Трансмутация на медальони

@Вихрен Вокил

ГСЛ

@Зинаида Кражова 



Проблемът бе, че няма как да направиш рана, от която да знаеш точно колко капки кръв можеш да изцедиш или поне на рижия му липсваше опит с подобни преживявания и наистина си нямаше представа колко голям разрез трябва да направи. Но бе готов да реже колкото е необходимо, стига да не се налагаше да го прави момичето.
- Къде трябва да е кръвта? -  в гласа му се четеше решителност.
- Върху самата брошка, за да я трансмутираме в среброто -  елементарно Уотсън, би прозвучало съвсем на място тук, но Кражова му го спести. Както му спестяваше и много други неща.
Завъртя няколко пъти ножът в ръката си. Острието бе толкова леко, че Вихрен се запита дали ще успее да прореже кожата му, но бързо получи отговора си, когато няколко тъмночервени капки блеснаха върху бледата му длан.  Стисна ръката си в юмрук, докато няколко капки не се озоваха върху сребърната брошка на Зина.
- Достатъчно е -  прозвуча гласът на третокурсничката.
Според художника по-голямото количество кръв би трябвало да гарантира по-висока концентрация на желязо, следователно да засили ефекта, но тя бе доста по-наясно от него с Алхимията, затова реши да ѝ се довери и да я послуша. Пък и не си представяше да спечели спор с момиче, което влезе в кухнята с твърдението, че е отишла за вечерята на СС. Затова отмести ръката си и спря натиска върху кръвоносните съдове.
- Епискей -  промълви тихо с насочена към раната пръчка и след няколко секунди на ръката му не бе останал дори белег.  Поне това заклинание му се получи, както трябва. Но въпреки това пак не би позволил на белокосата да се нарани. – А сега? -  повдигна сините си очи към нея в очакване на нареждане за следващата стъпка. Бе се примирил, че тя е шефът. Още от самото начало. Нямаше против, щеше да гледа и да се учи.
- Първо ще направим обратна трансмутация на яйцето.
- Ще го „разглобим” до съставните му елементи? -  попита за да е сигурен, че е разбрал правилно думите ѝ, част от терминологията на алхимиците му убягваше.
- Да, за да извлечем само сярата - уточни момичето. – Така ще имаме чисто вещество, което не е замърсено от примеси -  пръстите ѝ заразлистваха тефтера, сякаш търсеше някакви определени записки.  Вихрен я изчака търпеливо, за никъде не бързаха, имаха цяла нощ пред себе си, бе по-добре да са внимателни, да проверяват и изпипват детайлите, защото Алхимията бе това – наука на детайлите, дори една крива линия би могла д обърка целия процес на трансмутация.
- И ако успеем, структурата на среброто ще се разруши сравнително по-бързо, отколкото ако използваме само желязо  -  продължи мисълта ѝ Вокил. Така щяха да знаят дали е експериментът им е успеше и дали има смисъл изобщо да се опитват да подлагат собствените си каишки на същото.
Белокосата кимна едва забележимо и постави яйцето в центъра на кръга. Вихрен изчака мълчаливо да му посочи къде да застане и я изчака отново да прегледа записките си. Момчето си нямаше идея как протича трансмутацията, а неизвестността го изпълваше с несигурност и тревога дали ще се справи. Поне щяха да го направят заедно, което увеличаваше шансовете за успех.
- Готов ли си да започваме? -  гласът на Зин  май звучеше развълнувано, колкото и невероятно да му се струваше това.
- Щом ти си готова -  да скъсваме тия проклети каишки, а след това и целия тоя фарс с вийлите.

 
 
 
 

