Тренировки на Южен вятър

@Вихрен Вокил  @Ина Янакиева  @Юлий Звездинов  @Зинаида Кражова  @Косара Вълканова

Две седмици след началото на учебната година, Рея бе успяла да се сдобие с разрешение за тренировка. Не знаеше дали ще е възможно да се случи, след последните нововъведения, но една от вийлите бе склонна да пита за разрешение някоя от горния етаж и ето го на. Напечатано на лист хартия, която прилежно бе сгъната в униформата на момичето.
Игрището бе запазено за рано сутрин. Още преди да са започнали уроците и в ден, в който не им се налагаше да ходят на Онези занятия. Рея се стремеше да не мисли за последното. Напоследък сънуваше кошмари, а някои дни живееше в кошмарите си. Усещаше как тялото ѝ бе започнало да се вижид една идея по-бавно и решението за нея бе - тренировка. Да вкара малко адреналин, малко движение, да види малко слънце и всичко щеше да си дойде на мястото. После и закуска. Очертаваше денят да е идеален или поне близо до такъв.

Все още бе приятно прохладно, лятото бавно бе започнало да се отдръпва. В 6:30 сутринта имаше една Рея подпряла вдъхновено юмруците си на таза си, една Зинаида гледаща през всеки насреща ѝ, един Вихрен, който въртеше метлата, чудейки се от коя страна се държи, една Ина сънена, но усмихната, една Косара замечатано загледана в небето, Карина и Траян, с които тепърва предстоеше гъркинята да се запознае.

- Радвам се, че сте тук днес! Готови ли сте за тренировка?!
- Да. - промълви Ина, на което тъмнокосата капитанка се зарадва, но след това изгледа изпод вежди всички останали.
- Малко повече ентусиазъм, няма да е излишен.
- Ентусиазмът ми се събужда в девет сутринта и заспива в десет вечерта.
- Е, днес му бий два шамара, защото искам надъхани хора жадни за победа. Костваше ми големи усилия, за да накарам чалгатроните да ни отпуснат игрището. - ухили се.
- Моля?
- Не е важно. Мисля, че се опитва да е забавна и да ни приповдигне настроението. - обърна се към Вихрен Зинаида с най-безизразното си лице на света. Добре, че устните ѝ поне се мърдаха, за да не се чуди отсрещния кой говори.
- Ох. И чувството ви за хумор ли още не е будно.
- Нямам никаква идея какво е онова, което каза.
- Чалгатрон ли?
- Предполагам....
- Красиво, русо и цицоресто, предимно пее чалга. - Рея огледа отбора си и разбра, че май не е подбрала подходящата аудитория за шегата си. А я мислеше през цели път до игрището. - Ъгх. Забравете. Явно само аз съм с мъгълски произход.
Зинаида повдигна рамене.
- Кааааакто и да е. Хващайте метлите!
- Ча-кай-те! - Юлий се бе затичал насам и спря задъхан, а след това се преви и подпря длани на коленете си.
- Явно в точността не ни бива. - Рея скръсти ръце.
- Будил... четка ми ... зъбите .... совата.
- Къде ти е метлата?
Юлий се огледа, установявайки, че е единственият човек без метла.
- Вземи моята и без това няма да я ползвам. - Вихрен се пресегна.
- Дръж си метлата, ще я ползваш!
- Има килер с метли ей там, отиди да си вземеш, моля.
Едно толкова просто моля, понякога можеше да бъде моля, а понякога можеше и да е заповедно моля, а именно "вземи си метлата, за да не те плесна с моята по главата, моля".
- Имаш доста енергия за човек, който не спи.
- Зина!
Повторно повдигане на рамене.
- Не е хубаво да не се спи.
- СТИГА С ТОВА СПАНЕ! Спя си. Грабвайте си метлите, настроението и жаждата за победа и да започваме тренировката. Кажи!
Вихрен бе вдигнал ръка.
- Килер за настроение и жажда за победа има ли, че ...?
- НЯМА!

