглеждаше доволна от работата си.

Дария беше от хората, които като ти кажеха „Ела да ти направя пай” имаха предвид наистина това. Изобщо не се беше замисляла за това как би могла да се възприеме поканата ѝ, нито пък за „другата причина”. Разбира се, сега като каза изведнъж се замисли. И започна да си представя неща и изведнъж в стаята бе твърде горещо, но веднага изключи образите, които се занизаха из главата ѝ като на филмова лента (нали така му викаха мъгълите?). Преди... не чак толкова много години със съученичките ѝ намираха момчетата за противни и глупави, сега... през повечето време беше същото, честно казано (често и с право). Винсент не ѝ се струваше нито противен, нито глупав, но идеята да иска нещо подобно от него бе просто безумна.

Да, струваше ѝ се привлекателен и странен... и страшен... и в някой друг живот вероятно би поискала да се запознае по-подробно с острите му ръбове, би му позволила да забие неиздяланите си трески в нея, би го оставила да я обсеби. Вероятно дори би се влюбила несподелено в него, просто защото изглеждаше толкова лесно постижимо - той беше като голяма част от героите в книгите, които четеше понякога и по които въздишаше. И по него би въздишала в някой друг живот. Но в този?

Разсмя се от сърце, поклащайки глава и му взе чашата, за да я напълни отново, оставяйки чинията с пая на масичката.

- Ако е причината, за която вече си мисля, много благодаря за което – не – обади се през рамо, докато наливаше.
- Не, защото искаш да се правиш на примерна или...
- Не, защото ще ми е странно ако трябва после да ми се извиняваш. Поне такъв опит имам до сега, ако ще и да не е много. Ще се чувствам дискомфортно и от твое име. Разбира се, не изключвам възможността да се наложи аз да ти се извинявам, тогава ще се чувствам неудобно само от свое.

Сипа и на себе си, след което му подаде неговата чаша, докато отпиваше от своята и не сваляше поглед от лицето му.

- Може би просто трябва да опиташ пая, той едва ли ще те разочарова.