Общата стая на дом „Южен вятър“ и скапаните медальони

Беше късно вечерта. Много късно. Повечето ученици вече караха трети или четвърти сън. Ключовата дума тук беше – повечето. Зинаида се беше сгушила на едно от креслата, край една от камините в общата стая и се беше зачела в някаква книга. Преумората от тренировките в Мелачката беше докарала безсъние у третокурсничката или по-точно липсата на нужното спокойствие, за да се отпусне и да заспи. Другата причина за будуването й беше проклетия сребърен медальон, висящ на врата й дори в този момент. Вече седмици търсеше начин да се отърве от него поне за няколко часа. Да се измъкне през коридора край килиите и да полети. Да почувства вятъра, да почувства облекчение, да почувства свобода, макар и открадната за миг,  но проклетото нещо беше слепено с нея. Беше се опитала просто да го остави под завивките си и да се измъкне от общата стая, но моменът в който крака й стъпи извън помещението, сребърното бижу сякаш излетя от спалното помещение и се удари в нея, увисвайки на мясото си. Което разбира се предизвика появата на една от вийлите, патрулиращи коридорите. Белокосото момиче дори не се опитваше да им запомни имената, бяха прекалено много, а и без това не беше разумно да се говори много с тях. Имаше си собствени наименования за тях – Нудистката беше тази, която беше останалата без дрехи по трансфигурация (благодарение на Люба), Звероокротителката или тази, която съпровождаше Илиян и тем подобни. Жената която се появи пред нея наричаше Куцата, защото леко накуцваше с десният си крак. След кратък разговор и малка доза лъжа, Кражова успя да убеди жената, че просто е искала да отиде до тоалетна и е забравила медальона си. Все пак не спяха с тях. Номерът беше минал, но надали щеше да проработи втори път. Беше забелязала, че ученици търсят начин да се отърват от „каишките си“, но поне за момента без кой знае какъв успех. И така се беше обърнала за помощ към единственото място, за което се досещаше, а именно – любимите й книги. Книжлето, което държеше беше с черни и износени корици и пожълтели страници. Заглавието на книгата беше почти изтъркано и много трудно се разбираше за какво е. Беше взела малко тефтерче със себе си и любимата си писалка, и периодично драскаше нещо там, без да откъсва поглед от текста. Внезапно чу как вратата на спалното помещение на момчетата се отваря и почти мигновено скри книгата, впервайки поглед, кой и къде е тръгнал по това време. Не че тя имаше правото да го съди, но най-вероятно щеше. Точно се опитваше да се прикрие някак в креслото, когато разграничи покритото с лунички лице на Вихрен.

-Вихрене?- дирекно се обърна към него без да се замисля.

-Ъ, Зинаида?- стресна се леко той.- Защо не спиш?

Тя не му отговори нищо, сведе глава, но не откъсваше отчи от познатия си. Шестокурсникът се приближи и седна на креслото до нея, забелязвайки не добре скритото книжле и тефтерчето, но реши да не разпитва за тях.

-И мен не ме лови сън,- каза й.- Всичко е такава каша. А това нещо е голяма пречка…

Повдигайки леко жълтият медальон с формата на слънце, висящ на врата му. Вокил заби поглед в припукващия пред тях огън и замълча. Зинаида се замисли, че може би с „другар“ би решила проблема по-лесно и извади черното книжле, подавайки му го. Рижкото се сепна и някак механично взе предмета в ръце. Наклони го на едната страна, после на другата в опит да разчете заглавието, присвивайки очи.

-„Практична Алхимия“,- прошепна след миг.

Момичето повдигна рамене в отговор. Тя самата не беше сигурна дали и какво би проработило с новите им придобивки.

-Прав си, не е от библиотеката,- каза му тихо, без да го поглежда.- Намерих я в кабинета на баща ми преди да тръгна насам за учебната година. Нямаше нищо друго за четене и… я взех.

Поклати глава в знак на отрицание. А беше ли сигурна всъщносът? Не че това имаше значение. Нямаше контакт с родителите си, заради новото ръководство. И да искаше да рабере, нямаше как да стане.

Разгърна тефтера си и му показа схемата, която беше използвала за целта. Сложно преплетените кръгове и линии с надписи привлякоха вниманието на момчето. Взе да разсъждава, дали биха могли да раздробят медальона на съставни части? Или пък да го превърнат в друг предмет? Дали би проработило? Дали би спряло поне част от предполагаемо многото заклинания набутани в него?

-Има обаче един проблем,- обясни монотонно момичето.- Трите главни закона на алхимията: 1) забранено е трансмутацията на злато; 2) да не се използва срещу министерството и 3) забранена е трансмутация на хора.

Белокосото момиче затвори тефтера си, остави го настрани и се приближи към момчето, сочейки жълтият му медальон.

Това беше напълно вярно. Знаеха, че тези на редовите са от сребро, но тези на издигнатите бяха загадка. В предвид цвета им най-логичното предположение беше, че са златни, но нямаха никаква идея дали е така. Една мисъл тормозеше умореното съзнание на Вихрен. Законите са си закони, правилата – правила, но беше сигурен, че съдомничката му нямаше да си губи времето с това магическо подделение без причина. Особено посред нощ. А може би…

-Може би търсиш отговора погрешно,- обади се накрая той.

