ГСЛ
2 posters
Общата стая на дом „Южен вятър“ и скапаните медальони
Зинаида Кражова- Ученик, четвърти курс, дом "Южен вятър"
- Вид на героя : Човек
Галеони : 151
Опит : 80 т.
Ниво :
Бобчета :
@Вихрен Вокил
ГСЛ
ГСЛ
Беше късно вечерта. Много късно. Повечето ученици вече караха трети или четвърти сън. Ключовата дума тук беше – повечето. Зинаида се беше сгушила на едно от креслата, край една от камините в общата стая и се беше зачела в някаква книга. Преумората от тренировките в Мелачката беше докарала безсъние у третокурсничката или по-точно липсата на нужното спокойствие, за да се отпусне и да заспи. Другата причина за будуването й беше проклетия сребърен медальон, висящ на врата й дори в този момент. Вече седмици търсеше начин да се отърве от него поне за няколко часа. Да се измъкне през коридора край килиите и да полети. Да почувства вятъра, да почувства облекчение, да почувства свобода, макар и открадната за миг, но проклетото нещо беше слепено с нея. Беше се опитала просто да го остави под завивките си и да се измъкне от общата стая, но моменът в който крака й стъпи извън помещението, сребърното бижу сякаш излетя от спалното помещение и се удари в нея, увисвайки на мясото си. Което разбира се предизвика появата на една от вийлите, патрулиращи коридорите. Белокосото момиче дори не се опитваше да им запомни имената, бяха прекалено много, а и без това не беше разумно да се говори много с тях. Имаше си собствени наименования за тях – Нудистката беше тази, която беше останалата без дрехи по трансфигурация (благодарение на Люба), Звероокротителката или тази, която съпровождаше Илиян и тем подобни. Жената която се появи пред нея наричаше Куцата, защото леко накуцваше с десният си крак. След кратък разговор и малка доза лъжа, Кражова успя да убеди жената, че просто е искала да отиде до тоалетна и е забравила медальона си. Все пак не спяха с тях. Номерът беше минал, но надали щеше да проработи втори път. Беше забелязала, че ученици търсят начин да се отърват от „каишките си“, но поне за момента без кой знае какъв успех. И така се беше обърнала за помощ към единственото място, за което се досещаше, а именно – любимите й книги. Книжлето, което държеше беше с черни и износени корици и пожълтели страници. Заглавието на книгата беше почти изтъркано и много трудно се разбираше за какво е. Беше взела малко тефтерче със себе си и любимата си писалка, и периодично драскаше нещо там, без да откъсва поглед от текста. Внезапно чу как вратата на спалното помещение на момчетата се отваря и почти мигновено скри книгата, впервайки поглед, кой и къде е тръгнал по това време. Не че тя имаше правото да го съди, но най-вероятно щеше. Точно се опитваше да се прикрие някак в креслото, когато разграничи покритото с лунички лице на Вихрен.
-Вихрене?- дирекно се обърна към него без да се замисля.
-Ъ, Зинаида?- стресна се леко той.- Защо не спиш?
-Спането е загуба на време.
-Аха, сенките под очите ти твърдят друго.
Тя не му отговори нищо, сведе глава, но не откъсваше отчи от познатия си. Шестокурсникът се приближи и седна на креслото до нея, забелязвайки не добре скритото книжле и тефтерчето, но реши да не разпитва за тях.
-И мен не ме лови сън,- каза й.- Всичко е такава каша. А това нещо е голяма пречка…
Повдигайки леко жълтият медальон с формата на слънце, висящ на врата му. Вокил заби поглед в припукващия пред тях огън и замълча. Зинаида се замисли, че може би с „другар“ би решила проблема по-лесно и извади черното книжле, подавайки му го. Рижкото се сепна и някак механично взе предмета в ръце. Наклони го на едната страна, после на другата в опит да разчете заглавието, присвивайки очи.
-„Практична Алхимия“,- прошепна след миг.
Вихрен Вокил, Ела Благоева, Юлий Звездинов, Люба Бюлбулева and Ина Янакиева харесват този пост.
Вихрен Вокил- Ученик, седми курс, дом "Южен вятър"
- Вид на героя : Човек
Галеони : 111
Опит : 80 т.
Ниво :
Бобчета :
@Зинаида Кражова
Премигна няколко пъти, докато въртеше книгата в ръцете си на светлината на огъня и местеше поглед от томчето към Зина и обратно. Кой курс беше тя? Не можеше да каже със сигурност, но изглеждаше по-малка от него, а не си спомняше той да е изучавал тази книга. Определено не беше включена в учебната програма, освен ако новите Властелини на Мунгав не я бяха добавили, заедно с Тъмните магии за горните курсове… Защо не знаеше кой курс е Зина?
