ГСЛ
2 posters
Трансмутация на медальони
Зинаида Кражова- Ученик, четвърти курс, дом "Южен вятър"
- Вид на героя : Човек
Галеони : 151
Опит : 80 т.
Ниво :
Бобчета :
@Вихрен Вокил
ГСЛ
ГСЛ
И ето ги отново в общата стая на Южен вятър в малките часове на нощта. Зина се появи със сребърна брошка и малък нож в ръка, а Вихрен с лук и едно яйце. Кимнаха си одобрително един на друг и сложиха предметите на една от масите.
-Къде е яйцето, което каза, че си взела?- попита я.
-Използвах го по-рано, за да проверя колко време му трябва да подейства на брошката. Тридесет минути.
-Значи всичко под е успех.
Кимна му. Загледа сребърното украшение. Имаше едва доловими петна на обезцветяване. Белкокоската се беше погрижила да почисти окисляването и да прикрие следите, но явно ефектът беше необратим. Обърна се към нея с въпрос:
-Откъде започваме?
-Кръгът.
Двамата разместиха леко едино от креслата и отгърнаха килима в единия му край. Пространството щеше да е достатъчно за чертежът. Зина се захвана да търси правилният, а Вихрен отскочи до друга маса, на която държеше част от материалите си за рисуване.
-Зин,- обърна се към нея.- С бои ще стане ли?
-Ще разберем.
Грабна две четки и бялата боя и двамата застанаха на колене на пода. Третокурсничката положи книгата с чертежа така че да го виждат и двамата. Не беше сложен. Два външни кръга, пресечени от голям обърнат триъгълник, в който имаше друг триъгълник.
-Аз ще направя кръговете, а ти триъгълниците,- предложи й.- Ще стане по-бързо. Можеш да работиш с четка нали?
-Колкото за това – мога.
Двамата се захванаха да мацат по дървеният под. Отне им само няколко минути с чакането на боята да засъхне.
-Може би трябваше да вземем тебишири,- каза Вихрен.
-Следващия път.
Усмихна му се и стана от мястото си. Взе брошката и ножчето от масата и се върна при другаря си. Постави бижуто в средата на чертежа и се втренчи в острия предмет. Вокил изтръпна. В този момент осъзна, че им трябва кръв. Тя насочи острието към лявата си длан, но той я спря, хващайки я за дланта.
-Дай на мен.
-Така или иначе ще ни трябва моята кръв за това,- посочи към медальона си.
-Да, но това е само проба. Ами ако не стане?
-Защо ти трябва да се нараняваш?
-За да не го правиш ти.
Нямаше да й го позволи. Не й докато не беше сигурен, че този метод ще е успешен. Беше готов да спори цяла нощ с нея, ако трябва, но тя нямаше да се пореже, докато не видят желания успех. За изненада на рижкото, момичето прегвърли ножчето между пръстите си и насочи дръжката му към него. Вихрен го взе. Беше толкова леко, като…
-Като перо е,- каза тихо той.
-От фолио от шоколад е.
-Това ли е трансмутацията, която спомена снощи?
Кимна му. Не скри впечатлението си, но бързо го разкара. Не тръпнеше от нетърпение да се самонаранява, но беше нужно. Насочи ножчето към ръката си, а Зина му каза:
-Не прекалявай. Трябват ни две-три капки.
Вихрен Вокил, Ела Благоева, Галя Колева, Алина Старков and Игнат Зеленогорски харесват този пост.
Вихрен Вокил- Ученик, седми курс, дом "Южен вятър"
- Вид на героя : Човек
Галеони : 111
Опит : 80 т.
Ниво :
Бобчета :
@Зинаида Кражова
Проблемът бе, че няма как да направиш рана, от която да знаеш точно колко капки кръв можеш да изцедиш или поне на рижия му липсваше опит с подобни преживявания и наистина си нямаше представа колко голям разрез трябва да направи. Но бе готов да реже колкото е необходимо, стига да не се налагаше да го прави момичето.
- Къде трябва да е кръвта? - в гласа му се четеше решителност.
- Върху самата брошка, за да я трансмутираме в среброто - елементарно Уотсън, би прозвучало съвсем на място тук, но Кражова му го спести. Както му спестяваше и много други неща.
Завъртя няколко пъти ножът в ръката си. Острието бе толкова леко, че Вихрен се запита дали ще успее да прореже кожата му, но бързо получи отговора си, когато няколко тъмночервени капки блеснаха върху бледата му длан. Стисна ръката си в юмрук, докато няколко капки не се озоваха върху сребърната брошка на Зина.
- Достатъчно е - прозвуча гласът на третокурсничката.
Според художника по-голямото количество кръв би трябвало да гарантира по-висока концентрация на желязо, следователно да засили ефекта, но тя бе доста по-наясно от него с Алхимията, затова реши да ѝ се довери и да я послуша. Пък и не си представяше да спечели спор с момиче, което влезе в кухнята с твърдението, че е отишла за вечерята на СС. Затова отмести ръката си и спря натиска върху кръвоносните съдове.
