Излетът на Южен Вятър

Когато професор Звездинова каза, че два дни няма да имат уроци, онова, което Вихрен чу, бе: два дни без Слънчевия коридор, без надзиравания от вийли по време на уроци, свобода извън замъка. А може би дори шанс да направи каквото трябваше да стори още през първата вечер след пристигането си в замъка – да се измъкне и да потърси помощ, -  ако  приятелите му не го бяха убедили, че няма нито причина, нито смисъл.  Е, сега имаше и двете. Обаче имаше и причини да остане, за да не пострадат приятелите му, заради него.
 
Ако трябваше да бъде честен все още подхождаше с недоверие към новата им Ръководителка, все пак бе назначена от текущото ръководство, следователно подкрепяше и подпомагаше вийлите, щом бе тук, нали? Но от друга страна и Люба бе вийла, а отказваше да приеме новият режим и се бе опълчила открито на текущите властелини на Мунгав. Първоначално не обърна особено внимание на жената, която сега щеше да ги води в гората по неясно какви причини, но после започна да си припомня различни неща, които Юлий му бе споделил за майките си и подозрението се пробуди в съзнанието му, заедно с един блед лъч надежда, но не бе имал възможност да обсъди подозренията си с  второкурсника, а докато не получеше потвърждение, щеше да продължи да се съмнява в намерението на всеки възрастен, който оставаше безмълвен свидетел на случващото се. Изобщо не изключваше възможността вийлите да ги бяха повели на заколение в леса, където никой нямаше да разбере какво се е  случило с тях.  Взе си колодата Таро, като постави най-отгоре Тройка чаши, просто за всеки случай. Не че би могъл да направи нещо, ако малката им разходка не се окажеше това, за което я представят, но предпочиташе да е подготвен с каквото може.
 
В бездънната си раница набута почти всичките си притежания, което означаваше, че е взел предимно пособия за рисуване, няколко комплекта бои, четки, скицници с различни размери, статив, графити… Палатка? Откъде, по шейтаните, трябваше да вземе такава? Че кой изобщо би донесъл подобно нещо в училището? Както и да е, щеше да импровизира на момента, можеше да помоли някой да го приюти в своята или да му трансфигурира от нещо, нещо, нещо… огледа се из стаята в търсене на въпросното „нещо”, което да пожертва при нужда и натика в раницата още едно одеяло, все щеше да му влезе в употреба за едно или друго…
 
Постара се да не допуска тревожните мисли от преди малко да помрачат на настроението му и факта, че предстоеше да прекара малко време отвъд стените на замъка за първи път, след пристигането си, но си  остана нащрек. И  когато слезе при съдомниците си се постара да изкара наяве целия си позитивизъм, а това не бе трудно, когато Ина бе наоколо.  Разроши косата на Юлий, пътьом към мястото, на което стоеше художничката и си напомни по-късно да се опита да говори с него.
- Хей! -  поздравява по обичайния начин Ина и се настанява до нея, за да изчакат всички останали да се присъединят. Усмивката, с която го дарява момичето, сякаш изтрива  тревогата от ума му, както и всичко друго, което е било там допреди малко.
- Тази четка онази  четка ли е. -  монотонния въпрос е зададен от момиче, фокусирало погледа си върху стърчащата от вързаната му на опашка коса използвана четка. 
- А?  ­-  премигва няколко пъти, докато мисълта му се опитва да проследи тази на Зинаида, накрая сякаш успява. -  Ааааааа! Всяка четка може да бъде онази четка. -  не е сигурен защо, но му се струва, че безизразното лице остава доволно от отговора му, когато се отпуска на канапето до него и Ина.

Групата се събираше бавно, но аз се славех с моето голямо търпение. Както се казва често търпението на една майка е като паста за зъби, винаги може да изстискаш още малко. А това бяха сега моите нови деца и аз като добра майка исках да се погрижа за всички. Не всеки от учениците като че ли беше доволен от излета. Прочетох за кратко съмнение в очите на Вихрен, предизвикателство в очите на Варвара, дързост в очите на Зинаида, безразличие в очите на Сандър и всички те бяха насочени към мен и само любов в очите на Юлий. Вярно е, че още не ме познаваха, но се надявах това приключение да ги обедини, да ни обедени като група.
Докато се събра и последние човек, наблюдавах внимателно динамиката на групата. Вихрен и Ина, които имаха сега очи само един за друг се отделиха от групата, за да си гугат, докато белокоската не им се натресе. Трябваше да внимавам за тях, за да не се отделят много от тима, не исках да върна забременяла ученичка.
- Добре готови сме вече. Да тръгваме! - обявих аз началото на похода. 