 
 

Ранните тренировки изобщо не бяха лоша идея, ето Рея можеше да си вика и мрънка, а спящото му все още съзнание не регистрираше нищо от това.  Не беше сигурен кого да съжалява - дали себе си за ужасът, който му предстоеше, дали съотборниците си заради тираничната капитанска фигура или Рея заради  малката сбирщина, която трябваше да превърне в отбор…
 
Очите му проследиха белокосата девойка и надеждата му поне днес да се размине без нещастни опити за летене угасна по-бързо и от ентусиазма му. Не бе очаквал точно от нея подобно въодушевление. С Юлий си размениха смутени погледи. Имаше огромно желание да се усмихне окуражаващо на хлапето, но нямаше никакви сили за това, пък и той самият имаше нужда от доста голяма доза смелост и късмет, че да успее изобщо да излети.
-  Забрави Ина – изостанал е от останалите и премигва сънено срещу гъркинята.
Участието на художничката в отбора го изпълва със смесени чувства, от една страна се радва на присъствието ѝ,  от друга – не му се иска тя да знае какъв неудачник е върху подобието си на метла. Но е факт, че тя е единственият им опитен играч, ако не броим Рея, следователно имат нужда от нея.
- Какво?!?! – абсолютно несънено се опулва капитанът насреща му.
- Забрави да разпределиш Ина на какъв пост да играе -   все така без капчица енергия и желание да бъде на игрището отговаря той.
- Ина ли?
- Ина! – двамата поглеждат едновременно към момичето, което върви до Юлий и му обяснява нещо с усмивка на лице. Тази неугасваща усмивка не спира да го изумява, но това не е сред нещата, които би споделил точно с Рея, която в момента явно преизчислява някое сложно от уравнение от висшата математика, ако се съди по изражението ѝ.
- Гончийка. – вирва брадичка Ужасът на Мунгав. -  Разделете се двама срещу  двама. Ти си със Зина, Ина е с Юлий. –  не си хаби думите, за да му каже да тръгва след останалите, кимване е достатъчно, а точно в момента не би размахвал флаг пред ядосания бик, носещ капитанската лента на розовите.
-  Ой, капитане, мой капитане… -  докосва слепоочието си с два пръста за поздрав и ѝ обръща гръб, влачейки се с най-бавната възможно скорост след останалите.
- Я чакай! -  сразява устрема му Папандреус с нетърпящ възражение тон.
 Заковава се на място и не смее нито да помръдне, нито да поеме дъх, когато поглежда през рамо, за да установи причината за промяна в настроението ѝ. От погледът, който среща му се иска да избяга обратно при вийлите в замъка и да се скрие зад полата на някоя от тях.
-  Какво? -  пита с досада.
-  Каква е тази… метла?
А, значи все пак забеляза. Какво път толкова.
-  Казах ти, че не мога да летя на метла – извърта театрално очи. -  Сериозно, Папандреус, сигурен съм, че дори ти го написах. Няколко пъти. Не се шегувах.
- И ще летиш на… това? Каквото и да е – премигва скръстила ръце гъркинята, разглеждайки летателния му уред.
- Четка е. Модифицирах си я -  по метличините все още личат петна от боя, но едва ли би пречило на някого.  -  И тези неща, които избълва за правене от гончиите… мога да ти ги нарисувам още сега, обаче нито едно от тях не мога да изпълня, да си знаеш, предупредена беше -  повдига извинително рамене, преди да последва останалите страдалци към центъра на игрището, стиснал здраво „метлата си” в ръка, без да изчака поредната лекция мрънкане от капитана си.

 - Юлий, ЮЛИЙ! - малкото зло беше погнало момчето все едно живота ѝ зависеше от това. - Опитвай се да подаваш така, че да слъжеш противника, не да му ПОДАВАШ куофъла.
 - Извинявай, Рея, извинявай, Вихрене. - отвърна малкия.
 - Няма проблем, да започнем отначало. - отвърна Вихрен и метна куофъла обратно на второкурсника.
 - Абе не си подавайте топката като приятели, Вихрене задръж си я, Юлий, опитай се да я отскубнеш от него!
 - Не, благодаря, бате Вихрен е малко голям.
 - Добре, вземи я от Зина.
 - Ама тя е момиче.
 - Абе ти нормален ли си? Къде ти е спортната злоба! 
 - Мисля, че капитанката си я събира абсолютно сама. - прозвуча пресилен глас от долната част на игрището. Огромния шал не прикриваше въобще рошавата коса на Исмаил. Момчето се ухили на момчетата и момичета от дома и повдигна нещо като кошница. 
 - Какво правиш тук, Исмаиле? Шпионир за отбора си ли????
 - Да, Перперикон, тук съм, за да шпионирам, защото ме интересува куидич. 
 - Това... понички ли са? - прошепна Юлий.
 - И Кафе и чай. - ухили се Исмаил. - Понички с мед, домашен мед от моя кошер. Само, че май трябваше да взема и успокойтели. 
 - Тренираме! - изсъска Рея и се снижи до Исмаил с метлата.
 - Баничка? - усмихна се теарално пчеларя. 
 - За какво наистина си тук? 
 - Какво не мога да дойда и просто да ликувам за вас? Вижте, тренирайте си, аз ще отида на ей онази пейка и като решите може да се присъедините към мен. - усмихна се шестокурсника и повдигна рамене.