- Епискей - промълви тихо с насочена към раната пръчка и след няколко секунди на ръката му не бе останал дори белег. Поне това заклинание му се получи, както трябва. Но въпреки това пак не би позволил на белокосата да се нарани. – А сега? - повдигна сините си очи към нея в очакване на нареждане за следващата стъпка. Бе се примирил, че тя е шефът. Още от самото начало. Нямаше против, щеше да гледа и да се учи.
- Първо ще направим обратна трансмутация на яйцето.
- Ще го „разглобим” до съставните му елементи? - попита за да е сигурен, че е разбрал правилно думите ѝ, част от терминологията на алхимиците му убягваше.
- Да, за да извлечем само сярата - уточни момичето. – Така ще имаме чисто вещество, което не е замърсено от примеси - пръстите ѝ заразлистваха тефтера, сякаш търсеше някакви определени записки. Вихрен я изчака търпеливо, за никъде не бързаха, имаха цяла нощ пред себе си, бе по-добре да са внимателни, да проверяват и изпипват детайлите, защото Алхимията бе това – наука на детайлите, дори една крива линия би могла д обърка целия процес на трансмутация.
- И ако успеем, структурата на среброто ще се разруши сравнително по-бързо, отколкото ако използваме само желязо - продължи мисълта ѝ Вокил. Така щяха да знаят дали е експериментът им е успеше и дали има смисъл изобщо да се опитват да подлагат собствените си каишки на същото.
Белокосата кимна едва забележимо и постави яйцето в центъра на кръга. Вихрен изчака мълчаливо да му посочи къде да застане и я изчака отново да прегледа записките си. Момчето си нямаше идея как протича трансмутацията, а неизвестността го изпълваше с несигурност и тревога дали ще се справи. Поне щяха да го направят заедно, което увеличаваше шансовете за успех.
- Готов ли си да започваме? - гласът на Зин май звучеше развълнувано, колкото и невероятно да му се струваше това.
- Щом ти си готова - да скъсваме тия проклети каишки, а след това и целия тоя фарс с вийлите.
Проблемът бе, че няма как да направиш рана, от която да знаеш точно колко капки кръв можеш да изцедиш или поне на рижия му липсваше опит с подобни преживявания и наистина си нямаше представа колко голям разрез трябва да направи. Но бе готов да реже колкото е необходимо, стига да не се налагаше да го прави момичето.
- Къде трябва да е кръвта? - в гласа му се четеше решителност.
- Върху самата брошка, за да я трансмутираме в среброто - елементарно Уотсън, би прозвучало съвсем на място тук, но Кражова му го спести. Както му спестяваше и много други неща.
Завъртя няколко пъти ножът в ръката си. Острието бе толкова леко, че Вихрен се запита дали ще успее да прореже кожата му, но бързо получи отговора си, когато няколко тъмночервени капки блеснаха върху бледата му длан. Стисна ръката си в юмрук, докато няколко капки не се озоваха върху сребърната брошка на Зина.
- Достатъчно е - прозвуча гласът на третокурсничката.
Според художника по-голямото количество кръв би трябвало да гарантира по-висока концентрация на желязо, следователно да засили ефекта, но тя бе доста по-наясно от него с Алхимията, затова реши да ѝ се довери и да я послуша. Пък и не си представяше да спечели спор с момиче, което влезе в кухнята с твърдението, че е отишла за вечерята на СС. Затова отмести ръката си и спря натиска върху кръвоносните съдове.
- Епискей - промълви тихо с насочена към раната пръчка и след няколко секунди на ръката му не бе останал дори белег. Поне това заклинание му се получи, както трябва. Но въпреки това пак не би позволил на белокосата да се нарани. – А сега? - повдигна сините си очи към нея в очакване на нареждане за следващата стъпка. Бе се примирил, че тя е шефът. Още от самото начало. Нямаше против, щеше да гледа и да се учи.
- Първо ще направим обратна трансмутация на яйцето.
- Ще го „разглобим” до съставните му елементи? - попита за да е сигурен, че е разбрал правилно думите ѝ, част от терминологията на алхимиците му убягваше.
- Да, за да извлечем само сярата - уточни момичето. – Така ще имаме чисто вещество, което не е замърсено от примеси - пръстите ѝ заразлистваха тефтера, сякаш търсеше някакви определени записки. Вихрен я изчака търпеливо, за никъде не бързаха, имаха цяла нощ пред себе си, бе по-добре да са внимателни, да проверяват и изпипват детайлите, защото Алхимията бе това – наука на детайлите, дори една крива линия би могла д обърка целия процес на трансмутация.
- И ако успеем, структурата на среброто ще се разруши сравнително по-бързо, отколкото ако използваме само желязо - продължи мисълта ѝ Вокил. Така щяха да знаят дали е експериментът им е успеше и дали има смисъл изобщо да се опитват да подлагат собствените си каишки на същото.
