Излетът на Южен Вятър

Де да можеше да е клада!
Макар да се доближаваше заплашително размерите ѝ. Но вече не живееха в средновековието и не беше редно да изгарят вещиците по този брутално жесток начин, въпреки ужасите и мъченията, на които ги подлагаха те и рисковете за живота им, които бяха принудени да изтърпяват всеки проклет ден в този още по-проклет замък. Затова Вихрен щеше да се възползва от всяка възможност, която му се удадеше, за да причини на вийлите нещо поне приближаващо се изживяното от него и приятелите му. Сенките под очите върху пребледнелите лица на Зина и Рея единствено засилиха решимостта му.
 
Бе виждал големият огън, който палят мъгълите в края на лятото в покрайнините на Жеравна,  бе наблюдавал танците им около него,  знаеше колко далеч достига топлинната вълна на пламъците. Можеше да предположи, че ще държи вийлите достатъчно настрана, за да не им дишат във вратовете и да имат поне малко свобода и спокойствие, въпреки присъствието им.
- Вихрене, изчакай малко! -  сякаш от нищото Небесна се бе появила до  него в здрачаващата се гора.
- Защо? -  нямаше търпение да види лицата на русокосите жени, които бяха прикрепени към тях.
-  За да се съберат всички! -  усмихна се мило жената, а всичко, за което Вихрен можеше да мисли, бе колко много прилича усмивката ѝ на тази на Юлий.  Догадките му вероятно щяха да се окажат верни, само ако имаше възможност да говори с нея, за да я попита какъв е планът ѝ или поне с второкурсника, но тук май нямаше да му се удаде шанс да се срещне с никого от тях насаме.
- Може и да не съм най-добрия магьосник в училището, но едно заклинание за огън мога да направя и сам -  изтъкна факти, които може би бяха познати на жената, а може би не.
-   Не става въпрос за възможности -  продължи Небесна, докато с ръка даваше знак на всички да се съберат около камарата със сухи дърва.
- А за какво? -  не се отказваше да недоволства за отнетото му удоволствие червенокосият, но пръстите на Ина, които  в този момент се преплетоха в неговите, сякаш намалиха негодуванието му.
-  За групово занимание  сплотяване на Дома -  отвърна новата им ръководителка. -  Всички ли са тук? Да? Добре? -  все пак се огледа да не би някой да липсва. -  Хайде насочете пръчките към огъня. Броя до три и заедно го палим. Едно, две, три!
 Десетките малки светлинки се изстреляха от пръчките на  учениците и се насочиха към камарата с разпалки, за да ги възпламенят.
 
Колкото по-голям е огънят, толкова по-далеч ще е вийлата, промърмори си под нос.
- Дръвник! -  почти изсъска Рея, преминавайки покрай него, докато вървеше след Люба.


О, Перун да го порази, дано! И Люба е вийла.
 Бе забравил този факт.

Забеляза, че двете вийли придружителки се бяха дръпнали от кладата на момчетата.
Тръгна да се намества при Вих.
И преди да се усети, какво промърморва момчето и защо всъщност вийлите се дърпат, пламъците се извисиха.

Люба замръзна.

Пламъците си стояха, където им беше мястото, но за нея сякаш я обградиха и погълнаха като горски пожар след суша, но това, което наистина смрази до дъното на костите душата й бяха очите, които видя в огъня. Огромни. Черни. Поглъщащи. Познаваше ги. И същевременно не ги беше виждала никога през живота си. Пукота и пламъчетата на пожара се извисиха и сякаш изрисуваха змиевидна форма. 
Никога не я беше виждала.
И все пак й беше толкова... толкова позната. Сякаш беше на ръба на спомените й. И същевременно там нямаше нищо освен страх. Огромни, черни очи, змиевидна фигура. Пожар. Писъци.

Не.

Нямаше писъци.

Това не е там, където и да беше това там.

За момент се осъзна, колкото да види, че пламъците не се бяха променили. Беше си най обикновена клада. Но защо изпитваше такъв неимоверен ужас към нея? Чу нечий глас да обяснява нещо. Рея ли беше или Зина? Опитваха се да обяснят страха й. Да замажат положението. Отдръпна се. За нея? Отдалечи се забързано. Пожарът на фестивала? Може би ако се върнеше в пещерата.. Травма? Не беше сигурна, кой точно обясняваше и какво, но беше благодарна.

Когато беше вече далеч от кладата успя да отдъхне.

Това, което видя в огъня.... приличаше на змей? Но тя не беше виждала толкова голям змей. Нямаше как да го познае?

Рея сграбчи ръката на Люба преди да се хвърли в един храст. Очите ѝ бяха разширени и няколко капки пот се стичаха по челото ѝ. Беше успяла да запази самообладание, но по реакциите на останалите вийли, гъркинята очакваше и нейната приятелка да иска да избяга просто.
- Ела, ще седнем малко по-далеч, а ВИХРЕН, ще поотслаби огъня, НАЛИ?!

