Поезия

First topic message reminder :

За да си споделяме любимите стихове, личното творчество или какво ни вдъхновява.  

Споделян един превод, който направих преди години на едно мое любимо стихотворение на Силвия Плат.

ГОРЕНЕ НА ПИСМАТА

Запалих огън, изморена
От белите юмруци на вехти
Писма и предсмъртната им врява
Всеки път щом кошчето приближа.
Какво знаеха те, а аз – не?
Зрънце по зрънце, разгръщаха
Пясъци, където мечтата за чиста вода
Се хилеше като отдалечаваща се кола.
Казвам го направо.
Любов, любов и така нататък, уморих се
От папки с цвят на цимент и от глутници-пакети,
Стискащи със злоба
Глуха дружина мъже в червени жакети
И очите и датите на пощенските им марки.

Тоя огън може да облизва и да гали, но безмилостен е:
Стъклена витрина
Ще срещнат моите пръсти, макар че
Топят се и провисват, казано им е
Вътре да не пипат.
И ето край на писането,
На пъргавите заврънкулки, които се огъват и усукват, и на усмивките, усмивките.
И поне сега ще бъда на място хубаво, таван.
Поне няма да вися точно под повърхността,
Глупава риба,
С едно тенекиено око,
Оглеждаща се за отблясъци,
Носеща се в своя ледовит океан
Между този блян и онзи блян.

Затова, в своя пеньоар, ровя в индиговите птички
Те са по-красиви от моята безплътната сова,
Те ме утешават –
Издигат се и хвъркат, но заслепени.
Те биха отлетели, черни и озарени, биха били въглищни ангели
Само че няма за какво да говорят, нямат за кого.
Погрижила съм се за това.
С острия връх на едно гребло
Разкъсвам страници, дишащи като хора,
Раздухвам ги навън
Между жълтите марули и немското зеле,
Вплетени в своите странни сини мечти
Вплетени в зародиш.
И едно име с черни ръбове

Съска и тлее до крака ми
Като змиевидна орхидея
В гнездо от коренни власинки и отегчение –
Светли очи, лачени гърлени звуци!
Топъл дъжд овлажнява косите ми, но нищо не гаси.
Вените ми пламтят като дървета.
Кучетата разкъсват лисица. Това е чувството –
Ален изблик и вик,
Който се разнася от рaзпорения й търбух, но не свършва
С това мъртвешко око
И това препарирано изражение, ами продължава
Оцветявайки въздуха,
Прогласявайки на частиците на облаците, листата, водата
Какво значи безсмъртието. Че тя е безсмъртна.

 
 
 
 

Пейо Желев написа:Споделян един превод, който направих преди години на едно мое любимо стихотворение на Силвия Плат.

ГОРЕНЕ НА ПИСМАТА

Запалих огън, изморена
От белите юмруци на вехти
Писма и предсмъртната им врява
Всеки път щом кошчето приближа.
Какво знаеха те, а аз – не?
Зрънце по зрънце, разгръщаха
Пясъци, където мечтата за чиста вода
Се хилеше като отдалечаваща се кола.
Казвам го направо.
Любов, любов и така нататък, уморих се
От папки с цвят на цимент и от глутници-пакети,
Стискащи със злоба
Глуха дружина мъже в червени жакети
И очите и датите на пощенските им марки.

Тоя огън може да облизва и да гали, но безмилостен е:
Стъклена витрина
Ще срещнат моите пръсти, макар че
Топят се и провисват, казано им е
Вътре да не пипат.
И ето край на писането,
На пъргавите заврънкулки, които се огъват и усукват, и на усмивките, усмивките.
И поне сега ще бъда на място хубаво, таван.
Поне няма да вися точно под повърхността,
Глупава риба,
С едно тенекиено око,
Оглеждаща се за отблясъци,
Носеща се в своя ледовит океан
Между този блян и онзи блян.

Затова, в своя пеньоар, ровя в индиговите птички
Те са по-красиви от моята безплътната сова,
Те ме утешават –
Издигат се и хвъркат, но заслепени.
Те биха отлетели, черни и озарени, биха били въглищни ангели
Само че няма за какво да говорят, нямат за кого.
Погрижила съм се за това.
С острия връх на едно гребло
Разкъсвам страници, дишащи като хора,
Раздухвам ги навън
Между жълтите марули и немското зеле,
Вплетени в своите странни сини мечти
Вплетени в зародиш.
И едно име с черни ръбове

Съска и тлее до крака ми
Като змиевидна орхидея
В гнездо от коренни власинки и отегчение –
Светли очи, лачени гърлени звуци!
Топъл дъжд овлажнява косите ми, но нищо не гаси.
Вените ми пламтят като дървета.
Кучетата разкъсват лисица. Това е чувството –
Ален изблик и вик,
Който се разнася от рaзпорения й търбух, но не свършва
С това мъртвешко око
И това препарирано изражение, ами продължава
Оцветявайки въздуха,
Прогласявайки на частиците на облаците, листата, водата
Какво значи безсмъртието. Че тя е безсмъртна.

Обожавам Плат, а преводът ти е прекрасен! ( Силвия Плат ) Много липсва на български с поезията си, а е тъй нужна на всеки език...

Замръзна. 
Замръзна и не можеше да го повярва. 
Очите ѝ се плъзгаха по черни букви, 
но тя отказваше да ги приеме. 
Можеше да е лъжа.
И можеше да е измама.
Но ето! На! 

Мислите ѝ не вървяха. 
Не се блъскаха, не се чудеха. 
Просто гледаха. 
И празното пространство, 
и цвета на сивотата.
И малко по малко бялото и черното се сляха 
и се размиха по картината. 

Движеше се. 
Светът още се движеше.
Но тя вече не го усещаше. 
Беше застинала, а капките пареха душата ѝ 
и изгаряха бузите ѝ. 
Тяло ѝ продължи напред, 
но душата ѝ сякаш остана на страницата. 
Екрана загасна.
И буквите изчезнаха. 

Вече беше късно. 
Беше си отишъл. 
А тя дори не беше там. 
Беше умрял и паднал 
като сълзите, 
които се търкаляха по бузата ѝ. 

Фона се сменяше, а светлината играеше по лицето ѝ. 
А то бе вкаменено. 
Вкаменено в сухите бразди. 
И тя бе още там. 
Прехвърляше и думите, и мислите отново... 
И пак онези редове. 

И върна се в мигове прекрасни. 
Във всички спомени чудесни. 
И скърбя, и мисли
Но не го прие..
Още помнеше деня, в който го видя. 
И енергията, и радостта, която ѝ донесе
С жизнени подскоци и усмивка 
Тя учеше и гледаше напред
Помнеше го.
Беше най-прекрасната идея на света. 
И тогава буквите и редовете 
не бяха само скръб и жал. 
И жълта нишка на надежда 
извираше от всички там страни.
Бе най-прекрасното пространство 
със най-прекрасните душѝ. 
.
.
.
А умря. И падна. И загина. 

И не го прие. Не си прости, задето го остави.

Ела Благоева написа:Замръзна. 
Замръзна и не можеше да го повярва. 
Очите ѝ се плъзгаха по черни букви, 
но тя отказваше да ги приеме. 
Можеше да е лъжа.
И можеше да е измама.
Но ето! На! 

Мислите ѝ не вървяха. 
Не се блъскаха, не се чудеха. 
Просто гледаха. 
И празното пространство, 
и цвета на сивотата.
И малко по малко бялото и черното се сляха 
и се размиха по картината. 

Движеше се. 
Светът още се движеше.
Но тя вече не го усещаше. 
Беше застинала, а капките пареха душата ѝ 
и изгаряха бузите ѝ. 
Тяло ѝ продължи напред, 
но душата ѝ сякаш остана на страницата. 
Екрана загасна.
И буквите изчезнаха. 

Вече беше късно. 
Беше си отишъл. 
А тя дори не беше там. 
Беше умрял и паднал 
като сълзите, 
които се търкаляха по бузата ѝ. 

Фона се сменяше, а светлината играеше по лицето ѝ. 
А то бе вкаменено. 
Вкаменено в сухите бразди. 
И тя бе още там. 
Прехвърляше и думите, и мислите отново... 
И пак онези редове. 

И върна се в мигове прекрасни. 
Във всички спомени чудесни. 
И скърбя, и мисли
Но не го прие..
Още помнеше деня, в който го видя. 
И енергията, и радостта, която ѝ донесе
С жизнени подскоци и усмивка 
Тя учеше и гледаше напред
Помнеше го.
Беше най-прекрасната идея на света. 
И тогава буквите и редовете 
не бяха само скръб и жал. 
И жълта нишка на надежда 
извираше от всички там страни.
Бе най-прекрасното пространство 
със най-прекрасните душѝ. 
.
.
.
А умря. И падна. И загина. 

И не го прие. Не си прости, задето го остави.

Лизабет Линман

Символично! Ама пък да мислим за завръщане някой ден, по-оптимисстично е.