После нещо в книгата привлече вниманието му.
- Не е от училищната Библиотека? - осъзнаваше колко безсмислен бе въпросът му, когато се вгледа в безизразното лице на белокосото момиче. Нещо му подсказваше, че тя е идеалният човек за пазене на тайни.
- Чел ли си я. - ей така си зададе въпроса с равна интонация и буквално видима точка в края на изречението, с което рижият бе започнал да свиква, напоследък по една или друга причина често се оказваше в компанията на момичето.
- Законът за равностойната размяна, нали? - една рижава вежда се раздвижи, докато кошмара, довел го тук посред нощ и спомените му от някаква подобна книга, четена преди години, се бореха за надмощие в съзнанието му. – Човек не може да придобие нещо без да пожертва друго със същата стойност - цитираше по памет нещо, което, ако правилно си спомняше, се наричаше „Първи закон на алхимията за равностойната размяна”. - Нещо не може да бъде създадено от нищо, ако предмет бъде деконструиран до съставните си елементи, те ще бъдат равни на масата му… - може би е от умората или просто не си ги спомня правилно, но в момента не открива логика в думите, излизащи от устата му. Звучат му толкова безсмислено, че се замисля дали паметта не му изневерява и не е чел нещо съвсем различно. Изкушава се да разтвори отново книгата на Зина и да потърси точните изрази, но осъзнава, че в момента не е способен да се фокусира върху текста. Вместо това напряга отново паметта си за още нещо, което се опитваше да си пробие път до съзнанието му. – Обекти, съставени от конкретен материал или елемент, могат да бъдат трансформирани само в предмети с подобен състав… - продължи някак по инерция без да придава особено значение на собствените си думи, веднъж започнал да нарушава тишината не знаеше как да спре. Какво още си спомняше? Не много, честно казано. Не се интересуваше твърде от материята и четеше повече за обща култура, предвид факта, че не бе добър в заклинанията не виждаше смисъл да се задълбочава с различните направления на магията.
Връща томчето на момичето, като се въздържа да коментира бележника и писалката, не беше негова работа, а и Зинаида не бе човек, който би споделил нещо, което не иска. Отпусна глава на облегалката на креслото и се загледа в танцуващите отблясъци на пламъците, беше адски изморен, но не искаше да се връща в леглото, където го очакваше поредният кошмар след тежките „тренировки” в Слънчевия коридор. Сред сенките на тавана танцува отблясъкът на златистият медальон, а съзнанието му продължава да повтаря законите на алхимията, за да се фокусира върху нещо различно от изтерзаните дни и кошмарните нощи. Белокосата се е смълчала до него.
Внезапно при поредното повтаряне на закона, нещо го сепва. Разфокусираният му поглед внезапно се съсредоточава върху малкото златно слънце на тавана и Вихрен измества очи към Зинаида и книгата ѝ.
- Вярваш ли, че ще проработи?
Премигна няколко пъти, докато въртеше книгата в ръцете си на светлината на огъня и местеше поглед от томчето към Зина и обратно. Кой курс беше тя? Не можеше да каже със сигурност, но изглеждаше по-малка от него, а не си спомняше той да е изучавал тази книга. Определено не беше включена в учебната програма, освен ако новите Властелини на Мунгав не я бяха добавили, заедно с Тъмните магии за горните курсове… Защо не знаеше кой курс е Зина?
После нещо в книгата привлече вниманието му.
- Не е от училищната Библиотека? - осъзнаваше колко безсмислен бе въпросът му, когато се вгледа в безизразното лице на белокосото момиче. Нещо му подсказваше, че тя е идеалният човек за пазене на тайни.
- Чел ли си я. - ей така си зададе въпроса с равна интонация и буквално видима точка в края на изречението, с което рижият бе започнал да свиква, напоследък по една или друга причина често се оказваше в компанията на момичето.
- Законът за равностойната размяна, нали? - една рижава вежда се раздвижи, докато кошмара, довел го тук посред нощ и спомените му от някаква подобна книга, четена преди години, се бореха за надмощие в съзнанието му. – Човек не може да придобие нещо без да пожертва друго със същата стойност - цитираше по памет нещо, което, ако правилно си спомняше, се наричаше „Първи закон на алхимията за равностойната размяна”. - Нещо не може да бъде създадено от нищо, ако предмет бъде деконструиран до съставните си елементи, те ще бъдат равни на масата му… - може би е от умората или просто не си ги спомня правилно, но в момента не открива логика в думите, излизащи от устата му. Звучат му толкова безсмислено, че се замисля дали паметта не му изневерява и не е чел нещо съвсем различно. Изкушава се да разтвори отново книгата на Зина и да потърси точните изрази, но осъзнава, че в момента не е способен да се фокусира върху текста. Вместо това напряга отново паметта си за още нещо, което се опитваше да си пробие път до съзнанието му. – Обекти, съставени от конкретен материал или елемент, могат да бъдат трансформирани само в предмети с подобен състав… - продължи някак по инерция без да придава особено значение на собствените си думи, веднъж започнал да нарушава тишината не знаеше как да спре. Какво още си спомняше? Не много, честно казано. Не се интересуваше твърде от материята и четеше повече за обща култура, предвид факта, че не бе добър в заклинанията не виждаше смисъл да се задълбочава с различните направления на магията.