Белокосата кимна едва забележимо и постави яйцето в центъра на кръга. Вихрен изчака мълчаливо да му посочи къде да застане и я изчака отново да прегледа записките си. Момчето си нямаше идея как протича трансмутацията, а неизвестността го изпълваше с несигурност и тревога дали ще се справи. Поне щяха да го направят заедно, което увеличаваше шансовете за успех.
- Готов ли си да започваме? - гласът на Зин май звучеше развълнувано, колкото и невероятно да му се струваше това.
- Щом ти си готова - да скъсваме тия проклети каишки, а след това и целия тоя фарс с вийлите.
Яна Вълканова, Ела Благоева, Юлий Звездинов, Люба Бюлбулева and Зинаида Кражова харесват този пост.
Зинаида Кражова- Ученик, четвърти курс, дом "Южен вятър"
- Вид на героя : Човек
Галеони : 151
Опит : 80 т.
Ниво :
Бобчета :
Тя му кимна, а след това си пое дълбоко дъх. Постави дланите си на ръба на големия кръг и погледна към Вихрен.
-Направи същото, но срещу мен.
-Тук?
-Да. Никога ли не си правил трансмутации?
-Не.
-Добре,- пое си дъх и се замисли как беше успяла тя, а след това му заобяснява.- Когато използваш магий, използваш пръчка. Тук нямаме пръчки. Ползваме кръга. Представи си как магията вътре в теб излиза през дланите ти и я остави да си свърши работата.
-Вътре в мен… длани…- сякаш даде леко на късно.
-Дай цвят на магията си, ще помогне.- посъветва го.
Вокил преглътна. Разбираше от цветове, да. Може би щеше да помогне. Какъв цвят би била вътрешната му магия?
Оранжево… Тъмнооранжево.
Постави дланите си на оказаното място, а след това отново погледна към нея.
-А твоята какъв цвят е?- попита я.
-Тъмнолилаво, клонящо към синьо.
-Индиго.
-Така ли се казва?
Той й кимна одобрително и се подсмихна. Беше я научил на нещо. Съсредоточи се върху чертежа. Зина направи същото. Вече беше правила няколко прости трансмутации, но такава не. Сърцето й заби силно, пое си дълбко дъх и се обърна към Вихрен:
-На три. Едно… Две…
Три…
Чертежът засия леко, бледо, едва доловимо, но след мигове се засили. Страната на Вокил грейна в красиво и топло тъмнооранжево, а тази на Зина в мрачният и мистериозен лилаво-син, индигов цвят. Появиха се леки искрици, които прерастнаха в малки светкавици и чертежът засвети в комбинация от двата цвята, като понякога преливаше в тъмнорозово. Появи се и лек повей на въздуха около тях. В миг яйцето се раздроби и двамата махнаха ръцете си едновременно без да си казват нищо. Някак инстинктивно. На мястото на продукта стояха четири малки купчинки и едно мокро петно.
-Стана…- промълви някак безверно шестокурсникът.
Погледна ръцете си. Това беше алхимията – магия чрез чертежи.
-Стана,- потвърди му момичето.
Вгледаха се в елементите.
-Това жълтото,- подхвана пак момчето.- Предполагам е сярата?
-Да, можеш ли да я събереш и да я изместиш в страни, аз ще махна останалото.
-Другите какво са, знаеш ли?- попита докато преместваше грижливо жълтеникавия, гранулест прах.
Взе да сочи към оставащите три купчинки и локвичката. Посочи първо към една, приличаща на натрошен, бял камък, след това към тази, която приличаше на прозиращо желе, измести към следващата, която изглеждаше на засъхнала оранжева боя, стрита на прах и накрая към мокрото петно:
-Калций, белтъчини, лутеин, вода.
-Разбира се, че знаеш, - подсмихна й се.
Разчистиха всичко от кръга. Сега следваше по-трудното. Да внедрят кръвта в брошката.
Вихрен Вокил, Ела Благоева, Юлий Звездинов and Илияна Георгиева харесват този пост.
Вихрен Вокил- Ученик, седми курс, дом "Южен вятър"
- Вид на героя : Човек
Галеони : 111
Опит : 80 т.
Ниво :
Бобчета :
@Зинаида Кражова
Не спираше да мести поглед между дланите си и чертежа върху пода, не можеше да повярва, че са успели. Случи се толкова безпроблемно – нещо, което никога не му се получаваше с пръчката и заклинанията. Но преди малко, когато изпълни трансмутацията заедно със Зина, не почувства съпротивления, магията просто се подчини. Невероятно за него.
- Същият чертеж ли ще използваме? - бе достатъчно въодушевен, за да изрисува поне още десет, ако се наложеше, но Кражова бе избрала тази схема от самото начало и Вихрен допреди миг не се бе замислил дали е възможно тя да се използва както за обратната трансмутация, така и за вграждане на допълнителни вещества в каишките им.
