Бар Хоппинг

Някои хора, когато се познават от достатъчно дълго време и са достатъчно близки, успяват да общуват само с поглед. Няма значение къде се намират, колко хора има около тях, дали са един до друг или в различни краища на помещението, достатъчно е само очите им да осъществят контакт. Илияна и Иглика бяха точно от тези хора и още докато Шарков поздравяваше русата, двете с приятелката ѝ проведоха "разговор". 

"Това ли е Той?" - веждите на Полязова деликатно се повдигнаха. 
"Не." - Илияна едва забележимо поклати глава. 

Максимилиян нямаше как да знае, че тази рязмяна на погледи решаваше съдбата му в момента и когато подаде ръка на Иглика, тя пое неговата с усмивка, защото решението бе взето в полза на неговото незаплашено същество и съществуване. Нямаше скрити остри ръбове в усмивката, която му предложи но все пак не му позволи да обърне дланта ѝ, а стисна неговата достатъчно силно и я раздруса няколко пъти. 

- Иглика Полязова, приятно ми е. 

Не я спря, когато си прибра ръката обратно, което ѝ направи достатъчно добро впечатление, че да му спечели втора усмивка. Чак после се усети с каква фамилия ѝ се представи и очите ѝ отново намериха тези на Илияна, която повдигна рамо, сякаш казваше "Познаваш ме, общувам с всякакви хора"

"Шарков, Илияна!?" 
"Мхм" 

Поклати глава, но приветливото изражение остана на лицето ѝ. В крайна сметка това, че по принцип Шаркови бяха пословично тъмни магьосници, не означаваше, че всеки от тях бе ходеща опасност. Нямаше представа как се познаваха с Илияна, но можеше да направи някое и друго предположение. Работа. Удоволствие. Може би и двете. Във всеки случай това не бе мистериозният мъж, на когото Георгиева бе хвърлила око и не се очертаваше да трябва да му обяснява на какво е способна. За сега. 

- Е, вие двамата от къде се познавате? - реши да попита все пак. 

Току-виж я изненадали.

Макс хвърли леко паникьосан поглед към Илияна, не че някой друг щеше да хване дискомфорта му. Определено не и когато завъртеше чара на Макс.
Pun intended.


- Един от акционите ми. Имаше нейна картина ии.. - не знаеше как да продължи. Милата акулка изглежда се опитваше да замаже положението, а?
- И беше бъкана с черна магия разбира се - Илияна реши да подпомогне опита му да се изниже от преценяващия поглед на бодличката й - Макс беше достатъчно мил..
- Да предложа да работим заедно! - никакво доверие значи - За да почистим и другите. Би било ужасна загуба, да разгневим великолепен художник като Илияна.
- Чаровник, както винаги. - Подсмихна се, Иглика още го гледаше с доза недоверие - Дори след като му унищожих пода на магазина, с един от опитите...
- Нищо, което един нов паркет не оправи.
- Кога ще спреш да ми връщаш парите за поправката обратно?
- Не мога да приема такова нещо от приятел.
- Мхм.. та да. Само приятели.
- Ясно...

Иглика определено не се върза на историята, Илияна го знаеше и тя знаеше че го знае. Но изчака момент колкото малката акула да се успокои и да свали гарда.
- О да, и разбира се, се оправихме на всяка една повърхност, която ни издържа. И няколко които не успяха! Като се замисля счупихме бая мебелировка.
- Илияна! - дори бившата й съученичка не очакваше такова допълнение.

Горкия Макс обаче успя да се задави на питието си. Не беше стигал до пълния удар на какво значи да си приятел с Илияна още.
- А ти, любов моя - Русокосата жена се обърна с дяволит поглед към Иглика - имаш пет шота за старт на вечерта!

Обещаните пет шота вече бяха кацнали пред Иглика, подредени в редичка и с вариращи цветове. Тя ги огледа внимателно, опитвайки се да прецени след кой от тях ще е вече на земята… или по-лошо, върху барплота, някоя от масите, столчето, на което все още седеше. Накрая вдигна рамене, взе една от чашите и я обърна на екс. Потръпна, когато възсладкото питие си намери пътя и облиза устни, хвърляйки унищожителен поглед на Илияна, която вдигна питието си за наздраве и се ухили.