Връща томчето на момичето, като се въздържа да коментира бележника и писалката, не беше негова работа, а и Зинаида не бе човек, който би споделил нещо, което не иска. Отпусна глава на облегалката на креслото и се загледа в танцуващите отблясъци на пламъците, беше адски изморен, но не искаше да се връща в леглото, където го очакваше поредният кошмар след тежките „тренировки” в Слънчевия коридор. Сред сенките на тавана танцува отблясъкът на златистият медальон, а съзнанието му продължава да повтаря законите на алхимията, за да се фокусира върху нещо различно от изтерзаните дни и кошмарните нощи. Белокосата се е смълчала до него.
Внезапно при поредното повтаряне на закона, нещо го сепва. Разфокусираният му поглед внезапно се съсредоточава върху малкото златно слънце на тавана и Вихрен измества очи към Зинаида и книгата ѝ.
- Вярваш ли, че ще проработи?
Юлий Звездинов, Люба Бюлбулева, Ина Янакиева and Зинаида Кражова харесват този пост.
Зинаида Кражова- Ученик, четвърти курс, дом "Южен вятър"
- Вид на героя : Човек
Галеони : 151
Опит : 80 т.
Ниво :
Бобчета :
Момичето повдигна рамене в отговор. Тя самата не беше сигурна дали и какво би проработило с новите им придобивки.
-Прав си, не е от библиотеката,- каза му тихо, без да го поглежда.- Намерих я в кабинета на баща ми преди да тръгна насам за учебната година. Нямаше нищо друго за четене и… я взех.
-Баща ти алхимик ли е?
Поклати глава в знак на отрицание. А беше ли сигурна всъщносът? Не че това имаше значение. Нямаше контакт с родителите си, заради новото ръководство. И да искаше да рабере, нямаше как да стане.
-Опитвала ли си се да трансфигурираш нещо?
-Само един малък нож. Откъснах парче станиол от един шоколад и реших да пробвам.
Разгърна тефтера си и му показа схемата, която беше използвала за целта. Сложно преплетените кръгове и линии с надписи привлякоха вниманието на момчето. Взе да разсъждава, дали биха могли да раздробят медальона на съставни части? Или пък да го превърнат в друг предмет? Дали би проработило? Дали би спряло поне част от предполагаемо многото заклинания набутани в него?
-Има обаче един проблем,- обясни монотонно момичето.- Трите главни закона на алхимията: 1) забранено е трансмутацията на злато; 2) да не се използва срещу министерството и 3) забранена е трансмутация на хора.
-Добре де, ние не бихме направили нито едно от тези неща.
Белокосото момиче затвори тефтера си, остави го настрани и се приближи към момчето, сочейки жълтият му медальон.
-Нямаме идея от какъв материал е.
Това беше напълно вярно. Знаеха, че тези на редовите са от сребро, но тези на издигнатите бяха загадка. В предвид цвета им най-логичното предположение беше, че са златни, но нямаха никаква идея дали е така. Една мисъл тормозеше умореното съзнание на Вихрен. Законите са си закони, правилата – правила, но беше сигурен, че съдомничката му нямаше да си губи времето с това магическо подделение без причина. Особено посред нощ. А може би…
-Може би търсиш отговора погрешно,- обади се накрая той.
Тя заби умореният си поглед в лицето му и търпеливо изчака пояснение. Винаги следваше такова от Вокил.
-Ние не можем да манипулираме метали чрез магия,- подхвана.- Предполагам за това си се зачела в книгата. Алхимията може, въпреки някои ограничения. Ами ако… ако има някаква кутия? Или нещо подобно… нещо, което да държи медальоните на мястото им? Поне това?
Хмм…
магия (за мен си)
Вихрен Вокил, Юлий Звездинов, Люба Бюлбулева, Ина Янакиева and Зак Кралев харесват този пост.
Вихрен Вокил- Ученик, седми курс, дом "Южен вятър"
- Вид на героя : Човек
Галеони : 111
Опит : 80 т.