- Да, принципът е същият - обясни белокосата, докато разчистваше излишните вещества от терена, отреден за изпълнение на магия. - Просто няма да деконструираме до край, а само колкото да смесим елементите и после отново събираме.
За пореден път бе изумен от познанията ѝ по темата и си каза, че може би е време да се поинтересува малко повече от Алхимия, особено ако се окажеше, че чрез нея магията му се получава по-сполучливо, отколкото чрез пръчка. В което все още му бе трудно да повярва, може би щеше да реши, че е сън, ако миризмата на сяра, не се опитваше да извади вечерята му обратно от стомаха му. А може би гаденето бе страничен ефект от използването на прекалено много магия наведнъж, въпрос, по който не му бе хрумнало да се замисли, след като не познаваше достатъчно добре принципите, на които работи трансмутацията.
- Зин? - гласът му прозвуча разколебано.
- ММмм? - момичето проверяваше отново нещо в записките си.
- Достатъчно силни ли сме, за да направим две поредни трансмутации в толкова кратък период от време? - изстреля мисълта, която бе започнала да го тормози едва преди миг и не си спомняше да бяха обсъждали преди вероятността това да се окаже проблем. Но пък и никой от тях не бе правил това преди. Доколкото му бе споделила, Зина бе правила една успешна, но дали ако бе опитала втора веднага след това, щеше да увенчае със същият резултат.
- Сега ще разберем, предполагам - отвърна момичето без да показва дори намек от притеснение. Или от каквато и да била друга емоция. Нещо, с което Вихрен не просто бе започнал да свиква, но понякога искрено завиждаше. - Все пак сме двама - звучеше успокоително, но рижия не бе сигурен него ли се опитваше да успокои или в нея също се бяха зародили известни колебания.
- Да, двама сме - усмихна се окуражително, макар да продължаваше да не се вижда като особено голяма помощ за белокосата, почти всичко бе направила сама.
Внимателно постави зацапаната със собствената му кръв сребърна брошка в центъра на кръга, където допреди миг бе стояло вече деконструираното яйце, а върху нея добави жълтеникавото вещество. Стараеше се да не настъпва линиите на чертежа, когато излезе от орбитата му забеляза, че третокурсничката вече е заела отново мястото си до кръга.
- Същото ли да правя? - искаше да е сигурен, че този път няма да оплеска нещата.
Не спираше да мести поглед между дланите си и чертежа върху пода, не можеше да повярва, че са успели. Случи се толкова безпроблемно – нещо, което никога не му се получаваше с пръчката и заклинанията. Но преди малко, когато изпълни трансмутацията заедно със Зина, не почувства съпротивления, магията просто се подчини. Невероятно за него.
- Същият чертеж ли ще използваме? - бе достатъчно въодушевен, за да изрисува поне още десет, ако се наложеше, но Кражова бе избрала тази схема от самото начало и Вихрен допреди миг не се бе замислил дали е възможно тя да се използва както за обратната трансмутация, така и за вграждане на допълнителни вещества в каишките им.
- Да, принципът е същият - обясни белокосата, докато разчистваше излишните вещества от терена, отреден за изпълнение на магия. - Просто няма да деконструираме до край, а само колкото да смесим елементите и после отново събираме.
За пореден път бе изумен от познанията ѝ по темата и си каза, че може би е време да се поинтересува малко повече от Алхимия, особено ако се окажеше, че чрез нея магията му се получава по-сполучливо, отколкото чрез пръчка. В което все още му бе трудно да повярва, може би щеше да реши, че е сън, ако миризмата на сяра, не се опитваше да извади вечерята му обратно от стомаха му. А може би гаденето бе страничен ефект от използването на прекалено много магия наведнъж, въпрос, по който не му бе хрумнало да се замисли, след като не познаваше достатъчно добре принципите, на които работи трансмутацията.
- Зин? - гласът му прозвуча разколебано.
- ММмм? - момичето проверяваше отново нещо в записките си.
- Достатъчно силни ли сме, за да направим две поредни трансмутации в толкова кратък период от време? - изстреля мисълта, която бе започнала да го тормози едва преди миг и не си спомняше да бяха обсъждали преди вероятността това да се окаже проблем. Но пък и никой от тях не бе правил това преди. Доколкото му бе споделила, Зина бе правила една успешна, но дали ако бе опитала втора веднага след това, щеше да увенчае със същият резултат.
- Сега ще разберем, предполагам - отвърна момичето без да показва дори намек от притеснение. Или от каквато и да била друга емоция. Нещо, с което Вихрен не просто бе започнал да свиква, но понякога искрено завиждаше. - Все пак сме двама - звучеше успокоително, но рижия не бе сигурен него ли се опитваше да успокои или в нея също се бяха зародили известни колебания.
- Да, двама сме - усмихна се окуражително, макар да продължаваше да не се вижда като особено голяма помощ за белокосата, почти всичко бе направила сама.