@Зинаида Кражова



Не спираше да мести поглед между дланите си и чертежа върху пода, не можеше да повярва, че са успели. Случи се толкова безпроблемно – нещо, което никога не му се получаваше с пръчката и заклинанията. Но преди малко, когато изпълни трансмутацията заедно със Зина, не почувства съпротивления, магията просто се подчини. Невероятно за него.
- Същият чертеж ли ще използваме? -  бе достатъчно въодушевен, за да изрисува поне още десет, ако се наложеше, но Кражова бе избрала тази схема от самото начало и Вихрен допреди миг не се бе замислил дали е възможно тя да се използва както за обратната трансмутация, така и за вграждане  на допълнителни вещества в каишките им.
- Да, принципът е същият -  обясни белокосата, докато разчистваше излишните вещества от терена, отреден за изпълнение на магия. -  Просто няма да деконструираме до край, а само колкото да смесим елементите и после отново събираме.
 За пореден път бе изумен от познанията ѝ по темата и си каза, че може би е време да се поинтересува малко повече от Алхимия, особено ако се окажеше, че чрез нея магията му се получава по-сполучливо, отколкото чрез пръчка.  В което все още му бе трудно да повярва, може би щеше да реши, че е сън, ако миризмата на сяра, не се опитваше да извади вечерята му обратно от стомаха му. А може би гаденето бе страничен ефект от използването на прекалено много магия наведнъж, въпрос, по който не му бе хрумнало да се замисли, след като не познаваше достатъчно добре принципите, на които работи трансмутацията.
-  Зин? -  гласът му прозвуча разколебано.
- ММмм? -  момичето проверяваше отново нещо в записките си.
- Достатъчно силни ли сме, за да направим две поредни трансмутации в толкова кратък период от време? -  изстреля мисълта, която бе започнала да го тормози едва преди миг и не си спомняше да бяха обсъждали преди вероятността това да се окаже проблем. Но пък и никой от тях не бе правил това преди. Доколкото  му бе споделила, Зина бе правила една успешна, но дали ако бе опитала втора веднага след това, щеше да увенчае със същият резултат.
- Сега ще разберем, предполагам -  отвърна момичето без да показва дори намек от притеснение. Или  от каквато и да била друга емоция. Нещо, с което Вихрен не просто бе започнал да свиква, но понякога искрено завиждаше.  -  Все пак сме двама -  звучеше успокоително, но рижия не бе сигурен него ли се опитваше да успокои или в нея също се бяха зародили известни колебания.
- Да, двама сме -  усмихна се окуражително, макар да продължаваше да не се вижда като особено голяма помощ за белокосата, почти всичко бе направила сама.
 
Внимателно постави зацапаната със собствената му кръв сребърна брошка в центъра на кръга, където допреди миг бе стояло вече деконструираното яйце, а върху нея добави жълтеникавото вещество.  Стараеше се да не настъпва линиите на чертежа, когато излезе от орбитата му забеляза, че третокурсничката вече е заела отново мястото си до кръга.
- Същото ли да правя? -  искаше да е сигурен, че този път няма да оплеска нещата.

 
 
 
 
 
 
 
 

@Зинаида Кражова

Искаше да ѝ каже нещо окуражително, но не знаеше какво… Не беше сигурен дали ще има сили да говори.  Операцията го бе изтощила повече, отколкото би си признал пред Зин. Дори не направи опит да се изправи на крака, усещаше болка с всеки нерв в тялото си, нямаше да успее да се задържи на треперещите си крайници. Затова просто се отпусна назад и потърси опора в стената зад себе си. Чувството за изтощение бе същото като след Слънчевия коридор, макар сега да влагаше доброволно енергията си в заклинанието и се стараеше откровено повече. Източникът на енергия просто секна, нямаше да разбере какво се е случило, ако не беше визуализацията. Магията спря. Това ли беше всичко? Имаш си определено количество магия, което можеш да изразходваш наведнъж и после какво?  Как го презареждаш? Как генерираш още? Как правиш магии, изискващи повече енергия?  Никога не бе срещал в книгите информация за магьосници, които са изчерпали магията си и са станали безсилни. Опитваше се да използва тази мисъл като успокоение. Утре щеше да се събуди и да опита отново, да накара чертежите отново да засияят. Нали? Или не. Ако нямаше достатъчно сила, за да направи дори прости заклинания, щяха ли да го натикат пак в Коридора? Да, вероятно щяха. И нямаше да оцелее… 



Опитваше се да фокусира погледа си върху брошката, въпреки констатацията на белокосата. Надяваше се, че е възможно да не е видяла добре или да е сбъркала в преценката си и трансмутацията да е била успешна. Но не си спомняше някога Зина да грешала за нещо. Дори върху безизразното лице на белокосата се бе изписало изтощение. Фактът го смути. Макар да бе готов да изтощава собственото си тяло до припадък, някакво новопородило се чувство на покровителство към момичето, го караше да се притеснява за нея повече, отколкото за себе си. Нямаше да позволи тя да пострада, дори това да означаваше…
-Може би трябва да включим и друг - гласът му бе нисък и дрезгав, излизаше на пресекулки, все едно бе пробягал няколко пъти куидичното игрище.- Така ще вложим повече енергия. 
- Кой би рискувал с нас за нещо толкова рисковано? - струваше му се, че гласът ѝ трепери. 
- Не съм сигурен - признава тихо, докато прехвърля в главата си списък с имена.
- Нека опитаме отново - промълвява едва отваряйки уста, но среща погледа му и се разколебава. - След два дни, ще сме достатъчно отпочинали. 
- Но ако пак не успеем, ще включим още някого - не спира да настоява Вокил. 
- Ще успеем. Днес успяхме - напомня му. - Но магията е изтощаваща, не сме достатъчно силни за две поредни трансмутации. По една на ден. Ще съберем сили и ще опитаме отново. 
- Добре - въздъхва все така облегнат на стената. - Ще те чакам тук отново след два дни. 

Събрал е достатъчно сили, за да се изправи и да приведе стаята в предишния ѝ вид, докато Зина се грижи да прибере необходимите им неща.