Ниво :
Бобчета :
@Зинаида Кражова
- Или просто някакво пространство, в което магията не действа? Изолираща материя, тъкан, вакуум? Нещо такова? - беше ли възможно изобщо да се създаде вакуум чрез алхимия? Прехвърляше всевъзможни идеи в ума си, търсейки нещо, за което да се хване, някакво начало, някаква надежда за свобода… Каквото и да е! Колкото и минимални да изглеждат шансовете за успех бе готов да рискува.
Трябваше да има начин да се отърват от “каишките”, просто те все още не го бяха открили, но дори да търсиш на погрешното място беше по-добре от това да не правиш нищо. Вихрен отказваше просто да се примири с положението си на затворник, затова всяка хрумка му беше добре дошла. Изпита искрено възхищение към момичето, задето се бе досетило за нещо, което на него изобщо не му хрумна. Трябва да си признае, че първоначалния импулс просто да унищожи медальона си с Бомбарда, бе трудно преодолим. Но по този начин “нещото” щеше веднага да изпрати индикация за нередност и да му навлече редица проблеми с вийлите, каквито за момента се опитваше да избягва.
Различните идеи се лутаха сред мислите му, проблясваха за миг и изчезваха в хаоса, преди да е успял да обмисли обстойно някоя от тях.
- А може би четем законите твърде буквално - изрече накрая, загледан в огъня.
- Какво имаш предвид. - монотонният глас на белокосата бе спрял да го изненадва.
- Забранено е създаването на злато, а ние няма да създаваме - обяснява с тих, лишен от вълнение глас, твърде изморен е, а и в среднощната тишина дори шепотът отеква като вик. - Нито ще превръщаме златото в друг вид метал. Просто ще го превърнем в… нещо друго?
В Законите не се споменаваше нищо за сребро, което бе обнадеждаващо. Дори за половината ученици да успееха да извоюват свобода, пак щеше да е нещо. Малката победа бе по-добра от никаква.
- Но дори да успеем да ги “пожертваме”, за да придобием нещо със същата стойност, не знаем дали няма да запазят магическите си качества - прекъсва еуфоричните му монолози Зинаида.
- Дали това е проблем, зависи от онова, в което ще ги превърнем - продължаваше да се опитва да намери решение, когато осъзна, че момичето е вперило поглед в него, очаквайки да се доизкаже. - Мисля, че на врата ми виси един бъдещ снич, който няма търпение да пърха из замъка - подхвърли почти небрежно, докато се опитваше да структурира идеята в главата си и да обмисли детайлите.
- Омагьосани са да се придържат към нас, дали ще е на врата ти или на крачка зад теб, няма голямо значение - Кражова изрече на глас собствените му опасения.
- Трябва да ги измамим, че са с нас. Дали един косъм би свършил работа или ще се наложи да жертваме повече ДНК? - зададе въпроса почти на шега, но май даде тема за размисъл на белокосото момиче.
- Или просто някакво пространство, в което магията не действа? Изолираща материя, тъкан, вакуум? Нещо такова? - беше ли възможно изобщо да се създаде вакуум чрез алхимия? Прехвърляше всевъзможни идеи в ума си, търсейки нещо, за което да се хване, някакво начало, някаква надежда за свобода… Каквото и да е! Колкото и минимални да изглеждат шансовете за успех бе готов да рискува.
Трябваше да има начин да се отърват от “каишките”, просто те все още не го бяха открили, но дори да търсиш на погрешното място беше по-добре от това да не правиш нищо. Вихрен отказваше просто да се примири с положението си на затворник, затова всяка хрумка му беше добре дошла. Изпита искрено възхищение към момичето, задето се бе досетило за нещо, което на него изобщо не му хрумна. Трябва да си признае, че първоначалния импулс просто да унищожи медальона си с Бомбарда, бе трудно преодолим. Но по този начин “нещото” щеше веднага да изпрати индикация за нередност и да му навлече редица проблеми с вийлите, каквито за момента се опитваше да избягва.
Различните идеи се лутаха сред мислите му, проблясваха за миг и изчезваха в хаоса, преди да е успял да обмисли обстойно някоя от тях.
- А може би четем законите твърде буквално - изрече накрая, загледан в огъня.
- Какво имаш предвид. - монотонният глас на белокосата бе спрял да го изненадва.
- Забранено е създаването на злато, а ние няма да създаваме - обяснява с тих, лишен от вълнение глас, твърде изморен е, а и в среднощната тишина дори шепотът отеква като вик. - Нито ще превръщаме златото в друг вид метал. Просто ще го превърнем в… нещо друго?
В Законите не се споменаваше нищо за сребро, което бе обнадеждаващо. Дори за половината ученици да успееха да извоюват свобода, пак щеше да е нещо. Малката победа бе по-добра от никаква.
