Play me a song, don't make it a sad one

@Винсент Салоу

Още няколко опита да доизкусури електрическата китара (не каквато си мислите, а такава, от която бие ток) и щеше да се приготвя за излизане. „Златната ябълка” не се намираше далеч от работилницата и жилището ѝ, но за пръв път щеше да свири там и бе добре да се появи по-рано. Накрая въздъхна и остави  магическата си пръчка на работната маса, притискайки длани към очите си и изпускайки една много шумна прозявка, която прозвуча почти като зов за помощ. Вероятно тялото ѝ наистина се нуждаеше от помощ, при това не кой знае каква –  да започне да спи за разнообразие малко повече от пет часа. На нейните години това все още не бе проблем, но все някога щеше да се усети... Протегна се и изчисти, изхвърляйки мислите в коша, заедно със стружките и другите боклучета, които избърса от плота. Това бяха проблеми и тревоги за Дария от бъдещето.

Дария от настоящето окончателно приключи с работилницата, уби осветлението и отиде да си вземе душ и да се приготви за излизане. Не трябваше да забравя да настрои китарата (акустичната, не електрическата) и да си изпие гнусното коктейлче за ясен глас, което ако не друго, поне не включваше в съдържанието си какъвто и да било вид сурово яйце. Най-много време ѝ отне сушенето на косата, която накрая остави под претекст, че щеше да си изсъхне сама по пътя. Това, че навън бе кучи студ и духаше вятър въобще не бе отразено, много благодаря.

Докато не се озова извън топлината на жилището си и вятъра не прокара ледените си ръце по обутите ѝ в чорапогащник крака, развя полата ѝ, вмъкна се под ръкавите на коженото ѝ яке, зарови пръсти във влажната ѝ коса... За изминатите няколко преки до заведението, носът ѝ бузите ѝ почервеняха, подхлъзна се на вероятно последното заледено място от цялата улица и за малко да се пребие, а за капак, размина се на косъм да я прегази таласъм с каручка. Изобщо, вечерта се очертаваше да е от хубавите.

Поне не закъсня и това бе най-доброто, което можеше да се каже. След това повече инциденти нямаше, песните ѝ вървяха добре, никой не я освирка и дори я извикаха на бис. Когато най-сетне се смъкна от столчето на сцената и се премести на едно от тези пред бара, усети как напрежението, което като че ли се бе натрупвало с часове в раменете и вратът ѝ, най-сетне я напуска. Дотолкова, че вместо да метне китарата на гръб и да си тръгне, я остави до себе си и си поръча опушено уиски. Какво пък, имаше нужда от нещо, което да я постопли, преди отново да се остави в ръцете на капризното мартенско време. А и не беше като да имаше какво да прави у дома (освен може би да спи, но вече знаем чий проблем е липсата на сън, нали така?). А, ето го и уискито.

Докато взимаше напитката се огледа и очите ѝ се спряха на човек, който седеше в другия край на бара. С почти нищо не се отличаваше от повечето посетители на мястото – имаше татуировки и беше облечен общо взето нормално. Него обаче, за разлика от останалите повече, Дария го познаваше. Не наистина, не особено и все пак, помнеше го от Хогуортс. Винсент Салоу. Беше в Слидерин, една година по-голям от нея, но така и не се върна за седми курс, което не бе голяма изненада, имайки предвид с какво се занимаваше и как образованието не изглеждаше да е сред приоритетите му. Винаги бе страняла от такива като него и от Вини конкретно, като знаеше, че през ден го наказват заради сбиване. Та бе изненада за всички ни и най-вече за нея, когато той най-сетне усети, че го оглеждат и я погледна на свой ред, а тя, вместо да се направи, че не го е зяпала до сега, вдигна чашата си в нещо като поздрав. Около тях музиката продължаваше да си звучи, сякаш нищо кой знае какво не се случваше.

А то и не се, нали? Щяха да се престорят, че не се е и скоро да забравят за това.

Явно се очакваше да попита какво визира под „диво животно“, а фактът, че този въпрос бе застанал на върха на езика ѝ като готвещ се за скок състезател по плуване я смути повече дори от дисекцията, която ѝ правеше с поглед. Предположенията ѝ бяха две – Валда или потенциална приятелка. Последното я накара да се зачуди какви момичета залитаха по хора като Винсент. Не ме разбирайте погрешно, той изглеждаше добре, просто изглеждаше добре като лъскав и съвършено наточен бръснач. Дори да искаш да го вземеш в ръцете си, знаеш, че ще се изплъзне и накрая пръстите ти ще лепнат от собствената кръв.

Не че Дария би искала нещо подобно. Не би, нали?

- Няма да питам – каза накрая, изтръгвайки се от главата си и фокусирайки се отново в настоящето – Но при всички положения не е лошо да го дезинфекцираш. Под ноктите на „животните“ се събира мръсотия и е бъкано с бактерии... лицето си е твое в крайна сметка – повдигна рамо и залюля крака.
- Така е. И какво те доведе тук? – продължаваше да я оглежда така, сякаш очакваше от нея нещо много интересно, което я изпълваше едновременно с дискомфорт и… любопитство?
- Бях живата музика в програмата за тази вечер – потупа калъфа на китарата, подпрян на бара до нея – И се възползвам от безплатната консумация, която ми се полага.
- Наздраве за безплатната консумация – той се усмихна  и зъбите му проблеснаха в сумрака на заведението – Пропуснал съм изпълнението ти.
- Нищо не си пропуснал – отговори автоматично Воронина и отпи, след като чукна чашата си в неговата.

Освен последната година в училище. Освен една камара възможности, които навярно можеше да има, ако просто бе избрал да прави нещо друго с живота си. Ако изобщо беше имал избор, което тя нямаше как да знае. Дария обаче не можеше да го съди, нито имаше намерение да му прави психологически профил (Фрея би го направила, ако имаше възможност), тя просто изпитваше някакъв вид радост от това, че вижда познато лице в страна,  в която все още се опитваше да пусне корените си. Дори това лице, на което можеше да се пореже, ако го гледа твърде дълго. Може би до края на вечерта щеше да мисли съвсем другояче, да си тръгне изнервена или просто да си тръгне много по-рано и колкото се може по-далеч, но за сега… За сега щеше да си позволи да се чувства по-малко самотна.

- Как е сестра ти? – попита невинно.
- Защо питаш? – нещо лъсна като стомана в очите му и тя се отдръпна още по-назад, без да го осъзнава.
- Без конкретна причина, просто се зачудих дали е в страната с теб. Аз съм сама тук.

Щеше да е странно ако сестра му не беше дошла, имайки предвид, че двамата бяха неразделни, доколкото си спомняше от училище. Когато Винсент си тръгна, Валда също не се появи за следващата учебна година. Ако пък беше, може би наистина предполагаше правилно за следите от нокти по лицето му. Не че я интересуваше. Не ѝ влизаше в работата и нямаше значение.

Честна дума.

Примигна насреща му и остави чашата си на плота, все едно се готвеше да каже кой знае какво. Истината е, че въпросът за дружките ѝ я бе сварил повече неподготвена, отколкото този за пеенето и все още не можеше да превключи. Не че беше спряла да си бъде дружка с компанията от училище, по-скоро вече го караха основно на кратки писма по сова от дъжд на вятър и поздравителни картички по рождени дни и официални празници. Някои неща просто изстиват с времето, колкото и буйно да са горели. Толкова за приятелството. Толкова за отношенията.

- По заведения от половин година – отговори все пак след като се взира достатъчно дълго време в една от лампите и после върна вниманието си върху Винсент – Иначе още в училище пеех. Не си идвал в клуба по драма и нямаше как да знаеш.
- Мислех, че това е някакво име за компанията ви, не реален клуб – усмивката му беше като февруарско слънце.
- Не, името на компанията беше МОТИКА, макар че и другото би се вързало в някои случаи… - Дария скръсти ръце пред гърдите си - Особено покрай наказанията, които ни натрисаше Джеферсън.
- Ха, Джеферсън. Той ли е директор още?
- Не, последно беше Марина Джоунс. Сега вече не знам какъв им е състава и кой ръководи.

Млъкна и се заигра с косата си, която беше все още влажна на места. Оказа се, че да говориш за миналото не било толкова приятно, за каквото го намираха някои хора. Освен това беше започнала да забравя някакви подробности и събития от престоя си в Хогуортс, което вероятно беше нормално, но това не го правеше по-малко странно. Нещо стисна сърцето ѝ със студена ръка и тя предположи, че става въпрос за някакъв вид тъга по отминалото време. Беше глупаво усещане и съвсем излишно, но не питаше дали е удобно, а направо се настаняваше. Също като Вини.

- А теб да питам ли с какво се занимаваш? Или няма смисъл?
- Няма смисъл.

Тя направи физиономия, която се опита да прикрие, оставяйки завесата от коса да падне пред лицето ѝ, но след това така или иначе я отмести, защото не виждаше нищо. Кимна с нещо, което трябваше да е разбиране и отново отпи от чашата си. Скоро трябваше да си поръча второ. Или да се прибере. Това щеше да е по-добрата идея и решение, но не ѝ се тръгваше сега, нищо, че се чувстваше като животно, което е сглупило да излезе от гората и сега към него бе насочена цевта на пушка. Невидима, но там. Готова да гръмне.

И пак беше по-интересно преживяване от висенето край работната маса, докато очите ѝ не започнеха да сълзят от изтощение.

- И къде живееш, някъде тук ли?
- По-полека, Дашенка, на гости ли искаш да ми дойдеш?
- Просто питам – тя завъртя очи – Да знам дали сме съседи. Може да ти опека пай, кой знае? – разсмя се на физиономията му, която бе почти объркана – Наистина мога.