Събудих се рано в 5 часа, както бях свикнал през целия си живот и се зарадвах, че днес имаме тренировки по куидич. Имах достатъчно време да си взема душ, за да се разсъня и да си направя сутрешната пет километрова обиколка. Тренирвоката започваше чак в 6:30. Днес можех да отида извън замъка, затова забързах към лодките в пълен спортен екип и се радвах на свободата си. Нали това беше първопричината, за да се запиша на куидича. Мразех да летя, защото не се чувствах комфортно на високо, но мразех и да не се поддържам във форма. Започнах моята обиколка като минах първо покрай оранжериите, фермата за животни и накрая се насочих като самото игрище за куидич. Погледнах часовника си бях точно на време, но целия отбор се беше събрал вече, а някакво момиче крещеше като лудо. Това трябва да е Рея, Вихрен ме беше предупредил за нея, затова спокойно се насочих към нея. Колкото и да крещеше не можеше да ме изкара извън баланс, аз бях тренирал карате с майка ми, която има 4 дан откакто проходих и бях достигнал до черен колан и се бях научил да запазвам самоконтрол.



След като се сдобих с метлата можех да се оправя нагоре в небето, но капитанката продължаваше да крещи и да нарежда все едно сме напълно малоумни... И ако случайно не крещи, няма да я разберем. Никога моите треньори по карате не са повишавали тон, но всички имахме голям респект от тях и се стараехме не на 100%, а на хиляда. 


Игнорирах всички разговори около мен и им отговарях автоматично. Сърцето ми бе изпълнено с нетърпение, как щях да се справя с това предизвикателство? По принцип бях много упорит човек, с много спортен хъс и щях да тренирам до припадък, но щях да бъда най-добрия играч на тима. 

Но... Хм… мисля, че всички ме пренебрегват, защото бях най-малкия в отбора. 

А капитанката продължаваше да ме навиква… Добре, като ме мисли за тъп тогава… и хвърлих топката дирекно в ръцете на Вихрен. Беше детска играчка да го излъжа с маневри на земята. Моите тренирани сетива и рефлекси бяха по добри от неговите, ако не и от на целия отбор. 


Чух още псувни, но просто се сдържах да не се засмея. Но и да се бях засмял, Рея едва ли щеше да забележе беше забила намръщения си поглед към Исмаил, а нас ни игнорира. 

Дигнах рамене, май сега е времето да полетим и ние с Вихрен към небето…


Насочих се към метлата си и дигнах в ръката си с команда: ГОРЕ, както ни бяха учили в часа по летене. Още не бях летял никога, но седнах безстрашно на метлата и леко се изстласках. Започнах се повдигам бавно и леко погледнах надолу. Зави ми се свят и имах чувството, че ще падна и стомаха ми се обърна и тогава си спомних първото ми състезание по карате. Бях само на шест, а противника ми беше с цели две години по-голям от мен и имах страх да се изправя срещу него. Тогава Лили дойде до мен и ме прегърна и каза никога да не се съмнявам в себе си и че се гордее с мен. 

Можех да се справя с всичко. Просто си представих, че земята се намира на една педя разстояние от мен и ако падна, няма да боли. И тогава се почувствах по добре, напълно балансиран с метлата си. Главата сякаш ми се проясни и можех да забележа какво се случва около мен. Зина и някои от другите ни съотборници се рееха из въздуха. Ина и тя беше също във въздуха, а Вихрен беше някъде под мен.


Вече не чувах сладкия глас на капитанката… Явно още е заета с коментатора… 

Ще ние е много по спокойно без нея тук на терена.