- Чакайте и аз ще дойда - появи се едно момче, което беше по-високо от мен. Не го познавах, никога не е посещавало часовете ми.

- Как се казваш? - попитах го аз.
- Дамян. Дамян Костов, седми курс - отговори той.

- Добре, Дамяне. Радваме се, че идваш с нас. 


***


Вийлите не ни изпускаха от поглед, но виждах, че са изнервени. Явно не очакваха да има толкова много шумни деца на едно място и беше по-трудно да ги контролират. Както се бяхме разбрали с Ирина, се правехме че не се познаваме. И даже като добра актриса успях да прикрия няколко погледа пълни с неодобрение към моите сестри. Бях поставила широката си усмивка и се забавлявах на шегите на децата. 

Някъде отзад зад мен, чувах звънкия глас на сина ми. Бях изумена от него, за толкова кратко време си беше намерил толкова много приятели, но не всички го харесва. Момичето Варвара го гледаше с неодобрение. Каква ли е историята между тези двамата? 


Спрях групата. Време е да им покажа, няколко интересни растения. 

 

@Дамян Костов

Знаеше си, че многоликовата отвара, която почна в началото на годината щеше да й свърши работа. Всичкия труд, който замина в килия номер пет, името на новия дом на Люба - вече оборудван с дюшек, възглавници, храна, книги (как се беше появил и Властелина там?) и разбира се комплект и котле за отвари, се оказа не само за комфорт, но и за полезно. Килиите между другото бяха много подходящи за отглеждане на гъби.

Излет! В гората!

Ако не се опитваше да се прави на Траян в момента, щеше да скочи да разцелува Небесна, но уви опитваше се да се прави на разсеяна и незаинтересована. Рязко скочи в групата й на любими преподаватели, а тъкмо беше дошла. Не че жената не й беше преподавател вече по любимия предмет Билкология, но да ги изкара от купчината камъни, в които ги бяха заровили вийлите?
Ако някой посмее да й каже нещо на криво ще му счупи носа!
Така или иначе отварата нямаше да й стигне за повече от два - три часа. Но до тогава щеше да е късно и да са в гората, и да са твърде далече, че да я връщат!
Беше ли въодушевена?
Много!
Личеше ли й?
По лакътя в ребрата, който получи от Рея, предполагаше че... много.

Не се правеше много успешно на момчето да бъдем честни. Беше твърде щастлива поначало... и може би твърде добре оборудвана. А дори се беше постарала да си сложи поне част от униформата. Шала, стига толкова. Никакъв шанс да зареже карго панталона и кубинките точно пък за излет в гората.


включването е одобрено от Небесна 
Траян е вързан някъде с набутан мръсен чорап с устата, така и не разбра горкия какво му се случи

-Много си тъп, Мирчоо бе! Тва е отровен дъб не бръшлян.

Начи човек и добре да живее се изцепва, когато не му е работата.

Така стигнахме и до сегашната ситуация. Даргов държеше Траян като мокро пале за яката, пък другото момче лека полека се свиваше. Не от страх. Просто лека полека крайниците му ставаха по-къси, а косата по-руса. И преди бесния "Мирчо" да се усети КОЙ държи и да хвърли Люба надалеч в самозащита, затворничката му му наби един шут в носа и тупна не особено грациозно го гъз.
Ухили се зъбато на момчето.
Друг път да го удари толкова високо нямаше да й се отвори шанс.

- Бюлбулева! Къде е Траян?
- Рязко му се доспа - дори не стана от местенцето си а обърна глава наобратно към Небесна - и защото е чудно другарче ми преотстъпи мястото си на излета!
- Трябва да я върнем.
- Не може просто така.
- Това са няколко часа път напред назад! Кой ще се отдели за толкова?
- Аз мога и сама да се оправя - нямаше да мине но се почувства длъжна да пробва.
- В никакъв случай! Опасно е.
- Достатъчно добре подготвена ли си за излет? Призрачният лес не е шега работа!

- Като за цялата група! - Не, сериозно имаше достатъчно за групата. Но това си й беше стандартния набор неща по джобовете. Никога не знаеш кога ще ти потрябват 7 четириместни палатки - Също така мога да ви заведа до ниските пещери, там може да се опънат лагери, има прясна вода на близо и да има подслон за тези които не могат да опинат палатка!
- Знам го. Не е безопасно там има акромантули.
- Не и откакто плъзна златножилест кордисепт в района миналата година. Интересни гъбки са, чувала съм че миришат подобно на базилиск. Как ли са се появили?