Внимателно постави зацапаната със собствената му кръв сребърна брошка в центъра на кръга, където допреди миг бе стояло вече деконструираното яйце, а върху нея добави жълтеникавото вещество. Стараеше се да не настъпва линиите на чертежа, когато излезе от орбитата му забеляза, че третокурсничката вече е заела отново мястото си до кръга.
- Същото ли да правя? - искаше да е сигурен, че този път няма да оплеска нещата.
Ела Благоева, Юлий Звездинов, Люба Бюлбулева and Зинаида Кражова харесват този пост.
Зинаида Кражова- Ученик, четвърти курс, дом "Южен вятър"
- Вид на героя : Човек
Галеони : 151
Опит : 80 т.
Ниво :
Бобчета :
-Да,- потвърди му.
Той постави дланите си, където бяха и при предната трансмутация, и зачака отброяването.
-Това ще отнеме повече време и енергия, Вих,- заобяснява пак Зина.- Възможно е да ни трябват и повече опити.
-Добре, да опитаме.
Едно…
Две…
Три!
Чертежът едва проблесна в оранжево-лилаво-розово и спря. Нищо не се случи. Капка пот се пързулна по лицето на момичето. Рижкото забеляза това:
-Добре ли си Зин?
-Да, хайде пак. Повече сила. Повече магия.
-Искаш ли да починем?
-Не, после.
Не беше особено съгласен, но я послуша. Подготвиха се за новия опит.
Едно…
Две…
Три!
Приличащата на електричество енергия се завърна. Бяха напълно съсредоточени в кръга и компонентие намиращи се в него. Около тях се прокрадваха искрици магическа енергия, заобикаляща, усукваща, свистяща дори. Кражова имаше чувството, че всеки един мускул в тялото й беше напрегнат в този момент и по челото й се появиха нови капки пот. Хвърли бърз поглед към Вокил – не изглеждаше много по-различно от нея. Напрежението в тялото му си личеше. Върна вниманието си към брошката и забеляза, че кръвта беше изчезнала.
-Още малко, Вих!- каза му и лека нотка ентусиазъм се долавяше в гласа й.
Успяха да задържат още известно време, но внезапно разноцветната светлина секна. Двамата не помръдваха от местата си, а ръцете им притреперваха. Сярата все още си стоеше въху бижуто. Зина успя да се оттласне леко назад, сядайки на пода и си пое една много голяма глъдка въздух, а след това пак огледа сребърният предмет. За нейн ужас – кръвта също все още си беше там.
-Не стана…- едва промълви и се подпря на креслото в близост до нея.
Вихрен Вокил, Ела Благоева, Юлий Звездинов and Лилиян Кардамова харесват този пост.
Вихрен Вокил- Ученик, седми курс, дом "Южен вятър"
- Вид на героя : Човек
Галеони : 111
Опит : 80 т.
Ниво :
Бобчета :
@Зинаида Кражова
Искаше да ѝ каже нещо окуражително, но не знаеше какво… Не беше сигурен дали ще има сили да говори. Операцията го бе изтощила повече, отколкото би си признал пред Зин. Дори не направи опит да се изправи на крака, усещаше болка с всеки нерв в тялото си, нямаше да успее да се задържи на треперещите си крайници. Затова просто се отпусна назад и потърси опора в стената зад себе си. Чувството за изтощение бе същото като след Слънчевия коридор, макар сега да влагаше доброволно енергията си в заклинанието и се стараеше откровено повече. Източникът на енергия просто секна, нямаше да разбере какво се е случило, ако не беше визуализацията. Магията спря. Това ли беше всичко? Имаш си определено количество магия, което можеш да изразходваш наведнъж и после какво? Как го презареждаш? Как генерираш още? Как правиш магии, изискващи повече енергия? Никога не бе срещал в книгите информация за магьосници, които са изчерпали магията си и са станали безсилни. Опитваше се да използва тази мисъл като успокоение. Утре щеше да се събуди и да опита отново, да накара чертежите отново да засияят. Нали? Или не. Ако нямаше достатъчно сила, за да направи дори прости заклинания, щяха ли да го натикат пак в Коридора? Да, вероятно щяха. И нямаше да оцелее…
Опитваше се да фокусира погледа си върху брошката, въпреки констатацията на белокосата. Надяваше се, че е възможно да не е видяла добре или да е сбъркала в преценката си и трансмутацията да е била успешна. Но не си спомняше някога Зина да грешала за нещо. Дори върху безизразното лице на белокосата се бе изписало изтощение. Фактът го смути. Макар да бе готов да изтощава собственото си тяло до припадък, някакво новопородило се чувство на покровителство към момичето, го караше да се притеснява за нея повече, отколкото за себе си. Нямаше да позволи тя да пострада, дори това да означаваше…
-Може би трябва да включим и друг - гласът му бе нисък и дрезгав, излизаше на пресекулки, все едно бе пробягал няколко пъти куидичното игрище.- Така ще вложим повече енергия.