__________________________________
*Малко сте ми описали неадекватно героя, но нищо оправих го

Ситуацията изглеждаше плачевна, от което сърцето на Рея започна да бие още по-устремено, от което стресът ѝ рязко взе да води и съответно крясъците ѝ се увеличаваха, разгърмяваха, разтреперваха и разтропваха всичко, до което стигаха. Ако можеше поне за момент да спре, за да погледне ситуацията от далеч, щеше да разбере, че вместо да помага и да води отбора си, гъркинята го хвърляше в някакъв проглушителен хаос, от който нито можеха да се фокусират, нито можеха да свършат работа. Дори тя не можеше да открие снича си по полето. Може би защото наблюдаваше ведрата физиономия на Исмаил.
Как някой можеше да притежава толкова перфектно лице за плесник? Как?
Сравнително голяма буза, така че да има място да се лепне цялата ѝ длан, лека вдлъбнатина под скулата, за да произведе едно красиво Пляс, бретон, който да се повее секунда след удара и нахакана усмивка, която да изкриви.
Перфектното лице.
- Разкарай се. - изсъска.
- Споко, няма да преча ти казах, а и няма да издавам тайни. - Исмаил направи знак с ръка как заключва устата си с ключ и го хвърля отвъд огражданията на терена.
- Хич не съм спокойна.
- Виждам. Това с какво ти помага за тренировката?
Рея скръсти ръце и го загледа косо. Не искаше да отговаря на този въпрос, защото не знаеше какво да каже. Напрежението определено бе достигнало едно завидно ниво, което замъгляваше съзнанието ѝ.
- Нищо не разбираш.
Исмаил бавно се настани на една седалка и сладко захапа едната поничка. Рея извъртя очи и се обърна, за да види плачевна картинка.

Вихрен стоеше на земята. Дори не можеше да отлепи от там. Момчето бе стиснало здраво четката си за рисуване и не се отказваше от нея. Юлий му подаваше куофала от време на време и заедно с Ина недоумяващо си го разменяха.
Рея издиша шумно и отбеляза няколко неща в главата си.
1. Трябва да се помогне на Вихрен да полети.
2. На Юлий му трябва повече практика с отбора. Летеше добре, но сякаш предпочиташе да играе сам.
3. Да разбера какъв проблем има Ина.
Лицето на момичето всеки път се изменяше в гримаса, когато трябваше да даде команда на метлата си. Летеше ниско. Нещо не беше наред там.
4. Зина също летеше добре, но подаванията - куцаха.
Ако някой я оставаше да си лети, щеше просто да си обикаля игрището без да обърне внимание на играта.
- Гончиите.
- Мхм. Малко сте сакатички.
- Тихо Мая. Не ни пречи след 30тина мин ще дойдем да закусим с теб.
Веждите на Исмаил рязко се вдигнаха във въздуха, когато Рея се извърна, лепна му една бърза, суха целувка по-бузата, а след това се метна на метлата си, отивайки при отбора. Ако косата ѝ бе пусната щеше да се развее драматично, вместо това кокът се поклащаше като израстък на телетъби, докато летеше напред.

- Гончиите спрете за малко! Елате при мен, моля.
Биячите видяха суматохата, но момичето бързо им помаха да продължат с подаването на блъджъра. Справяха се добре. Или поне за момента Рея не можеше да види какво точно не е наред.

- Така. Това, което правим в момента не работи. Вихрен не лети, Ина се пази, все едно всеки момент ще падне, Юлий и Зина, ако можеше да не сте гончии, а летци - щяхте. Нов план. Юлий, Зина ще застанете от двете страни на Вихрен и ще летите тримата заедно. Вие двамата, държейки се за метлите си, а той подпрял на раменете ви. Искам да е сигурен, че ще може да се задържи във въздуха, след това ще видим и защо никоя метла не иска да му се подчинява. Правите обиколки 10-15 минути. Ина, ти ще правиш подавания с мен на земята, след това ще направим една смяна, като заемеш мястото на Вихрен и мисля, че ще е достатъчно за днес. Нека първо да оправим баланса и страха от летене, а след това ще правим подавания във въздуха и финтове. Окей?
Няколко злобни погледа я гледаха. Идеята ѝ звучеше добре, но явно поведението ѝ все още не бе много подходящо.
- Обещавам, че няма да ми чуете гласа до края на тренировката. След това имаме понички.

- Папандреус, приемате ли търсачи? - извика Исмаил.
Рея рязко се обърна и какво да види. В центъра на едната поничка се бе намърдал проклетия снич и перфектно лице за плесник бе грейнало при този факт.
- Ще го убия. - изсъска тихо на себе си, след като обеща, че няма да крещи като ненормална, макар че гневът в нея така бушуваше, че можеше и Банши да засенчи в момента.