- Но дори да успеем да ги “пожертваме”, за да придобием нещо със същата стойност, не знаем дали няма да запазят магическите си качества - прекъсва еуфоричните му монолози Зинаида.
- Дали това е проблем, зависи от онова, в което ще ги превърнем - продължаваше да се опитва да намери решение, когато осъзна, че момичето е вперило поглед в него, очаквайки да се доизкаже. - Мисля, че на врата ми виси един бъдещ снич, който няма търпение да пърха из замъка - подхвърли почти небрежно, докато се опитваше да структурира идеята в главата си и да обмисли детайлите.
- Омагьосани са да се придържат към нас, дали ще е на врата ти или на крачка зад теб, няма голямо значение - Кражова изрече на глас собствените му опасения.
- Трябва да ги измамим, че са с нас. Дали един косъм би свършил работа или ще се наложи да жертваме повече ДНК? - зададе въпроса почти на шега, но май даде тема за размисъл на белокосото момиче.
Юлий Звездинов, Люба Бюлбулева and Зинаида Кражова харесват този пост.
Зинаида Кражова- Ученик, четвърти курс, дом "Южен вятър"
- Вид на героя : Човек
Галеони : 151
Опит : 80 т.
Ниво :
Бобчета :
Зина потъна някъде в мислите си. Отпусна се назад и опря леко свит юмрук пред устата си, събеседникът й също се отпусна в креслото. „Нещо което би ги измамило“, умуваше. С другата си ръка взе тефтера със записките си бавно взе да прелиства. Имаше основно схеми за различни трансмутации и тук-там някакви запсики за еленетите и техните взаимодействия. Сети се нещо. Хвърли тефтера настрани и той тупна на земята, което стресна леко шестокурсника. Грабна книгата по алхимия и взе нервно и бързо да прелиства страниците. Знаеше много добре какво търси, въпроса беше, в кой раздел го беше чела…
-Тук,- спря се.- Тук описват как различните видове метали и елементи си взимодействат или как не си.
-Добре,- несигурно се приближи към нея Вихрен.
-Когато спомена ДНК се сетих нещо.
-Аз се шегувах Зи…
-Ето го!- премести книгата помежду им и взе да сочи с пръст, четеейки на глас,- „…комбинирането на ♂ и ☾ отслабва значително структурата и силата на ☾…“
Прелисти на следващата страница, като закова пръст някъде в средата й и продължи:
-„… ♂ и ☉ имат сходен състав и трудно се трансмутират. ⊖ влияе силно на ☉ и би могло да отслаби ефекта му…“
Отново направи пауза и в очите й се появиха онези характерни за нея пламъчета.
-Това е,- каза тихо.- Това е отговора, който търсим.
-Отговорът е, че някакви символи си пречат едни на други?- объркано и леко закачливо попита рижкото.
-Това са алхмичните символи на различни елементи,- обясни му.- Чакай…
Вдигна тефтера си от земята, подавайки книгата на момчето, за да я държи отворена и взе да рови из записките си. След миг се спря на страница изрисувана и изписана с множество символи наподобяващи тези в книгата. Младият Вокил се беше интресеувал от алхимия, да, но определено не чак до такава дълбочина. Символите и тяхното значение му бяха непознати, но в този момент той се запозна с тях. Зина беше разписала прилежно на няколко страници всеки един от тях и съответното им поделение. Метали, руди, соли, процеси, други субстанции, Аристотелови елементи… бяха толкова много. Тя подпря записките си, така че да са близо от книгата и му посочи:
♂ - желязо (метал)
☾ - сребро (благороден метал)
☉ - злато (благороден метал)
⊖ - сол (минерал)
-От кога се учиш на това? Кога намираш време?- Вихрен не можеше да скрие удивлението си.
-Това няма значение.
-Добре,- подсмихна се леко.- Значи ни трябват желязо и сол, ако разбирам правилно. Но къде е ДНК-то?
Зина го погледна право в очите с най-сериозната си физиономия до момента, а пламъчетата в очите й се бяха разгоряли още повече.
-В кръвта ни има желязо, а в сълзите и потта – сол.
Вихрен Вокил, Пейо Желев, Ела Благоева, Юлий Звездинов and Илияна Георгиева харесват този пост.
Вихрен Вокил- Ученик, седми курс, дом "Южен вятър"
- Вид на героя : Човек
Галеони : 111
Опит : 80 т.