- Кой би рискувал с нас за нещо толкова рисковано? - струваше му се, че гласът ѝ трепери.
- Не съм сигурен - признава тихо, докато прехвърля в главата си списък с имена.
- Нека опитаме отново - промълвява едва отваряйки уста, но среща погледа му и се разколебава. - След два дни, ще сме достатъчно отпочинали.
- Но ако пак не успеем, ще включим още някого - не спира да настоява Вокил.
- Ще успеем. Днес успяхме - напомня му. - Но магията е изтощаваща, не сме достатъчно силни за две поредни трансмутации. По една на ден. Ще съберем сили и ще опитаме отново.
- Добре - въздъхва все така облегнат на стената. - Ще те чакам тук отново след два дни.
Събрал е достатъчно сили, за да се изправи и да приведе стаята в предишния ѝ вид, докато Зина се грижи да прибере необходимите им неща.
Искаше да ѝ каже нещо окуражително, но не знаеше какво… Не беше сигурен дали ще има сили да говори. Операцията го бе изтощила повече, отколкото би си признал пред Зин. Дори не направи опит да се изправи на крака, усещаше болка с всеки нерв в тялото си, нямаше да успее да се задържи на треперещите си крайници. Затова просто се отпусна назад и потърси опора в стената зад себе си. Чувството за изтощение бе същото като след Слънчевия коридор, макар сега да влагаше доброволно енергията си в заклинанието и се стараеше откровено повече. Източникът на енергия просто секна, нямаше да разбере какво се е случило, ако не беше визуализацията. Магията спря. Това ли беше всичко? Имаш си определено количество магия, което можеш да изразходваш наведнъж и после какво? Как го презареждаш? Как генерираш още? Как правиш магии, изискващи повече енергия? Никога не бе срещал в книгите информация за магьосници, които са изчерпали магията си и са станали безсилни. Опитваше се да използва тази мисъл като успокоение. Утре щеше да се събуди и да опита отново, да накара чертежите отново да засияят. Нали? Или не. Ако нямаше достатъчно сила, за да направи дори прости заклинания, щяха ли да го натикат пак в Коридора? Да, вероятно щяха. И нямаше да оцелее…
Опитваше се да фокусира погледа си върху брошката, въпреки констатацията на белокосата. Надяваше се, че е възможно да не е видяла добре или да е сбъркала в преценката си и трансмутацията да е била успешна. Но не си спомняше някога Зина да грешала за нещо. Дори върху безизразното лице на белокосата се бе изписало изтощение. Фактът го смути. Макар да бе готов да изтощава собственото си тяло до припадък, някакво новопородило се чувство на покровителство към момичето, го караше да се притеснява за нея повече, отколкото за себе си. Нямаше да позволи тя да пострада, дори това да означаваше…
-Може би трябва да включим и друг - гласът му бе нисък и дрезгав, излизаше на пресекулки, все едно бе пробягал няколко пъти куидичното игрище.- Така ще вложим повече енергия.
- Кой би рискувал с нас за нещо толкова рисковано? - струваше му се, че гласът ѝ трепери.
- Не съм сигурен - признава тихо, докато прехвърля в главата си списък с имена.
- Нека опитаме отново - промълвява едва отваряйки уста, но среща погледа му и се разколебава. - След два дни, ще сме достатъчно отпочинали.
- Но ако пак не успеем, ще включим още някого - не спира да настоява Вокил.
- Ще успеем. Днес успяхме - напомня му. - Но магията е изтощаваща, не сме достатъчно силни за две поредни трансмутации. По една на ден. Ще съберем сили и ще опитаме отново.
- Добре - въздъхва все така облегнат на стената. - Ще те чакам тук отново след два дни.
Събрал е достатъчно сили, за да се изправи и да приведе стаята в предишния ѝ вид, докато Зина се грижи да прибере необходимите им неща.
Ела Благоева, Зинаида Кражова and Атсу Оттах харесват този пост.
Зинаида Кражова- Ученик, четвърти курс, дом "Южен вятър"
- Вид на героя : Човек
Галеони : 151
Опит : 80 т.
Ниво :
Бобчета :
Два дни… вечери по-късно.
Този път Зина беше първа в общата стая. Вихрен се появи с леко закъснение. Изглеждаше уморен. Много уморен. Явно Слънчевият Коридор не беше толкова „слънчев“. Приближи се до нея и попита:
-Как си Зин?
-Ще съм по-добре като това проработи,- отвърна му.
Прикриваше притеснението си добре. Не беше сигурна, че иска да го кара да продължават в предвид вида му. Не че, тя беше бодра. Свежеста й беше като на кисела краставичка. Сдъвкана, изклюта, стъпкана и подпалена кисела краставичка. И все пак имаха шанс. Беше прекарала двата им дни за почивка в проучаване на магическата енергия и как всъщност работи при алхимията. Първоначалната й констатанция се беше оказала леко погрешна. Вокил приклекна до килима, отвивайки чертежът им. Застана на позицията си от предния път. Помнеше добре и зачака търпеливо. Белокосто момиче застана на колене от своята си страна, а след това грижливо постави брожката, върху която беше засъхнала кръвта, а след това и сярата.