- Запознахме се в училище и се сприятелихме там – проговори, когато се увери, че устните ѝ не са се слепили или нещо подобно – Но си пренесохме приятелството отвъд Мунгав. Сега не се виждаме толкова често, но като бяхме по-млади…
- Казваш го така, сякаш сега сме стари – засмя ѝ се Георгиева.
- Ти може би не, но мен ще трябва да ме носиш на гръб до вкъщи след това фиаско. Поне живея наблизо – подсмръкна и обърна втората чашка на екс – Или може да помолим господин Шарков за малко мъжка сила назаем.
- М-моля? – Макс тъкмо отпиваше от чашата си и се задави леко, когато регистрира думите, явно щеше да е така тази вечер.
- Нищо важно, но мислиш ли, хипотетично, че можеш да се справиш с около 53 килограма, плюс-минус? – явно вече започваше да я хваща, щом си позволяваше да говори глупости свободно.
- О, аз мисля, че ще се справи!
- Илияна!
- Макс!
- Магаре!

Последното бе Иглика, която се гордееше с това, че е гледала „Шрек 2“, макар и да не очакваше околните да разберат референцията ѝ. Изсмя се в шепата си, вероятно утре щеше да има главоразцепващи болки, но пък тази вечер щеше да се отпусне за пръв път от много време насам. За добро или лошо. Не смеем да залагаме все още за кое повече. То винаги си показва накрая.

Ваян никак не го биваше в магипотирането. Още в "Дурмщранг" едва успя да вземе изпита след няколко злощастни опита които му костваха много усилия да не се изложи пред изоитната комисия от министерството. Уменията му бяха толкова зле, че веднъж по погрешка се беше магипотирал по средата на мъгълски футболен мач. Беше улучен в слабините от топката при което падна на земята мигновено. Мъгълите тогава се зачудиха от къде се бе появил той. Взеха го за някакъв луд фен който е изтичал незнайно как на игрището, и сега объркваше играта. За негово щастие, той успа да се съвземе на време за да се магипотира на друго място, далеч от любопитните очи на мъгълите.

Това се случи отново с него когато вместо да се магипотира в бар "Харпия", той се появи в друг бар. Още с появяването си той създаде хаос. Беше залитнал с което събори някакви шотове на земята, които бяха разположени върху една маса където имаше насядали гости. .

Виждайки какво беше причинил, магьосника взе да се извинява на двете дами които бяха седнали до него. Почувства се много неловко, но мигновено реши да се реваншира като извади няколко монети злато от мантията си и ги подхвърли към бармана. 

- О, простете, че ви съборих чашите! Не исках! - погледна той към двете жени преди да хвърли бегъл поглед към другия мъж който чак забеляза.

- Барман, дай още пет шота на дамите за моя сметка. -  каза той тържествено преди да извади своята магическа пръчка и чрез магия да възстанови счупените шотове. Дори течността отново во се върна в тях. 

Доволен от себе си, Лесногорски се усмихна опитвайки се да да замаже положението с разрушителното си появяване. Реши, че трябва да се престави за да придобие благоговението на присъстващите.

-Аз съм Ваян Лесногорски! - гордо изпъчи гърди той, след което се оге се огледа за миг. - Ама вие да не празнувате нещо? В такъв случай, извинете за натрапването.

- Извинен си – с дежурната си вежлива усмивка изрече Закария към младежа, който изключително  непохватно бе нахлул не просто в заведението, а и върху масата, към която той самият се бе запътил с бутилка отлежало уиски в ръка.
- Извинен си! -  изчуруликва по същото време Илияна, още преди да види стоящия зад гърба си мъж, но усмивката, която го посреща, когато се обръща към него е повече от ослепителна.
 
Не му се случваше често да се озове в заведение без да се налага да стои зад бара и не би пропуснал този шанс, както и всяка друга възможност, включваща присъствието на прекрасната художничка, която напоследък виждаше рядко по редица причини.  Макар да свързваше подобни места предимно с едната или другата си работа, и винаги да оставаше нащрек, можеше да си позволи поне една вечер почивка. Не го очакваше никой специален клиент, а дори случайно да решеше да се отбие някой, щеше да се върне пак, винаги се връщаха, защото знаеха, че само той може да им даде това, което искат в повечето случаи.
 
Още с влизането си забеляза местонахождението на Илияна, но реши да се отбие първо до барплота, за да не му се налага да в последствие да се лишава от приятната компания на русокосата жена. Най-доброто питие, което колегата му успя да предложи, дори не се доближаваше до стандартите на Кралев за хубаво уиски, но щеше да се задоволи с каквото има за момента, без да позволи това да му развали вечерта. А тя тъкмо бе започнала да става още по-интересна не само заради забавната поява на Ваян, но и защото къдрокосият бе разпознал лицето на другия мъж на масата. Работата му изискваше да знае разни неща, поне имената и лицата на Тъмните магьосници би следвало да са му известни, не само като евентуални клиенти, но за целите на собственото му оцеляване. Обратното не би трябвало да е в сила, Зак живееше в сенките и малцина бяха чували за него.

Външният му вид бе абсолютно контрастиращ с този на елегантния спретнат мъж, който вече седеше на масата, Зак си обичаше кубинките, черните дънки и изчистените тениски, днес бяла, заради жегата се бе лишил и от любимото кожено яке. Може би този контраст с познатото лице щеше да се изрази и в други аспекти на личността им, но предстоеше да се разбере.
- Но е проява на изключително лош вкус, Ваяне,  да предложиш на дамите напитки, с които току-що си измил масата -  продължи съвсем спокойно и добронамерено към новомагипортиралия се младеж, може би имаше нужда от няколко съвета по обноски, преди да се обърне към Илияна. -  Здравей! -  усмивката му стана широка и топла, когато я прегърна за поздрав и се настани на канапето до нея. – Съжалявам, че закъснях -  с отработено движение постави две чаши и бутилката върху масата•, като в същото време сбута поправените от Лесногорски в края, където все още никой не седеше. – Аз съм Закария -  подаде ръка първо към втората дама на масата, докато продължаваше да прегръща Илияна през кръста.  
 
 
 •видял е, че жените са на шотове, затова не е взел чаши за тях, но ако трябва ще отиде да вземе още.

Toзи наистина ли хвърли пари към Марин?

Не можеше да каже, че за пръв път вижда такова пристигане в бар.
Определено не беше й най-редкия начин да се опиташ да се прикоткаш на масата на дами. Илияна не знаеше кое е по-тъжно, че знаеше методите на такива или, че повече от един мъж в бар е пробвал такъв подход.

"Твой ли е?" леко присвитите й очи насочени към Иглика бяха красноречиви по тяхно му.
"Нееее" ужас в нейния поглед.
"Слава богу" леко извъртане... добре де не леко. 

Ако можеше да види през черепа си щеше да види приближаващия се в този момент Зак.
Когато гласовете на двамата се смесиха сърцето на Илияна изпърха вътрешно, щом чу мекия топъл глас на Закария. Ама какво й ставаше? Да не беше станала пак на петнайсет! Не беше сигурна, че е изтръпвала така и като тийнейджърка, честно казано. Въпросният "трепет" й се дърпаше като ощипана мома последните месеци. Не беше да се свени, нее, мяркала беше и в неговите очи лукави пламъчета!

И, ии... и ако не бе обвил ръка около нея щеше и да пусне някоя закачка. "Закъсня" замря на устните й. Не че бяха уговаряли час, но така да си знае. Вместо това просто се разтопи в ръцете му със доволна усмивка и леко промърморване. 
Но беше толкова топъл.

Напълно изпусна опита за тайна комуникация с Иглика.
"Аха този ще е" най вероятно си се четеше в очите на съученичката й.

Новите коктейли долетяха от бара заедно с плато шотове.
Илияна си грабна чашата и отпивайки от сламката погледна нагоре към Зак. Не, не беше забравила останалите на масата. Добре де може би малко, но не беше нейна вината! Закария й беше толкова близо, а пък й преди не беше чак толкова гушкав. Не че се оплакваше. Да не беше заради компанията?

Илияна беше влюбена. При това до уши, мислеше си Иглика, докато ги наблюдаваше със Зак, наклонила глава и ровеща в чантичката си. През всичките години, в които познаваше приятелката си, не я беше виждала такава. Очите ѝ светеха, страните ѝ бяха приятно зачервени, не само благодарение на алкохола, а лицето ѝ все се обръщаше към Закария, като слънчоглед, търсещ слънчевите лъчи.

Сигурно затова чудовищата си стояха тихо и кротко във водите на спокойната ѝ фасада, а усмивките, които отправяше към Зак не криеха остри предмети. Това не означаваше, че не бяха нащрек и готови да се покажат при удобна възможност... Надяваше се, най-вече заради Илияна, да не им се налага.

Най-сетне намери каквото търсеше и го остави на масата. Беше една от онези кутии, в които хората поднасяха луксозни подаръци на непознати и миришеше на лакирано дърво и... тютюн. Не видя как Максимилиян потръпна, когато отвори капачето и разкри съдържанието. Вътре имаше лъскава черна лула, която Полязова извади и хубаво натъпка с ароматен тютюн, който също взе от кутията.

- Нали няма да ви преча? – лулата вече висеше на една страна от устата ѝ – Мога да изляза.

Отговориха ѝ с поклащане на глави и тя вдигна рамо, посягайки за кибрит. Макс я изпревари и драсна клечката, подавайки ѝ я веднага щом пламна. Пръстите му трепереха и Иглика му хвърли един поглед изпод мигли, преди да си вземе клечката и да я поднесе към чашката. Пристрастен. Вероятно въздържател, поне за сега.

Фъс.

Отне известно време да се разпали, но най-накрая тръгна и собственичката на лулата доволно вдиша от дима, за да го изкара през ноздрите си като дракон. Беше сладникав дим, не остър и миризлив като този от цигарите, тъй като тютюните бяха много различини. После я подаде на Илияна, защото гледаше като да иска.

- Мислех, че вече не я носиш.
- Един истински магьосник винаги си носи лулата.

Погледна изпод мигли нагоре към Зак, устните й вече около лулата, но се спря от това да си дръпне. Ето го и лукавото пламъче... о Илияна знаеше как изглежда от неговия ъгъл, ако нямаше компания... и не смяташе мъжа до себе си за готов да избяга, сигурно щеше и ръка да прокара през него. Може би с намек и за малко нокти.
Може би после.
- Може ли? - Не, че му искаше позволение, но димът й сигурно щеше да отиде към него. А не искаше да се мърда от местенцето си, ако можеше никога да не мърда от тук щеше да е доволна.
- Нямам против - Отговорът му тих, само за нея, докато ръката му се стегна около кръста й "стига да не ходиш никъде". Можеше ли да се размърка? Малко й трябваше да бъдем честни.

Меденият аромат на тютюна се издигна.
- Аа, Иглика! - сепна се сама от унеса си и придърпа чантата с пръчката си - Имам нещо за теб!
- О, сети се че сме тук все пак? - Ухили се насреща на закачливата захапка, все пак беше бодличката й! - Бях на път да ти кажа къде на близо има стаи.
- Тихо там, или ще те оставя да си живееш скучния чиновнически живот! - извади малък прилежно увит с восъчна хартия пакет - Люба ти праща това, добре че извади лулата да се сетя.
- Ооо, това от нейните смеси ли са?
- Дам.
- Какви смеси?
- Билки основно. - Огледа компанията, новодошлият май още не беше решил дали ще се включва или не. Не й вдъхваше особено доверие, но пък беше и млад. Е бяха стабилна група, надали щеше чак глупости да прави.
- Така ли му викаме вече?
- Макс! - засмя се около питието си.

Ваян нямаше намерение да се оправдава повече за нелепото си магипотиране. То си беше неизбежно където и да се опитваше да отиде. Сега обаче седнал вече на масата с тези непознати хора, осъзна върне към живот падналите на земята шотове, не беше добра идея. Изглежда никой не изгаряше от желание да си пийне от тях. "Толкова е по-зле за тях." каза си той след като огледа мъжа който се присъедини към тях, очевидно дошъл специално заради гаджето си.

Лулата която се появи не го учуди след като често виждаше вещици и магове да използват точно такива. Това беше новата мода сред социално активните вещери дето се пидвизаваха по такива барове и явно в това заведения беше така. 

- Хм, аз не знам как се процедира тук при такива обстоятелства, но там от където идвам, галеоните винаги спасяват положението. 

Лесногорски все още се чудеше на късмета си, да попадне точно тук. Само се надяваше не съжалява за дето не го умееше добре магипотирането. За да не създава повече проблеми, той просто седеше кротко и любопитно следеше какво си говорят тези хора, без изобщо да каже и една дума. Чувстваше, че каквото и да каже, може да вложи нещата и да го изтритат като мръсни коте от това място. 

Очите му шаваха тук към дамите, ту към мъжете като слушаше внимателно какво казват те. Тогава осъзна, че беше попаднал на групичка от приятели с известна власт , която явно се познаваха добре и някой от тях работеха в министерството на магията . Това му внезапно прозрение доведе до идеята, че може да използва този момент за да провери дали присъстващите имат някакви симпатии към каузата на новата му клиентка която щеше заеме длъжността на директор на местното магическо училище. Поради тази причина той реши да опипа почвата деликатно за да провери дали сред тях може да има дори някой по-надарени магове. Ако това беше наистина така, можеше да си спечели няколко галеона с тази пикантна информация. 

- Ако този дим се разстрастне, като нищо може да достигне чак  до "Мунгав" и да подразни вийлите в замъка. Горко им на горките мъглокрвни, ако трябва да издържат на лошото им настроение. Те нали не обичат цигари, особено идващи идващи от лула. 

Думите му звучаха небрежно и с насмешка, като той не желаеше да бъде сериозен, въпреки истинските си намарения. 

- Ще вземете да ги подмамите да дойдат тук и да изоставят талантливите ученици. А, като се върнат.... Замъка сигурно ще е подпален след някой купон където са прекарили с бирения шейк.