Ниво :
Бобчета :
@Зинаида Кражова
- Мхм - беше единственият звук, който издаде, защото осъзнаваше, че в познанията му има твърде много пропуски, за да успее да свърже нещата по начина, по който го правеше третокурсничката. По същата причина му беше трудно и да проследи мисълта ѝ, поне не със същата скорост, с която очевидно пропускаше в главата ѝ, ако се съдеше по блесналите ѝ очи. Бе му нужно време, за да подреди познатите им факти за медальоните, повърхностните си знания по алхимия и думите на Зина, така че всичко да придобие някакъв смисъл и то в полза на хлапетата срещу лъскавите каишки. Обаче опитите му не се увенчаха с успех.
Кръв и пот? За пореден път момичето, на което гледаше повече като дете, успяваше да го изуми със знанията си и да го накара да се почувства невеж, въпреки всички изчетени книги. Не можеше да отрече, че въпреки всичките си странности, Зинаида бе изключително умна и се радваше, че бе решила да се присъедини към малката им групичка. Сега продължаваше да я гледа неразбиращо, но явно белокосата все пак бе успяла да прочете объркването му и се притече на помощ.
- Ще трансмутираме елементи към медальоните - равният ѝ тон бе толкова тих, че не успяваше да заглуши пукането не огъня до тях. Може би изразяваше усещане за неувереност, страх, че някой може да дочуе плана им или просто спокойствие, Вихрен не успяваш да прецени. Бе прекалено зает да търси логиката в думите ѝ, за да се опитва да разчете всички странични неща.
- Почти съм сигурен, че съм пролял достатъчно пот по това - посочва собствения си златист медальон - Но все още си е здрав – добавя с огромно съжаление.
- Не, не, не. Не действа така – в моменти като този е искрено благодарен, че не може да прочете върху лицето на Кражова какво точно си мисли за него и неадекватността му по темата. И дори не може да използва умората като оправдание.
- Добре, признавам, че познанията ми по Алхимия не са големи - и напълно се изчерпваха с цитираната преди малко теория, никога не се бе осмелявал да опита нещо повече, но нямаше проблем да признае невежеството си пред Зина. - Ще ми трябват повече разяснения - местеше поглед между книгата, записките в тефтера и пламъчетата в очите на момичето. – Ако нямаш против да споделиш прозренията си, разбира се - макар да не беше сигурен дали щеш да успее да ѝ бъде от полза по някакъв начин.
- Има разлика между това да посипеш златото със сол и да трансмутираш сол към състава му - започна третокурсничката. Права беше, разбира се, солта от потта докосваше златото, но бе външен фактор и като такъв не можеше да го разруши. Ударът трябваше да дойде отвътре, в сърцевината на самия метал.
- Предлагаш да се опитаме да ги разрушим, чрез собственото си ДНК? - ако правилно бе разбрал идеята на Зина. - Имаш ли идея как? - защото беше толкова брилянтно, че си струваше да опитат, дори ако не се получи.
- Мхм - беше единственият звук, който издаде, защото осъзнаваше, че в познанията му има твърде много пропуски, за да успее да свърже нещата по начина, по който го правеше третокурсничката. По същата причина му беше трудно и да проследи мисълта ѝ, поне не със същата скорост, с която очевидно пропускаше в главата ѝ, ако се съдеше по блесналите ѝ очи. Бе му нужно време, за да подреди познатите им факти за медальоните, повърхностните си знания по алхимия и думите на Зина, така че всичко да придобие някакъв смисъл и то в полза на хлапетата срещу лъскавите каишки. Обаче опитите му не се увенчаха с успех.
Кръв и пот? За пореден път момичето, на което гледаше повече като дете, успяваше да го изуми със знанията си и да го накара да се почувства невеж, въпреки всички изчетени книги. Не можеше да отрече, че въпреки всичките си странности, Зинаида бе изключително умна и се радваше, че бе решила да се присъедини към малката им групичка. Сега продължаваше да я гледа неразбиращо, но явно белокосата все пак бе успяла да прочете объркването му и се притече на помощ.
- Ще трансмутираме елементи към медальоните - равният ѝ тон бе толкова тих, че не успяваше да заглуши пукането не огъня до тях. Може би изразяваше усещане за неувереност, страх, че някой може да дочуе плана им или просто спокойствие, Вихрен не успяваш да прецени. Бе прекалено зает да търси логиката в думите ѝ, за да се опитва да разчете всички странични неща.
- Почти съм сигурен, че съм пролял достатъчно пот по това - посочва собствения си златист медальон - Но все още си е здрав – добавя с огромно съжаление.
- Не, не, не. Не действа така – в моменти като този е искрено благодарен, че не може да прочете върху лицето на Кражова какво точно си мисли за него и неадекватността му по темата. И дори не може да използва умората като оправдание.