-Ще се получи ли като кръвта изглежда така?- попита рижкото.
-Ще стане. Просто водата се е изпарила.
-Добре, пак като преди?
-Не точно,- погледна право към него.
-Ами?- вдигна очи към нея.
-Магическата ни енергия няма как да се изчерпи,- заобяснява.- Предната вечер сме използвали физическата си енергия с много малко магическа. За това бяхме толкова уморени.
-Има логика. Идеи как да поправим това?
-Една. Пръчката ти беше ли в теб онази вечер?
-Не.
-И моята не беше. Идеята ми е да използваме тях.
-Да омагьосаме чертежа?
-Не точно,- помисли как точно да обясни теорията си.- Използваме пръчките си, за да можем да фокусираме магията си, нали така?
Той кимна.
-Хипотетично, би трябвало, ако пръчките ни са в нас да ни помогнат да използваме магическата си енергия.
-Хм, да. Възможно е.
-Твоята в теб ли е?
-Не.
Тя просто му хвърли един по-особен поглед и Вих автомарично стана от мястото си и отиде за пръчката си. След няколко минути се завърна и отново застана на позиция, държеейки магическия предмет в едната си ръка.
-Закачи я на колана си,- посочи към нейния момичето.
Той го направи. И двамата поставиха дланите си върху най-външния кръг на чертежа. Поеха си по една голяма глъдка въздух и отброиха:
Едно…
Две…
Три!
Цялото помещение засия в оранжево-лилаво-розовата светлина. От линийте на чертежа излизаха светкавици, а по стените на общата стая затанцуваха светлинни вълни приличащи на Aurora Borealis. Вихрен и Зина се заоглеждаха наоколо без да откъсват ръцете си от трансмутиращия кръг. Беше изумително красиво и този път не усещаха умора. Точно обратното, усещаха някакъв прилив на енергия, някакъв зарияд. Беше странно и приятно. Брожката извибрира леко и след миг погълна напълно кръвта и сярата.
-Готово е,- каза момичето.
Двамата махнаха ръцете си и си поеха по една странна глъдка въздух. Сякаш до сега се бяха намирали във вихрушка и това беше първото им по-умерено вдишване. Прималяването от предният им опит го нямаше. Хвърлиха си по един самодоволен поглед и се съсредоточиха върху бижуто.
Вихрен Вокил, Ела Благоева and Люба Бюлбулева харесват този пост.
Вихрен Вокил- Ученик, седми курс, дом "Южен вятър"
- Вид на героя : Човек
Галеони : 111
Опит : 80 т.
Ниво :
Бобчета :
@Зинаида Кражова
А бижуто си беше цяло, точно както преди. Не се забелязваше никаква промяна в него, изглеждаше си абсолютно същото на пръв поглед. Формата, дизайнът и размерът се бяха запазили. Въпреки нагледно успешната визуализация на магията, във Вихрен за момент се прокрадва съмнение дали експериментът им наистина е бил успешен. Никъде не пишеше дали светлинното шоу е гаранция за сполучлива трансмутация, може би те всички просто така си изглеждаха, независимо от резултата. Но от друга страна, преди няколко дни не се получи дори светлинното сияние, нали? Всъщност почти нищо не се получи тогава, освен деконструирането на яйцето. Не искаше да се връща назад и да се замисля дали обратната трансмутация наистина бе трудна или те не се бяха подготвили достатъчно и бяха сгрешили, оставяйки пръчките си в спалните.
Повече го вълнуваше резултатът в настоящия момент, но такъв сякаш не се виждаше.
- Сигурна ли си? - попита невярващо без да откъсва поглед от медальона.
- Трансмутацията беше успешна - заяви уверено белокосата с неподлежащ на възражение тон.
Художникът се бе приближил към бижуто, за да го огледа внимателно, може би щеше да открие някаква разлика, ако се вгледа по-добре. Но той бе човек на детайлите, бе им отделил достатъчно внимание, можеше да нарисува брошката със затворени очи.
- Дори петното от кръв не си личи - констатира спокойно.
- Това също е показателно за успеха ни - кимна леко Зина, сякаш бе най-логичното нещо на света. - Кръвта е трансмутирана в състава на среброто, щеше да е на повърхността, ако се бяхме провалили.
Думите ѝ звучаха окуражаващо, но въпреки това, Вокил не успя да се отърве напълно от съмненията си. Което не бе необичайно предвид факта, че бе свикнал с провалите и всеки успех бе изненада дори за него самия.
- Няма видими след…
- Нужно е време на елементите да започнат да си взаимодействат - Кражова изглеждаше все така убедена и недосегаема за съмнения.