По този начин той подхвърли като летящ снич своята примамка с която искаше да разкрие повече информация. Годината в училището едва щеше да започне, а те още не знаеха какво предстои да се случи . За на него му беше нужно малко информация за познанията на служителите на министерството относно ситуацията в "Мунгав". Те всички трябваше да останат в пълно неведение преди новата злодейка да направи първите до ходове срещу своите врагове в магическия свят.

Като бивш възпитаник на „Мунгав” и човек, чиято племенница (много добре знаеше, че Люба не ѝ е наистина такава, но това не променяше чувствата ѝ) в момента учеше там, Иглика определено не обичаше да слуша подобни изказвания за училището си. Особено от хора, завършили Дурмщранг.  Удостои Ваян с поглед, събрал в себе си всичкият лед, от който е съставен айсбергът, потопил Титаник и пак му беше малко.

Винаги я бяха дразнили коментарите, засягащи „чистотата” на кръвта и сега не бе изпила достатъчно алкохол, че да не ѝ направи (лошо) впечатление. Вместо да захапе Лесногорски обаче взе, че насочи вниманието си към Шарков. Той отпиваше спокойно от чашата си, сякаш не бе казал нещо, с което да изправи и нея, и Илияна на нокти.

- Е, да, голямо чудо, наистина – всмукна от лулата, която отново се бе върнала при нея и присви очи – Сигурно все още се държи, понеже излизат по-малко тъмни магьосници от там, отколкото от други места.

Усмивката ѝ беше като захаросана ябълка, лепкава и обещаваща проблеми със зъбите в обозримото бъдеще. Пусна кръгче от дим в генералната посока на Максимилиян и го загледа как се разширява, докато не стигна до лицето му, създавайки ореол около него и изчезвайки. Мъжът се задави за пореден път тази вечер, а Иглика се престори, че няма нищо общо с това. Илияна пък избухна в звънлив смях, който накара Закария да се усмихне.

А докато никой не гледаше, Ваян Лесногорски стана и се изниза от заведението, явно по-кадърно, отколкото дойде, щом известно време това не направи впечатление на никого.

Иглика си поръча още джин и помоли Марин да сипе малко ликьор от рози вътре. Това нямаше да премахне горчивият вкус от устата ѝ, защото той бе по-скоро усещане, отколкото реалност, но...

- Всъщност, знаеш ли какво, дай ми една чаша за уиски, да видя какво не му харесват тези двамата...

Трябваше да спре. Трябваше да го остави на мира, да си допие питието и после да се прибере. Бе достатъчно рано, та ако си легне сега, да може да се наспи и да отиде на работа утре. Само дето бе обещала на Илияна, че поне тази вечер няма да бъде пенсионерка или както там я определяше приятелката ѝ. Само дето бе изпила няколко розови напитки и два шота и в момента кръвта ѝ препускаше, караше я да се чувства смела и безрасъдна. Само дето имаше нещо очарователно в Шарков, който потръпваше всеки път, когато димът от лулата ѝ докоснеше лицето му, сякаш някой му шепнеше в ухото. Ангел или дявол имаше на рамото? Не знаеше, но искаше да разбере.

- Е, наздраве – чукна чашата си в неговата и я пресуши до дъно.

Уискито, за разлика от розовите джинове с тоник и убийствено сладките шотове, които се преглъщаха доста лесно, прогори пътя си надолу по гърлото ѝ и я накара да тръсне глава. После я наклони настрани, когато забеляза, че чашата на Макс не беше помръднала от масата. Пълна. Ако изключим единствената глътка, която бе отпил, докато тя поглъщаше своето питие на екс, разбира се, но тя това нямаше как да го знае. Просто искаше да се докопа до тютюна или не му се занимаваше с игрички? Изцъка с език и му подаде лулата си.

- Можеше да е малко по-интересно, но ето. Не знам дали изобщо трябва да го казвам - ако глътнеш, навярно ще се задавиш.
- За разлика от Иглика. Тя има много опит. С пушенето на лула – обади се Илияна и Полязова ѝ хвърли убийствен поглед, след който и двете се разсмяха.

Във всеки случай лулата вече беше в неговите ръце или поне в едната и той я гледаше така, сякаш се чудеше дали не трябва да ѝ я върне на секундата. Не го направи, явно имаше някаква дискусия с дяволчето или ангелчето на рамото си. А може би просто имаше по едно от двете на всяко рамо и той по средата се чудеше с кое трябва да се съобрази.

- Хайде, младеж, дърпай или дърпай, нямам цяла вечер да те чакам – пръстите ѝ се размърдаха приканващо.