- Добре, признавам, че познанията ми по Алхимия не са големи - и напълно се изчерпваха с цитираната преди малко теория, никога не се бе осмелявал да опита нещо повече, но нямаше проблем да признае невежеството си пред Зина. - Ще ми трябват повече разяснения - местеше поглед между книгата, записките в тефтера и пламъчетата в очите на момичето. – Ако нямаш против да споделиш прозренията си, разбира се - макар да не беше сигурен дали щеш да успее да ѝ бъде от полза по някакъв начин.
- Има разлика между това да посипеш златото със сол и да трансмутираш сол към състава му - започна третокурсничката. Права беше, разбира се, солта от потта докосваше златото, но бе външен фактор и като такъв не можеше да го разруши. Ударът трябваше да дойде отвътре, в сърцевината на самия метал.
- Предлагаш да се опитаме да ги разрушим, чрез собственото си ДНК? - ако правилно бе разбрал идеята на Зина. - Имаш ли идея как? - защото беше толкова брилянтно, че си струваше да опитат, дори ако не се получи.
Ела Благоева, Илияна Георгиева and Зинаида Кражова харесват този пост.
Зинаида Кражова- Ученик, четвърти курс, дом "Южен вятър"
- Вид на героя : Човек
Галеони : 151
Опит : 80 т.
Ниво :
Бобчета :
-Не точно,- взе да обяснява момичето.- Медальоните са свързани с нас. Дали чрез магическото ни ядро или ДНК-то ни, няма значение, тъй като и двете са част от нас. Използвайки правилния елемент, съдържащ ДНК-то ни, би трябвало да заблуждава успешно каквито и заклинания да има набутани в тези… „украшения“.
-Отслабването, което книгата споменава…
-Да. Ако успеем да трансмутираме дори капка кръв или пот към тях, това ще отслаби структурата на металите и ще разбърка малко цялостта на заклинанията.
-Като при пръчките и метлите. Ако те бъдат счупени или цялостта им бъде нарушена или губят магическия ефект напъло или не работи правилно. Но привидно са си наред,- добави Вихрен и една нотка на вълнение се долови в гласът му.
Зина просто му кимна одобрително. Сега вече му стана ясно. Идеята звучеше гениално. Нямаше да се опитат да унищожат каишките или да деактивират заклинанията със заклинания, напротив, щяха да им повлияят отвътре. Като вирус, който незабележимо да действа в полза на учениците. Вокил вече беше готов да скочи от мястото си и да направи каквото беше нужно, за да може този план да сработи. И тогава:
-Има само един проблем,- промълви тихо момичето.
Разбира се…
-Не съм сигурна, че съм достатъчно силна да направя трансмутацията. Нито дали ще стане от първия път.
-Мога да опитам,- предложи той.- Или двамата заедно. Ако помня правилно трансмутации може да се правят и от повече от един човек.
-Могат, да. Прав си.
Кражова напълно беше забравила тази подробност. Тя сама или Вихрен сам, можеше и да не успеят, но заедно – трябваше да се получи. Нали? И все пак… дали беше умно да пробват директно върху медальоните. Досети се нещо.
-Имам една сребърна брошка от майка ми,- подхвана пак тя.- Можем да я омагьосаме и да опитаме да добавим капка кръв към нея. Така ще знаем точно как работи трансмутацията… ако е успешна разбира се.
-Пробна трансмутация. Звучи добре,- одобри рижкото.- Кое заклинание да използваме обаче?
Двамата потънаха в размисли. Не беше нужно да е нещо сложно или силно. Нито опасно. А трябваше ли им омагьосване всъщност?
-Вих, ами ако можем да проверим без заклинание?
-Какво ти хрумна?- вече нищо не можеше да го изненада.
Тя отново грабна книгата и взе да търси нещо, докато обяснява:
-Ако трансмутираме брошката ми успешно, тя трябва да изглежда безупречна, нали?
-Да.
-Но няма да е. Ако я изложим на нещо, което външно влияе на среброто, но с бавни темпове…
-То с нарушената структура, ще повлияе много по-бързо.
-Именно.
Тя продължи да рови из книгата като прехвърляше страниците напред и назад по няколко пъти. Имаше едно вълнение в търсенето й и нямаше търпение да до намери.
-Ето го,- забоде пръст на нов символ.
☩
Вихрен взе записките й и взе да търси значението на кръстоподобната фигура. Не му отне много време:
-Сяра,- каза тихо.- Откъде ще намерим сяра? Може би от кабинета по отвари?
-От закуска,- отвърна му с равен и сериозен тон.
Той я погледна многозначително, но изчака пояснение, което не закъсня:
-Варените яйца съдържат безопасна за нас сяра, но достатъчно силна, за да повлияе на среброто.
ловкост
Вихрен Вокил, Ела Благоева, Юлий Звездинов and Илияна Георгиева харесват този пост.