- Как ще разберем? - шестокурсникът постави бижуто в центъра на масата, докато двамата се настаняваха в канапетата от двете ѝ страни.
- Нужно е време - бе единственото, което повтори белокосата. Без да ѝ задава повече въпроси, Вихрен се отпусна в креслото си и впери поглед в сребърния предмет.
Време… време бе нужно, за да се създаде и диамант, ако се налагаше да чакат толкова за унищожаването на благородни метали, малкият им експеримент щеше да се окаже неуспешен, въпреки привидно сполучливия опит. Но поне бяха на прав път. Може би деградивните елементи не бяха достатъчно концентрирани, може би трябваше да ползват повече кръв или сярата от няколко яйца? Щяха да го обсъдят и обмислят, но за момента важното бе, че напредваха с по няколко крачки всеки път.
- Виждаш ли? - монотонният глас на Зина почти отекна в празната Обща стая.
- Какв… - моментът, в който отвори устата си, го забеляза.
Цветът. Дори на червеникавата светлина на огъня от камината можеше да се забележи потъмняването на среброто с няколко нюанса, сякаш за броени минути се бе състарило с десетки години.
Двамата се спогледаха. На лицето на Вихрен се бе изписала усмивка, това на Зина може би изразяваше някакво вълнение, нямаше как да е напълно сигурен за емоциите на белокосата. Но за трансмутацията на среброто вече знаеше, че е била успешна.
А бижуто си беше цяло, точно както преди. Не се забелязваше никаква промяна в него, изглеждаше си абсолютно същото на пръв поглед. Формата, дизайнът и размерът се бяха запазили. Въпреки нагледно успешната визуализация на магията, във Вихрен за момент се прокрадва съмнение дали експериментът им наистина е бил успешен. Никъде не пишеше дали светлинното шоу е гаранция за сполучлива трансмутация, може би те всички просто така си изглеждаха, независимо от резултата. Но от друга страна, преди няколко дни не се получи дори светлинното сияние, нали? Всъщност почти нищо не се получи тогава, освен деконструирането на яйцето. Не искаше да се връща назад и да се замисля дали обратната трансмутация наистина бе трудна или те не се бяха подготвили достатъчно и бяха сгрешили, оставяйки пръчките си в спалните.
Повече го вълнуваше резултатът в настоящия момент, но такъв сякаш не се виждаше.
- Сигурна ли си? - попита невярващо без да откъсва поглед от медальона.
- Трансмутацията беше успешна - заяви уверено белокосата с неподлежащ на възражение тон.
Художникът се бе приближил към бижуто, за да го огледа внимателно, може би щеше да открие някаква разлика, ако се вгледа по-добре. Но той бе човек на детайлите, бе им отделил достатъчно внимание, можеше да нарисува брошката със затворени очи.
- Дори петното от кръв не си личи - констатира спокойно.
- Това също е показателно за успеха ни - кимна леко Зина, сякаш бе най-логичното нещо на света. - Кръвта е трансмутирана в състава на среброто, щеше да е на повърхността, ако се бяхме провалили.
Думите ѝ звучаха окуражаващо, но въпреки това, Вокил не успя да се отърве напълно от съмненията си. Което не бе необичайно предвид факта, че бе свикнал с провалите и всеки успех бе изненада дори за него самия.
- Няма видими след…
- Нужно е време на елементите да започнат да си взаимодействат - Кражова изглеждаше все така убедена и недосегаема за съмнения.
- Как ще разберем? - шестокурсникът постави бижуто в центъра на масата, докато двамата се настаняваха в канапетата от двете ѝ страни.
- Нужно е време - бе единственото, което повтори белокосата. Без да ѝ задава повече въпроси, Вихрен се отпусна в креслото си и впери поглед в сребърния предмет.
Време… време бе нужно, за да се създаде и диамант, ако се налагаше да чакат толкова за унищожаването на благородни метали, малкият им експеримент щеше да се окаже неуспешен, въпреки привидно сполучливия опит. Но поне бяха на прав път. Може би деградивните елементи не бяха достатъчно концентрирани, може би трябваше да ползват повече кръв или сярата от няколко яйца? Щяха да го обсъдят и обмислят, но за момента важното бе, че напредваха с по няколко крачки всеки път.
- Виждаш ли? - монотонният глас на Зина почти отекна в празната Обща стая.
- Какв… - моментът, в който отвори устата си, го забеляза.
Цветът. Дори на червеникавата светлина на огъня от камината можеше да се забележи потъмняването на среброто с няколко нюанса, сякаш за броени минути се бе състарило с десетки години.
Двамата се спогледаха. На лицето на Вихрен се бе изписала усмивка, това на Зина може би изразяваше някакво вълнение, нямаше как да е напълно сигурен за емоциите на белокосата. Но за трансмутацията на среброто вече знаеше, че е била успешна.
К Р А Й !
Ела Благоева, Люба Бюлбулева and Зинаида Кражова харесват този пост.