А Вихрен дотолкова бе свикнал с интонацията и децибелите на Папандреус, че виковете ѝ не го стряскаха по никакъв начин. Даже бе изненадан как така всички от отбора са все още живи и никой не е бил осакатен от собствения си капитан.  Причината да се обърне при поредния ѝ вик бе чисто любопитство, интересно му бе с кого възнамерява гъркинята да смени Ина, след като нямаха достатъчно играчи за резерви. 


Рея се огледа също толкова объркано по игрището да не би някой доброволец случайно да бе изникнал от тревата, но освен закусващият на скамейките Исмаил, друг ентусиаст не се виждаше.  Тъжният факт бе изразен от капитана под формата на нечленоразделни звуци, въртене на очи и ръкомахане към Ина да се върне на игрището. Все действия, които Вихрен забеляза, носейки върху четката си между Зина и Юлий. Последното изобщо не беше лесно по няколко причини, които явно бяха убягнали на Ужаса на Мунгав: първо - Зина не обичаше да я докосват и второ - Юлий май също не се чувстваше особено комфортно, та подпирането някак не се получаваше достатъчно стабилно. Понеже едната “патерица” не смееше да докосне по какъвто и да било начин, а втората нямаше как да поеме цялата тежест на шестокурсника.  Цялото упражнение изглеждаше повече като боричкане между двете момчета, отколкото като куидич. 

-Дръвник! - прозвуча не толкова далеч, колкото му се искаше, като знак, че е дошъл неговият ред да бъде смъмрен от отборния фюрер.
- Гаргамел? - насочи се в нейна посока без да прекалява с височините. Избягваше да поглежда Исмаил, който все още не му говореше. Рошавият знаеше, че Вокил не умее да лети да метла, но въпреки това Вихрен предпочиташе коментаторът да не става свидетел на унижението му. И все пак той бе тук, за да му напомня за още един проблемите му в момента. 
- Какъв е твоят проблем с метлата? -  усещаше, че във въпроса има уловка, но така и не разбра къде.
- Няма метла-няма проблем! - отговори,  жестикулирайки с обърнати нагоре длани, което не спомогна за подобряване на капитанското настроение. 
- С летенето? - повдигна се една тъмна вежда, докато окото под нея оглеждаше преценяващо уголемената четка за рисуване, от която преди малко бе слязъл рижия. 
- Не го умея! - дори не беше оправдание.
- Виждам. 
- Чудесно! Може ли да си ходя? - някаква надежда се долавяше в гласа му. 
- Не. Ще се научиш. Гледай от Зина - кимването към белокосата бе съпроводено от шумно преглъщане от страна на Вокил, който току-що осъзна, че тя явно страдаше от липса на инстинкти за самосъхранение. - Как изобщо ти хрумна тази… нелепост? 
- Хрумна на Люба, докато ми беше на гости - реши да сподели все пак не чак толкова лошото решение на проблема - каза да рисувам полета си. 
- Използваш ли достатъчно боя? - недоверчиво измери с поглед четката му.
- Много смешно, Рея! Но не съм изненадан, всеки път, когато се опитам да ти помогна…
- Ей, питам сериозно, бе! - погледът ѝ го прониза така, все едно бе Тройка мечове.
Оу. 
Трябваше да признае, че за това не се бе сетил, но нямаше да го направи. Затова постъпи като всеки зрял човек - изплези се на момичето, врътна се на пети и се върна към отчайващите си опити да се задържи във въздуха поне за една обиколка без да падне от метлата. 


Точка интелигентност.

сила

Рея явно беше решила да изкара всички през железния си режим и полу ухилен Исмаил стоеше и гледаше тренировката на дома си. Защо беше дошъл тук и не на собствения си дом? Кой знаеше? Може би близостта му с Арина, с домашните несгоби и споделяния, може би това, че Илиян беше там... Имаше и я Ясна, но тя беше любимка на млафия коментатор. При Южен вятът имаше нещо различно и интересно, нещо, което Исмаил не можеше да определи. Рея така или иначе само врещеше наредби и дори златния снич се беше депресирал, защото се беше свил под яката на пчеларя и в момента си почиваше. За изомагьосан предмет се държеше животински и Ис трябваше да се запита дали имаше този успокояващ ефект не само върху животни и гъркинята, а и върху магически предметт
ТТренировките вървяха някак, а Исмаил не беше най-големия фен на куидича. Наблюдаваше Вихрен отдалеч. Не можеше да разбере как някой, който се спряваше толкова добре на вълни, не можеше да приложи това срещу вятър. Ако си говореха... не, това не беше особено честно. Може би трябваше да спре с това, приятелят му се мъчеше, а и беше прав. За скандала. За онова, което беше казал. Пчеларят се изправи и взе два термоса с кафе, тръгвайки към спрелия вече Вихрен, когато Ина се премези до него и двамаата загугукаха. Вихрен, който не допускаше хора до себе си и Ина... която се беше изсмяла на Исмаил в зелената къща. Ина, на която Люба имаше вяра.... Ясно, ясно... ясно...