- Даргов, ще ми дадеш ли една цигара? -  попита Вихрен без да си прави труда да става от леглото, веднага щом новата им ръководителка напусна палатката.
- Ти пък от кога пушиш? -  знаеше, че Сандър е задал въпроса без да вдига поглед от книгата, поне дотолкова бе свикнал със съквартирантите си.
- Откакто видях колко недоволно го гледат вийлите, щом запали -  бе ги наблюдавал - начина, по който се цупят, обръщат глави в обратната на вятъра посока и стоят далеч от високото момче. Ако цената на това да не му дишат във врата бе да се обвие в облак дим, бе готов да я плати.
 
 
Лично за него появата на Любе бе хубаво нещо, тя познаваше тази гора по-добре от всеки друг в училището в момента, макар малцина да го знаеха. Не бе убеден, че може да каже същото за новопристигналата им ръководителка. При мисълта за това без да помръдва от мястото си, проследи с поглед движението на  Юлий, който вече бе скочил от леглото, сякаш нямаше търпение да изпълнява нарежданията на жената. Всичко това го навеждаше на мисълта, че е достигнал до правилното заключение, но предпочиташе да го обсъди с второкурсника, вместо да прави догадки. Вероятно трябваше да тръгне с него сега да съберат дърва за огъня, за да имат възможност да говорят насаме, но не можеше да насили тялото си да помръдне. Бе изтощен от всичко…
- Дръж! – подвиква тъмнокосото момче и рефлексите на Вокил успяват да се задействат навреме, за да уловят летящата към него кутия с цигари. Извади си една и върна останалите обратно на притежателя им.
-  Благодаря -  прибра я в джоба си за момента, в който щеше да му потрябва.
Ако всичко се развиеше по план, нямаше да чака дълго.
 
Юлий отдавна се бе изстрелял навън, когато Вихрен наруши настъпилото мълчание с мисълта, която внезапно го бе осенила, докато се взираше в дивана.
- Момчета, ако цигареният дим дразни вийлите, лагерният огън няма ли да ги вбеси? -  на лицето му се изписа широка усмивка, докато се изправяше и обличаше, за да помогне за приготовленията за възможно най-големият огън, който този някога е виждал.

Изненадващо дори за самата Рея, тя взе решението, че ще ѝ бъде полезно да излезе за няколко часа, а в случая - няколко дни навън с "приятели", не-чак-толкова-приятели и някакви си още там. О и чалгатрони. Извън цялата тази менажерия атмосферата, която се бе заформила още в общата стая бе някак ... топла. Дали идваше от енергията на всички ученици, или пък Небесна носеше това прелестно чувство на уют със себе си, гъркинята не знаеше, но честно казано не я и интересуваше, щом можеше да черпи от извора. 
Последно време се бе превърнала във "вампир". Не, не ѝ бяха поникнали зъби. По-скоро имаше една дузина празни батерии в себе си, които имаха нужда от енергия. Недоспиване, прекалената ангажираност с куидича, уроците, Слънчевия коридор. Тръпки я полазиха за момент. Тя имаше нужда от енергия и установи, че си я набавя най-лесно с кафе и по-дълго прекарано време измежду позитивни хора. 
Не можеше да спи. Не можеше ли, не искаше ли, страх ли я беше. Не ставаше ясно, но бе сигурно, че не го прави.Единствено Зинаида знаеше за момента, като бе обещала да си трае, защото иначе Рея се бе заканила, че ще я разкара от отбора, ако си отвори устата на тази тема. Оказа се ефективно сплашване. 
Само че тъмните кръгове под очите гъркинята не можеше да ги скрие. Изморения вид на кожата си - също. Забавените реакции още по-малко. Скоро щеше да си проличи и на игрището и тогава щеше да има проблем.

Тъмнокосата подтича след Зина. Въпреки че бе дала обещание, можеше да реши да се изпусне пред Люба. Особено сега.
- Изчакай ме!
Белокосата сякаш го прие за състезание и включи бързо турбото изстрелвайки се напред. Търсенето на Люба бе на косъм да се превърна в състезание.
- Аз ще я намеря първа!
- Не е нужно да ... забрави. - измърмори под носа си. Нямаше смисъл да се опитва да пресича ентусиазма ѝ, защото добре знаеше, че един път включил се - нямаше нито пауза, нито стоп. 

Прескочи някой камък, поразбута някой храст, докато не чу оживен разговор. Бяха на входа на пещерата и двете си говореха нещо. 
"Мен ли обсъждат? Сигурно искат да са приятелки? Дали не им разказва стратегията ни? Не, Зинаида също иска да спечелим? За какво си говорят тогава? Не за мен, нали?"
Разтърси глава. Рея беше свикнала да се появяват подобни епизоди и от време на време успяваше да ги заглуши.

- Небесна ни чака! - подвикна гъркинята.
- Нали не бързаме! Ела дати покажа нещо?

"От скалата ли скат да ме бутнат? Те са ти приятелки. Или пък не?"