Трябваше ли да се омете от тук още сега? Най-вероятно. Щеше ли да го направи? В никакъв случай. От една страна, защото ѝ бе казано с тон, нетръпящ възражения, а тя имаше проблем с подчиняването на каквито и да било авторитети, от друга... кой оставяше човек да се разправя сам с петима други? Не и Дария явно, защото решително и грациозно се смъкна от столчето и излузи обувките от краката си, подритвайки ги настрани. Действието ѝ подразни периферното зрение на Салоу и той изсъска към нея:

- Какво си мислиш, че правиш? – без да отделя поглед от посетителите.
- Някога да си опитвал да се биеш, докато си обут с токчета? И аз не съм, но съм чувала, че не е разумно – спокойно му отговори тя.
- Коя част от „бъди готова да се омиташ от тук” не разбра?
- Само тази, в която правя каквото ми кажеш.

Размърда пръстите на ходилата си и плъзна единия си крак встрани, така че разкрачът ѝ да е поне колкото широчината на раменете. Това не беше много, но щеше да свърши добра работа за запазване на равновесие, ако някой решеше да я нападне. В момента единственият човек, който искаше да я нападне стоеше точно до нея, но тя се правеше, че не усеща негативното вълнение в аурата му. Не че не му вярваше, че може да се справи сам със ситуацията, просто ако можеше да направи нещо, щеше. А и да се измъкне, все едно е някой, който не е учил при Том Оул или Ерида Тунглид ѝ се струваше просто срамно и недопустимо.

- Приятелка ли си имаш, смотаняко? – попита онзи, който бе проговорил пръв и огледа Воронина от глава до пети. Тя го огледа на свой ред, много, много бавно и с видимо неодобрение, след което въздъхна и грабна китарата си. Те самите не осъзнаваха в какво положение се намираха явно и че щяха да ги обезвредят доста бързо ако започнеха да използват заклинания. За ръкопашен бой пък първо трябваше да стигнат до Винсент. Надяваше се, за доброто и на двама им, че срещу бабанки го бива също толкова, коркото срещу противниците му в училище преди години.

- Боя се, че изпуснахте шоуто, момчета, но ей сега ще измисля нещо специално за вас – с тези думи намести пръстите на едната си ръка на грифа,  а другите върху струните и дръпна една.

Понеже сама бе правила подобрения по музикалния инструмент, звукът отекна в цялото заведение и множество погледи се насочиха към тях. Усмивката, която изгря на лицето ѝ можеше да заслепи и старец с много слабо зрение. Поклон. Акорд. После запя:

Петима влязоха във бара,
готови за неравностойна битка,
ударен бе един с китара,
излязоха му пред очите свитки.

Вече всички ги гледаха. Нея повече. Тя се усмихна още по-лъчезарно, докато продължаваше да дрънчи.

- Ти си луда.
- Благодаря.

В добрия случай олигофрените щяха да се засрамят и да ги оставят, при лош, щеше да се наложи да се посбият с тях, а в краен.... просто щяха да се магипортират.

Измъкнаха се навън, където беше тъмно и студено, а Дария направи жест към барманът, докато минаваше покрай него - все едно си прерязва гърлото. Той кимна, един вид съгласявайки се да извика помощ, ако положението станеше твърде напечено. Това не означаваше абсолютно нищо, но бе някакъв вид утеха, а тя имаше нужда от такава в момента. Когато дойде тук тази вечер, имаше намерение просто да си изпълни подготвените песни, да изпие едно или две питиета и после да се прибере. Сега… Колкото смело и безрасъдно да се държеше, осъзнаваше, че е попаднала в ситуация, от която бе съвсем възможно да не се измъкне жива.

Странно, но имаше нещо вълнуващо в това.

Ето например, би могла да каже на Винсент, че не го съди, но ако в миналото бе взимал малко по-различни решения за развитието си, сега нямаше да са тук. Той обаче изглеждаше така, сякаш цял живот се беше разправял със съмнителни типчета, вървеше и стоеше уверено и с изправен гръб, готов да посрещне всичко, което би могло да се насочи към него. И сигурно беше така наистина.

А помните ли как в началото ви казах, че е студено? Сега беше още по-студено, отколкото на идване, защото с падането на нощта температурата също се бе смъкнала още и вече беше почти под нулата. Краката на бившата хафълпафка трепереха не само от страх или вълнение. Закопча си якето, с което не промени абсолютно нищо и сложи китарата на гърба си, за да не я държи като бухалка. Все още беше готова да се бие и нищо нямаше да я спре да изчаластри някого по тиквата с нея.

За сега обаче щеше да остави Вини да разговаря с „приятелите си“, въпреки съмненията ѝ, че някои от тях бяха по-кухи от рапани, изхвърлени на брега на морето. После, ако останеха живи след това, можеха да си говорят и те. Или не.