Тя заби умореният си поглед в лицето му и търпеливо изчака пояснение. Винаги следваше такова от Вокил.

-Ние не можем да манипулираме метали чрез магия,- подхвана.- Предполагам за това си се зачела в книгата. Алхимията може, въпреки някои ограничения. Ами ако… ако има някаква кутия? Или нещо подобно… нещо, което да държи медальоните на мястото им? Поне това?

Хмм…

Зина потъна някъде в мислите си. Отпусна се назад и опря леко свит юмрук пред устата си, събеседникът й също се отпусна в креслото. „Нещо което би ги измамило“, умуваше. С другата си ръка взе тефтера със записките си бавно взе да прелиства. Имаше основно схеми за различни трансмутации и тук-там някакви запсики за еленетите и техните взаимодействия. Сети се нещо. Хвърли тефтера настрани и той тупна на земята, което стресна леко шестокурсника. Грабна книгата по алхимия и взе нервно и бързо да прелиства страниците. Знаеше много добре какво търси, въпроса беше, в кой раздел го беше чела…

-Тук,- спря се.- Тук описват как различните видове метали и елементи си взимодействат или как не си.

-Добре,- несигурно се приближи към нея Вихрен.

-Ето го!- премести книгата помежду им и взе да сочи с пръст, четеейки на глас,- „…комбинирането на ♂ и ☾ отслабва значително структурата и силата на ☾…“

Прелисти на следващата страница, като закова пръст някъде в средата й и продължи:

Отново направи пауза и в очите й се появиха онези характерни за нея пламъчета.

-Това е,- каза тихо.- Това е отговора, който търсим.

-Отговорът е, че някакви символи си пречат едни на други?- объркано и леко закачливо попита рижкото.

-Това са алхмичните символи на различни елементи,- обясни му.- Чакай…

Вдигна тефтера си от земята, подавайки книгата на момчето, за да я държи отворена и взе да рови из записките си. След миг се спря на страница изрисувана и изписана с множество символи наподобяващи тези в книгата. Младият Вокил се беше интресеувал от алхимия, да, но определено не чак до такава дълбочина. Символите и тяхното значение му бяха непознати, но в този момент той се запозна с тях. Зина беше разписала прилежно на няколко страници всеки един от тях и съответното им поделение. Метали, руди, соли, процеси, други субстанции, Аристотелови елементи… бяха толкова много. Тя подпря записките си, така че да са близо от книгата и му посочи:

-От кога се учиш на това? Кога намираш време?- Вихрен не можеше да скрие удивлението си.

-Добре,- подсмихна се леко.- Значи ни трябват желязо и сол, ако разбирам правилно. Но къде е ДНК-то?

Зина го погледна право в очите с най-сериозната си физиономия до момента, а пламъчетата в очите й се бяха разгоряли още повече.

-Не точно,- взе да обяснява момичето.- Медальоните са свързани с нас. Дали чрез магическото ни ядро или ДНК-то ни, няма значение, тъй като и двете са част от нас. Използвайки правилния елемент, съдържащ ДНК-то ни, би трябвало да заблуждава успешно каквито и заклинания да има набутани в тези… „украшения“.

-Като при пръчките и метлите. Ако те бъдат счупени или цялостта им бъде нарушена или губят магическия ефект напъло или не работи правилно. Но привидно са си наред,- добави Вихрен и една нотка на вълнение се долови в гласът му.

Зина просто му кимна одобрително. Сега вече му стана ясно. Идеята звучеше гениално. Нямаше да се опитат да унищожат каишките или да деактивират заклинанията със заклинания, напротив, щяха да им повлияят отвътре. Като вирус, който незабележимо да действа в полза на учениците. Вокил вече беше готов да скочи от мястото си и да направи каквото беше нужно, за да може този план да сработи. И тогава:

-Има само един проблем,- промълви тихо момичето.

Разбира се…

-Мога да опитам,- предложи той.- Или двамата заедно. Ако помня правилно трансмутации може да се правят и от повече от един човек.

Кражова напълно беше забравила тази подробност. Тя сама или Вихрен сам, можеше и да не успеят, но заедно – трябваше да се получи. Нали? И все пак… дали беше умно да пробват директно върху медальоните. Досети се нещо.

-Имам една сребърна брошка от майка ми,- подхвана пак тя.- Можем да я омагьосаме и да опитаме да добавим капка кръв към нея. Така ще знаем точно как работи трансмутацията… ако е успешна разбира се.

-Пробна трансмутация. Звучи добре,- одобри рижкото.- Кое заклинание да използваме обаче?

Двамата потънаха в размисли. Не беше нужно да е нещо сложно или силно. Нито опасно. А трябваше ли им омагьосване всъщност?

-Какво ти хрумна?- вече нищо не можеше да го изненада.

Тя отново грабна книгата и взе да търси нещо, докато обяснява:

Тя продължи да рови из книгата като прехвърляше страниците напред и назад по няколко пъти. Имаше едно вълнение в търсенето й и нямаше търпение да до намери.

-Ето го,- забоде пръст на нов символ.

Вихрен взе записките й и взе да търси значението на кръстоподобната фигура. Не му отне много време:

-Сяра,- каза тихо.- Откъде ще намерим сяра? Може би от кабинета по отвари?

-От закуска,- отвърна му с равен и сериозен тон.

Той я погледна многозначително, но изчака пояснение, което не закъсня: