Фермата за магически създания

Действието се развива след това

Вихрен сигурно не беше очаквал да бъде привикан преди часовете точно от дядо Ставри, но първокурсник го завари преди закуската. "Дядо Ставри каза да отидеш веднага" беше единственото съобщение. И понеже Вокил беше отгледан да е културен, а старчето не викаше никой. (Или поне никой не беше чувал да е викал някой някога или дори да различава учениците.) Вийли изсъскаха да се връща по-скоро на часове, а момчето пое по дългия път с лодките до фермата. Стъпеше ли на територията щеше да усети, че нещо не беше наред. Миризмата на изгорено още стоеше във въздуха и повечето животни бяха раздразнени и неприветливо се отдалечаваха от Вокил. 

Под сенника на каменната къщурка дядо Ставри внимателно отделяше нещо в огромни червени торби, щом се приблежеше Вихрен веднага забеляза познатите дървени части за пчелен кошер, а малките черни точки, които пропадаха в торбата - изгорели пчели. Дядо Ставри кимна към къщата си. Нямаше нужда от повече думи, опечалената му физиономия си каза достатъчно. 

Вътре в къщата пламтеше огън. Можеше да се разбере по звука на чупещи се съчки. Иначе беше пълна тишина. Къщата беше една голяма стая, легло, огромна маса, билки по стените, провиснати, за да съхнат, малка кухня и огромна камненна камина. Точно отпред си личеше силуета на седналия ни рошльо. Когато Вихрен го приближи, Исмаил не се обърна да го поздрави, дори не трепна. Сините му очи се взираха в огъня, зачервени като кръв и отразяващи пламъците. Беше си прегърнал коленете. Ръцете му бяха леш. Черни и кървави пръсти с мехури се подаваха под уж положена превръзка, която миришеше на билки и нещо болнично и отвратително. но отдолу си личеше. Там, където огъня беше близнал кожата му, спаружвайки я до мехури и там, където пчелите, осите и щършелите го бяха нахапали, бичувайки го с отровата си, нямаше кожа, само чернилка, кръв и рани и Исмаил, който се клатушкаше, докато гледаше в огъня.

@Исмаил Колимечков





Когато първокурсникът му каза, че дядо Ставри го е изпратил, за да го намери и заведе при него, кръвта във вените на Вихрен се вледени. На всички бе известно, че старецът мрази хлапетата и не му харесва да се мотаят около магическите създания, които обгрижва. Бе ужасен дори от мисълта, че дядката знае името му и си има представа кой е, за да го запомни вероятно се бе проявил с нещо не особено хубаво пред него, в противен случай щеше да си тъне в анонимност като всички останали. Затова с присвито сърце и не особено голямо желание се запъти към двора на училището, без дори да си направи труда да закусва, в стомаха му се загнезди блъджър само при мисълта, че старчето го чака и си мрънка тихо под носа, както винаги. Несъмнено му предстояха и проблеми с вийлите след завръщането му от поръчението, но този факт далеч не го притесняваше толкова, колкото поръчението на дядката.
 
И да, бе наясно, че щом е призован толкова внезапно, нищо добро не го очаква за началото на деня, но не бе способен дори да си представи величината на ужаса, с който предстоеше да се сблъска. Миризмата на изгорено никога не вещаеше нищо добро, не и в училището за магия, тя по подразбиране бе символ за разруха, но опустошенията, които оставяше след себе си, рядко бяха само материални, обикновено щетите бяха от съвсем друго естество и оставяха по-дълбоки белези в душата, отколкото в плътта. Предчувствието за катастрофално събитие пропълзяваше все по-дълбоко под кожата му при всяка следваща стъпка, при всяко новопоявило се парченце от мозайката, която бавно бе започнал да подрежда в главата си.  И тогава го видя…
 
Допреди ден Вихрен не бе знаел от какво се страхува, но сега, съвсем спонтанно, някакъв кошмар,  за чието съществуване не подозираше, се бе материализирал пред очите му.  Имаше лицето на Исмаил, но приличаше повече на празна обвивка, отколкото на медаря. Тялото на приятеля му бе тук, но приятелят му сякаш го нямаше. Никога преди не бе виждал това изражение на лицето му, не го  разпознаваше, а можеше да се закълне, че е виждал всяка една усмивка, всяка угрижена гримаса, но това… не. Приличаше на марионетка с отрязани конци, все едно някой бе загасил пламъка в него, в очите му, които сега изглеждаха плашещо пусти и безжизнени.
- Ис? – почти проплака името, страхът бе заседнал в гърлото му и му пречеше да говори нормално.
Липсата на реакция от страна на рошавия, бе последната капка ужас в съзнанието на Вокил.  Ето, че отново се бе провалил, нали? Отново не бе успял да го защити, не бе до него, с него. Приклекна пред люлеещото се момче и протегна  треперещите си ръце към раменете му.
- Ис! -  опита се да каже малко по-силно този път, когато застана лице в лице с приятеля си. -  Ис, тук съм -  най-безсмислената реплика в историята на приятелствата, може би. Но каквото и да кажете в момента не би имало значение, нали?


Когато първокурсникът му каза, че дядо Ставри го е изпратил, за да го намери и заведе при него, Вихрен знаеше, че не го очаква нищо хубаво, но нямаше как да разбере, че ще види как собственото му сърце се разбива на хиляди парченца. Дори можеше да чуе как се пропуква. Или това беше огънят в камината? В този момент му бе трудно да определи.

Чак когато Вихрен седна пред Исмаил, сините очи трепнаха и отчетоха червенокосия. Странно, чак сега му направи впечатление колко подобни на пламък бяха косите му.

Пламък... и огън...

 - чувах ги... - гласът беше нисък, непознат, толкова издран, като изтъняла струна преди късане. Неспокой о празен от емоции. -... викаха ме...
 - Какво се случи?

Ис поклати глава. Не искаше да говори за това. Лицето му само се изкриви в болка, но сълзи не бяха останали. Когато обаче Вихрен посегна към него, Исмаил се отдръпна рязко. Поне тялото му или ужаса се подчиняваха на младока и очите му изведнъж се изпълниха с гняв.
 - Не ме докосвай. - изсъска го като змия. Като диво животно, готово да се защитава. Да хапе и да дращи от затвора си.

Може би не беше толкова зле, или може би беше...
 - Къде ти е... къде ти е пръчката?

Толкова пъти я беше виждал, че нямаше как да не разпознае светлия ясен и пчелната основа в основата на тънкото дърво. Като Ис, пръчката му беше светла, олицетворение на природата му с тънък процес от медена основа. 
 - На масата е. - отвърна глухо Исмаил.

На масата имаше две пръчки. Две малки тънки съчки, овъглени в черно, но разпознаваеми. Използвани твърде дълго пред Вокил, че да му втръсне. Пръснатата на две пръчка на Колимечков, неоцеляла след високата темперарура на огъня.

@Исмаил Колимечков





В момента на Вихрен му бе трудно да прецени кое е счупено по-лошо,  дали ясеновата пръчка или собственикът ѝ.  Физическите поражение по тялото на Исмаил изглеждаха притеснително, но  погледът в очите му подсказваше, че някъде дълбоко в него нещо далеч по-непоправимо е било разбито на хиляди парченца, които Вокил си нямаше представа как да събере отново в едно цяло. И това първоначално го изпълни с чувство на безсилие, което бавно бе започнало да се трансформира в гняв към съществото, причинило разрухата.


Знаеше какво означаваха пчелите за Колимечков, познаваше го достатъчно отдавна, за да я наясно с любовта му към тях. Но не  можеше дори да си представи болката от загубата, която изпитва в този момент приятеля му,  далеч надхвърляща физическата.
 
Взе в ръка парчетата от някогашната пръчка на Исмаил, все още бяха топли от огъня. Не усети магията в тях, знаеше, че е непоправимо разрушена,  че вече не може да послужи за нищо,  но също така бе наясно и колко много означаваше тя за приятеля му, затова прибра безполезните късчета  дървесина в джоба си. Не можеше да ги остави тук. Същото важеше и за Исмаил.
- Ис, трябва да дойдеш с мен -  тонът му бе умолителен, не искаше отново да го стресне, ако е прекалено рязък.
- Няма ги… - бе единственото, което изрече тъмнокосият, докато продължаваше да се люлее напред-назад.
- Трябва да отидем при баба Цвета -  старицата щеше да знае как да се погрижи поне за раните му.  За останалото  Вокил не бе сигурен дали и как някога ще успее да се излекува.
- Няма ги… -  продължаваше да повтаря другото момче и рижият не знаеше какво да направи. Не разбираше защо старецът е повикал него, а не лечителката.  Чувстваше се абсолютно безполезен в тази ситуацията, не знаеше с какво би могъл да помогне на най-близкия си човек, когато изглеждаше сякаш целият свят бе пропаднал под краката му.


И в този момент на Вихрен му се искаше да унищожи каквото б е останало от света, за да го накаже за това, което бе причинил на приятеля му.
- Какво се случи?-  попита отново, приседна на пода до него и обви ръка около треперещите му рамене.

Може би защото момента беше пресен в съзнанието му, или защото за първи път пчеларя беше поел толкова директен удар и то не физически, а удар на душата, отвъд мислите и отвъд съществуването му, Колимечкове този път не се дръпна, не избегна докосването и не изсъска ядосано. Добрината на приятеля му, защото това си беше негов приятел. Човек, с който се познава отдавна, с който се бяха скарали, за да се сдобрят, с човек, който нямаше лошо излъчване, такъв един, добър, който трябва да пази, да е в пазвата му и просто да му се случват добри неща, защото ги заслужаваше, не да слуша каква злина се беше случила на Ис. На него, само на него и на никой друг и чувството беше толкова всепоглъщащо, толкова неприятно се втриваше в кожата му, захапваше сърцето му и дъвчеше душата му, че Ис вече не можеше да се сдържи.
 - Няма ги.. - хрипа му беше ясен звук. Силен. Звучен. Разтърси тихата колибка и в следващия миг Исмаил беше във Вихрен. Беше обвил ръцете си около него, главата си притисна между врата и рамото на червенокосия, носа му усещаше познатат миризма на Ви и толкова му трябваше. Капките ожулиха кожата на приятеля му, защото бяха горещи и солени. 
 - Няма ги, дойдоха и ... Илиян и вийла някаква и казаха.. че не съм ги вписал... аз ... не знам ... - продължи да хлипа Исмаил срещу якото тяло на приятеля си и ръцете му дращеха, трепереха и търсеха защитата му. - Помолих му се... молех се и той ... аз.. аз се ... 
Не беше красиво. Пръстите бяха намерили място в косата на червенокосия, а Вихрен беше успял да го придърпа така, че се допираха навсякъде. Ви успяваше да го дондурка като детенце с приспивна песничка. Ис не можеше да мисли, не знаеше колко време са стояли така, накрая дори тялото му беше започнало да се оплаква, но ума му още жънеше, затова Ис се остави на пълното изтощение, накрая се обърна към ухото на приятеля си и каза с пресипнал глас.
 - Не мисля, че мога повече, Ви. - може би, дента се беше пропукал.

@Исмаил Колимечков

 
 
- Можеш, Ис -  прошепна в отговор, но в гласа му отчетливо се разпознаваше една настоятелност, в която всъщност се опитваше да прикрие отчаянието си. – Ще се справиш с това, заедно ще се справим -  повтаряше думите като мантра, но не бе сигурен кого се опитва да убеди – себе си или Колимечков. – Обещавам -  добави тихо, но кимването на тъмнокосия подсказа, че го е чул.


Никога преди не бе виждал Исмаил дори тъжен, ядосан – да, но никога тъжен, затова не можеше дори да си представи, че някога рошавият ще изпадне в толкова бездънно отчаяние. А нещата, които надхвърлят въображението ни, винаги са най-страшни. И понеже никога не сме вярвали, че ще се случат, не сме мислили как да се справим с тях. Вихрен също си нямаше представа какво да прави, знаеше какво иска – да накажа Илиян, да го накара да страда като Ис, да съжалява за стореното. Но знаеше, че много по-виновни са вийлите, че случилото се е заради тях. И ако досега просто се бе възмущавал тихомълком на тиранията им, то от днес вече щеше да започне яростната съпротива, щеше да ги накара да си платят, задето бяха разбили сърцето на приятеля му.



Колимечков бе като дете в прегръдката му, толкова уязвен и беззащитен срещу жестокостите на заобикалящия ги свят. А Вихрен се бе доказал като най-бездарния ангел-хранител, никога никого не бе успявал да защити.
- Ис -  бе обгърнал лицето му с ръце, допрял чело в неговото. -  Искам да ме чуеш внимателно, Ис -  увери се, че рошавият все пак е буден, защото отвори безкрайно тъжните си очи и срещна погледа му. -  Първо ще отидем при баба Цвета -  не бе молба или въпрос, бе съобщение, настояване, бе изречено с твърд, нетърпящ възражения тон. И рошавият нямаше друг избор, освен да кимне леко. – Тя ще оправи това, Ис. Ще спре болката, тя знае как – съвсем умишлено не уточни за коя болка говори, но се надяваше, старата лечителка да закърпи поне тялото на приятеля му и да му даде нещо за сън, за да се успокои.
- А после? -  попита с хриптящ глас Исмаил.
- После, Ис -  пое си дъх Вихрен, без да отделя очи от неговите. -  После ще станем по-силни и ще се научим да защитаваме онова, което обичаме; да не позволяваме да ни го отнемат -  или поне такъв беше планът, зародил се в главата му в момента. -  Можеш ли да се изправиш? -   нямаше голямо значение, ако се наложеше щеше да го носи до замъка, дори през езерото.

Все обещаваше. Имаше нещо трагично във всяко едно обещание дадено от Вихрен. Исмаил искаше да вярва на най-добрия си приятел, но истината беше, че Вихрен не можеше да съживи пчелите му, или да оправи вийлите, защото ... Вихрен не беше такъв човек. Исмаил го познаваше от толкова малък и художника не обичаше да влиза в битки, дори ... дори.. не обичаше да ги вижда. За Исмаил, приятеля му не беше там по средата на битката, той по-скоро беше човека след битката. Човекът, който събираше късовете, като светец... а може би като лешояд. Тези негови картини бяха пълни с емоции преживяни от неговите приятели и негови собствени. Исмаил знаеше, че Вихрен щеше да седне зад платното си и щеше да изобрази емоцията, за я заключи в червеникави палитри за ярост, в черно за тревожност и тъга, в златно за загуба. 

Но никога нямаше да използва зелено. За отмъщение. 

Искаше да извика, че нищо му нямаше на краката, но това щеше да е глупаво. Вихрен не беше виновен, че с Ис от години играеха една и съща роля. Онази, в която анца им беше така слепен, че за първи път Колимечков реално се беше одрал, беше получил истинска рана, а Вихрен... Вихрен си беше задържал ролята. Олицетворение на спокойствие, а на Исмаил му идеше да вика, сега като сълзите бяха рухнали, болката капеше и раздираше кожата му, омърсяваше съзнанието му. Ис не харесваше да го боли, не обичаше да бъде удрян, да бъде отдолу ... това беше само напомняне.  

Да си в училище беше да си защитен. Сега не бяха. И той беше долу. 

Искаше му се да вика, но вместо това направи друго. Зарови лицето си във врата на червенокосия. Не знаеше защо, но имаше чувството, че Вокил никога не се оставяше да е такъв, да позволява и да отешава, да е уязвим към Ис. Може би и затова Колимечков искаше да се наслади на прегръдката, и да положи устни на кожата му, докато трепереше в агония. Не целувка, не, но да се зарови надолу, да положи кожата на приятеля си като щит. Да знае, че това ще е само негово. Обещания. Празни и кухи като Колимечков в момента. Единственото, което Вихрен щеше да вдигне е четката и щеше да заключи агонията на Колимечков в палитра. А щом я заключи в платното, щеше да я няма и Исмаил пак щеше да положи маската. 

Исмаил сам се изправи след година, две, след век или беше след 10 минути? Остави Вихрен да го подкрепи. 
 - Илиян... Илиян не искаше да го прави. Видях го в очите му, просто... Параскева го е наплашила, нещо не е наред с него. - знаеше какво казва. Сега знаеше и какво Вихрен ще иска.

Твърде много неща не бяха наред, Вихрен го осъзнаваше отлично. Поведението на човека, когото доскоро бе наричал приятел, бе само едно от тях. В този момент Вокил емоциите му се преливаха в такъв нестихващ ураган, че не можеше да вземе решение на Илиян ли е ядосан или на себе си, задето му бе дал дом и го бе убедил да се върне в Мунгав. Дали нещата щяха да са различни, ако не го бе направил?  И някъде там долу под ядът, гневът, безсилието и  вината, бе започнала да си проправя път болката от едно още по-неприятно чувство  - чувството, че си бил предаден от някого, на когото си имал прекалено сляпо доверие, на когото си подал ръка, а той я е използвал, за да нарани онези, които обичаш.  Но с всяка от тези емоции щеше да се справи по реда им.
 
 
 А в този момент най-важното бе да помогне на Исмаил, който все още беше в прегръдката му. На Исмаил, когото бе готов да скрие от света дори под собствената си кожа, за да го предпази от болката, за да не я види никой, защото бе толкова лична, че я приемаше едва ли не за своя.  Бе готов да го прегръща до края на времето, ако знаеше, че така ще секне извора на скръбта. На Исмаил, когото му се искаше да не пуска от обятията си, преди да е отнел цялата му мъка, ако можеше би я взел, би я изживял вместо него, но не знаеше такова заклинание. Затова правеше единственото, което му бе останало – да го подкрепя, да го пази, докато всички тези рани заздравеят. А след това? Вероятно щяха да последват нови, от които Вихрен отново нямаше да е способен да го предпази, защото независимо колко го обичаше, не можеше да го постави под стъклен похлупак, както един принц бе направил с една Роза.  Защото обичта сама по себе си не е  достатъчна, за да държи болката настрана от някого. Бе нужно още нещо. Нещо, което липсваше на рижия, и той го осъзнаваше, но за разлика от разбитото сърце на приятеля му, това бе поправимо.
  @Исмаил Колимечков



 
Кожата му все още гореше на мястото, където я бяха докоснали устните на Исмаил. Не целувка, не. Безмълвен вопъл, който бе пронизал душата му. Болката  на рошавия бе толкова неизразима, че нямаше достатъчно силен вик, с който да я изплаче, затова го направи тихо. Но Вихрен разбра, той винаги разбираше. Знаеше. Усещаше. Страдаше заедно с него, дори когато Исмаил не можеше да разбере това.  Още от онзи първи ден, от онзи първи удар, който бе поел за него. Все някога щеше да има шанс да му върне този приятелски дълг, да поеме той болката, за да го защити, защото така правиш за онези, които обичаш. Въпреки че до момента Вокил не се справяше особено добре като приятел.
 
 
Не беше сигурен колко време са прекарали в къщурката на дядо Ставри, нито имаше представа каква е била продължителността на  пътуването им обратно до замъка и до Болничното отделение, където баба Цвета набързо го изгони, след като го обруга за зле скалъпените превръзки по ръцете на Колимечков.