Вихрен Вокил- Ученик, седми курс, дом "Южен вятър"
- Вид на героя : Човек
Галеони : 111
Опит : 80 т.
Ниво :
Бобчета :
@Зинаида Кражова
Зина притежаваше ненадминатото умение да го кара да се чувства като наивно дете, разговарящо с всезнаещ възрастен, когато всъщност детето би трябвало да е тя. И това не можеше да не събуди възхищение у Вихрен, чийто единствен талант бе просто да рисува и се проваляше главоломно с всичко останало. Затова я гледаше по съшия начин, по който би гледал някое йети, примерно – като рядък екземпляр от изчезващ вид.
- Знаеш какво съдържа всяка хапка, която слагаш в устата си, нали? - около нея вече не знаеше дали задава въпросите сериозно или на шега, но сериозният поглед на момичето му подсказва, че е прав.
Премисли отново планът им, ако успееха щяха да имат отново поне част от свободата си, ако ли не – поне нямаше да са се предали без борба. Може би трябваше да включат още някого, някой който е умел с магията, какъвто Вокил изобщо не беше. Ако Трансмутацията позволяваше включването на няколко души, то трябваше наистина да се опитат да използват максималната налична сила, но това в същото време означаваше да замесят още хора, а точно сега Вихрен не бе сигурен на кого може да вярва.
Освен това изискваше пространство, при други обстоятелства биха могли да използват старите затворнически килии, но към настоящия момент там почти винаги имаше наказан ученик. Не им оставаше голям избор от места, на които вийлите няма да ги открият.
- А къде? Ако излезем от тук ще ни засекат - вря се в очакване на поредния очевиден отговор.
- Тогава няма да излизаме.
- Тук? - погледът му се плъзна по стените, после по застлания с дебел килим под. - Да, може би ще успеем да махнем килима. - кимна одобрително, както правеше цяла вечер. – Сега ли искаш да отидем до кухнята или утре вечер?
Сега бе ред на Зина да го погледне неразбиращо.
- Ще взема яйцето от закуска.
- Нали каза, че ни трябват кръв и сълзи? - повдигна се любопитно една рижава вежда.
- Да. И?
- С кръвта е лесно – разпери ръце Вихрен показвайки видните си вени. - Със сълзите не. Ще трябва да отидем до кухнята за лук. Сега или утре? - две глави едновременно се завъртяха към часовника в общата стая, който в момента показваше няколко минути след три.
Е, може би утре.
Край.
Зина притежаваше ненадминатото умение да го кара да се чувства като наивно дете, разговарящо с всезнаещ възрастен, когато всъщност детето би трябвало да е тя. И това не можеше да не събуди възхищение у Вихрен, чийто единствен талант бе просто да рисува и се проваляше главоломно с всичко останало. Затова я гледаше по съшия начин, по който би гледал някое йети, примерно – като рядък екземпляр от изчезващ вид.
- Знаеш какво съдържа всяка хапка, която слагаш в устата си, нали? - около нея вече не знаеше дали задава въпросите сериозно или на шега, но сериозният поглед на момичето му подсказва, че е прав.
Премисли отново планът им, ако успееха щяха да имат отново поне част от свободата си, ако ли не – поне нямаше да са се предали без борба. Може би трябваше да включат още някого, някой който е умел с магията, какъвто Вокил изобщо не беше. Ако Трансмутацията позволяваше включването на няколко души, то трябваше наистина да се опитат да използват максималната налична сила, но това в същото време означаваше да замесят още хора, а точно сега Вихрен не бе сигурен на кого може да вярва.
Освен това изискваше пространство, при други обстоятелства биха могли да използват старите затворнически килии, но към настоящия момент там почти винаги имаше наказан ученик. Не им оставаше голям избор от места, на които вийлите няма да ги открият.
- А къде? Ако излезем от тук ще ни засекат - вря се в очакване на поредния очевиден отговор.
- Тогава няма да излизаме.
- Тук? - погледът му се плъзна по стените, после по застлания с дебел килим под. - Да, може би ще успеем да махнем килима. - кимна одобрително, както правеше цяла вечер. – Сега ли искаш да отидем до кухнята или утре вечер?
Сега бе ред на Зина да го погледне неразбиращо.
- Ще взема яйцето от закуска.
- Нали каза, че ни трябват кръв и сълзи? - повдигна се любопитно една рижава вежда.
- Да. И?
- С кръвта е лесно – разпери ръце Вихрен показвайки видните си вени. - Със сълзите не. Ще трябва да отидем до кухнята за лук. Сега или утре? - две глави едновременно се завъртяха към часовника в общата стая, който в момента показваше няколко минути след три.
Е, може би утре.
Край.
Ела Благоева, Зинаида Кражова and Лилиян Кардамова харесват този пост.