Момичето бутна своята руса приятелка към един камък, за да седне за момент. Сенки играеха по лицата и на двете.

"Пак се прави на интересна, а?"

Папандреус си пое дълбоко въздух, бавно разкарвайки тъпата мисъл от главата си. Ако я оставаше да довърши каквото имаше да казва, щеше да хвърли с главата надолу тъмнокосата в една вихрушка от параноя, от която в момента нямаше нужда.
Не, че по принцип имаше, но понякога бе някак ... приятно да имаш по някоя тъмна мисъл. Беше успокояващо. И уютно.

- Ще намалят огъня и всичко ще е наред. Не е страшно.
- Огънят не е проблема.
- Ами?
- Не сега. - бързо изплю Люба.
- А кога?
- Добре ли си, Люба? - Небесна се бе приближила и майчински постави опакото на дланта си върху челото на вийлата. - Постой малко тук, ето ти и вода, би трябвало да помогне. 
- Благодаря.
- Какво намерихте в пещерата? 
- Гъби?
- Гъби ли? Какви?
- Хорклъмп. 
- За първи път ли ...

Рея машинално се изправи и се отдалечи, отивайки до Зина, която наблюдаваше процесът по "намаляване на огъня", който за малко щеше да се превърне в "потушаване на огъня".

- Справят ли се?
- За хора с две леви ръце, горе-долу.
- Дай да я видя.
- Кое?
- Да бе, кое? 
Зина погледна Рея с крайчето на окото си, бръкна в джоба си и го разтвори, така че съквартирантката ѝ да надникни вътре.
- Доволна ли си?
- Стига да не решиш да я използваш срещу мен, може и да бъда.
- На кого искаш да погодим номер?
- Имам няколко вийли наум. 
Гъркинята остана загледана в трите чалгатрона, които ги придружаваха и следяха всички да се държат прилично.

 
 
 
 

Идеята на Небесна да ни изведе на излет пробуди трепетно вълнение у Димитра. Идеята, че ще прекара малко време из природата, далече от тягостната обстановка в замъка беше като свежда глътка въздух. Новият ред, постоянният тормоз от страна на вийлите задушаваше както момичето, така и всички ученици. Нещата напоследък не бяха цветущи, а чувството, че са по-скоро затворници или някакви опитни мишки, навместо ученици - се засилваше. Димитра искаше да възроптае, искаше да заеме позиция, но вече бе научила по трудния начин, че тази битка ще се води бавно и интелигентно, не с бурни реакции и импулснивни решения. Така се става жертвен агнец, никому полезен.

 Новата преподавателка по Билкология пораждаше смесени чувства у момичето, но сякаш надделяваха положителните. Предметът, несъмнено бе обект на интерес за Миа, но не беше само това. Имаше нещо в усмивката на вийлата, което оставяше усещането, че е за разлика от посестримите си - е добронамерена. "Или крои нещо" - тънкото гласче в главата на Миа, както винаги не ѝ позволяваше да влезе в капана на невинната сляпа вяра. 

 За какафонията в общата зала, приготовленията на съучениците си - Димитра остана чужда и настрана. Тийнейджърката бе израстнала сред приорадата, палатката бе предпочитания ѝ начин на пребиваване, а подготовката ѝ безупречна: невзрачната смъкната раница, която стоеше прилежно до леглото ѝ, бе омагьосана със заклинание за вместимост. Поглеждайки я отстрани, никога не бихте предположили, че вътре има палатка, спален чувал, шалте, челник (хората на Иракли няма да са възторг да обикаляш с "Лумос" насам-натам по плажната ивицата), трионче и секира и така нататък, та докато стигнем, до сребристата очукана манерка, която никога не оставаше празна. 

 През деня Василева старателно се "покри" далче от другите, пускайки музика и нахлупвайки качулката над главата си. Очите ѝ шареха, а дробовете ѝ се разширяваха. Извън замъка, малки животинки стрелкащи се насам-натам птички и простор (доколкото Призрачният лес би могъл да се нарече простор, де). Вийлите-надзорници не се бъркаха много на съдомниците ѝ и за пръв път от известно време момичето усети, че мускулите ѝ се отпускат. Сякаш се бе стегнала в константна нервна топка.

 Успя да се договори с Небесна да опъне палатката си отделно от общата на момичетата с уговорката, че ако някой пожелае - ще го приути. Все пак, целта била да се сближаваме... "Да, в три - до - четири местната палатка ще си станем особено близки!" - хапливият коментар запази за себе си. Нямаше нужда да си играе с огъня... Тази форма на независимост я остави чужда за какафонията в момическата палатка, кроежите и пакостите... Взе си тефтерът с бележки и пообиколи наоколо, пушеше, надигаше манерката и се наслаждаваше на звуците около себе си, с Tool за фон. 
 Закъсня за паленето на лагерния огън, но дойде тъкмо навреме за дискутирането на груповите занимания. "Да си разказваме страшни истории? Пф, разкажи за последния си път в мелачката или как посреднощ не можеш да спиш, чувайки ехото на глухите писъци на съучениците си, по дяволите!" Истината не беше розова, но животът в "Мунгав" се бе превърнал в малка страшна историйка сам по себе си. Омо успя да "разведри" обстановката, за което Димитра му бе благодарна. Така изборът се насочи към добре познатата ѝ игра. 
 - Ти на това страшно ли му викаш? - Скастри го Даргов и го перна.
 Все още стърчаща настрани, тя отпи голяма глътка от манерката си, потупа по главата Омуртаг:
 - Добър опит, Малчо! 
 - Като ви гледах физиономиите, преди да кажа за гнома, все се бяхте ококорили.- ухили се момчето.
 - Яж си бонбоните. Играем на „Истина или се осмеляваш“, ай да ви видя! - Тонът на Бранимир обещаваше да не е скучно.
 - Осмелявам се, отворкьо! Постарай се. - Миа пристъпи от крак на крак и уж небрежно се огледа зад гърба си, за да отпие отново. Извади една цигара, запали я и втренчи поглед в играта на пламъците.

Да му се невиди! Превъплъщението на Джони Деп като Джак Спароу несъмнено ѝ беше любимо, та кой не харесва Джони Деп? Не беше достатъчно пияна за това. Така... Пират, до края на вечерта, щеше да се справи. Нямаше къде да ходи. Пропърмори едно тестово: "Why is the rum gone?", поизтупа се и влезе в характера. Започна да обикаля огъня с посволутата походка на капитана на Черната Перла, залитайки, подскачайки, размахвайки хаотично ръце. Изглеждаше като шут, но всъщност си търсеше следващата "жертва".
 Ина беше "пас" - не, че щеше да ѝ се размине, де. Сега, обаче, имаше други планове. Отпиваше жадно от манерката, поначало омагьосана да не се изпразва. Интересна магия, която бе научила от една стара прашасала книга в библиотеката на "Мунгав". Оригинално използван за... Благородна цел като поливане на няккави растения или нещо подобно, сега ютилизирана в нещо... по-практично. Алкохолът - черпеше от бутилки на рафтовете от омагьосаните си "Тайници".
 
 Та наливаше се Димитра, ей така - уж на шега, уж за да подсили образа, пък то... Нали е купон под звездите, оп, прощавайте, излет, сближаване.
 - Дай да я видим таз' Чалкантия*! - последната дума озадачи повечето присъстващи, но всички избуханаха в кикот, тъй като репликата бе придружена от криволичещо пристъпване и махване с ръка. Широкият суитчер засили ефекта, тъй като за онези с повече въображение, би минало за широка пиратска риза.
 - Кат' хамаднджия* на капитан Дългуч Празната Глава, сър Омуртаг, ще хвърля - нарочно хълцане - теб в скацата***!
 - Какво ще го правиш? - чу се през смях въпрос иззад огъня от някое момче.
 - Не дръзни да противоречиш! Аз съм Миа, капитан на...
 - Някоя бъчва - Даргов не остана длъжен за захапването ѝ.
 - Тихо, Паткан****! - озова се до Бранимир и го сръчка в ребрата. - Омуртаг, дръзнеш ли или ще ни кажеш някоя пикантерия?
 Четвъртокурсникът още се смееше, за това и му се наложи да се прокашля, за да отговори:
- Хайде, истината! Питай, Спароу!
- Коя ти... лейди открадна първата ти... Целувка? - Димитра се ухили, размаха манерката и подтикна - Аганта, Аганта!*****

Докато следеше физиономията на момчето, изпусна да реагира, когато дългите пръсти на Даргов грабнаха металната бутилчица от ръката ѝ. С доволно примлясване той се възползва от съдържанието, с което си изпроси още едно сръгване в ребрата и буреносен поглед. Димитра се намести от другата страна на крадеца, разбутвайки няколко съученици и запали цигара с очакване. На отговр, да ѝ върнат алкохола и... Да види как ще се развие този опит за игра. Не би си го признала публично, но се забавляваше. За пръв път от дълго време се забавляваше.


________________________
* Чалкантия – Бурно море
** Хамнаджия -  Гребецът, даващ командите, обикновено първи десен. Много важен човек, най-често той е избирал гребците и сформирал тайфата.
*** Скаца – Дупката в която влиза долния край на алборото /мачтата/. Скаца е и здраво укрепеното и пригодено между ребрата на лодката/кораба пространство – петата на която се опира и стабилизира мачтата.
****Паткан – Голям корабен плъх
*****Аганта – Заповед – Команда – 1.Дръж здраво, не пускай, не се отказвай… 2. Разговорно – сега му е времето, не изпускай момента. Или обратно – лоши времена бяха – издържахме.