 -Колимечков, какво ми стоиш на игрището? - Рея се беше приближила на метлата си и го оглеждаше скиптично.

 - Кафенце? - подхили се Исмаилръката на гъркияната се спусна и обхвана шала му, почти с нежелание го разхла и, а снича полетя от малкото си скривалище.

 - Да ти кажа честно и мен би ме било малко страх, ако бях на мястото на снича. Малък и бърз, може би просто му се лети веднъж без тревоги?

 
 

Десетки лоши неща можеха да се случат на човек, когато бе замесена една ядосана  топка. Част от тях двама от съотборниците им успяха да онагледят само преди броени минути, за късмет на отбора, без сериозни травми, което май не успяваше да ги класира като най-лошото нещо. Но за Вихрен си бе достатъчно лошо. Ако подобен инцидент се бе случил на най-добрите летци в импровизираното им отборче, то какъв шанс за оцеляване имаше той с нищожните си умения да се позадържа върху метлата? Изпрати с поглед художничката, която бе тръгнала по следите на блъджъра, но нямаше с какво да ѝ помогне, дори палци нямаше как да ѝ стиска, защото му бяха нужни, за да се държи за четката си.
 
Преглътна тежко, докато наблюдаваше как децата се връщат на игрището с новите си метли и се опита да се фокусира върху своята. Вече поне успяваше да се задържи на нея без да губи височина. И точно това се опитваше да прави. Треперенето почти бе спряло. Разсейващият фактор гонеше блъджър. След  нанасянето на допълнително боя четката сякаш бе спряла да трепери под тежестта му или той бе спрял да трепери върху нея, не бе особено сигурен, но и не го интересуваха подробности стига да се носеше гладко по въздуха, както обичаше да го прави по вълните. Дори бе успял да направи гладко два завоя без да се изхлузи от дървото, което можеше да брои за истинско постижение, за което сам на себе си би нарисувал медал.
- Какво става? -  капитанката се бе материализирала до него и Вихрен искрено завидя за термоса с кафе в ръката ѝ и умението да не го разлива, докато държи метлата с една ръка. Вероятно бе някакво специално търсаческо умение.
-  Не съм сигурен как да отговоря на въпроса -  рижава вежда се повдигна леко към нея, защото не бе сигурен какво точно от случващото се по игрището има предвид.
Но в същото време стиска здраво дръжката на метлата си и се опитва да лети успоредно с нея, дори за миг му се струва, че успява.
- Не си падал от метлата от десет минути. –  заявява с обичайната си безцеремонност Папандреус.
- Благодарност за констатацията ли очакваш?  -  не е сигурен дали да го приеме като похвала или като обида.
- Не. Отбелязвам напредък –  ето нещо толкова изненадващо и ново, че Вокил не може да не се запита какво точно е сложил Исмаил в това кафе. -  След часовете, коридорите, мелачките  ще тренираш всеки ден -  последното звучи като заповед, която се страхува да оспори, защото и той е наясно, че първият мач наближава, а не иска да е най-слабото звено в отбора, каквото всъщност се очертава да е. -  Завой.
- Добре -  просто кимва. И за двете.
Извива леко метлата си и успява да завие плавно без да се сблъска с  гъркинята, която след това ускорява собствената си метла и го оставя да ѝ диша метличината, докато се насочва към биячите – следващите жертви.
- ДРЪЪЪЪЪЪЪЪЪЪЖ!!!
Крехката идилия на спокойното летене около игрището е нарушена от нечий вик и вероятно подхвърлен куофъл, някъде извън полезрението на рижия гончия.

Рея със задоволство бе установила, че колкото повече летяха на това игрище, толкова повече напредваха нейните съотборници. Да, нямаха опит, но се справяха изненадващо добре. Все едно бяха сънували тези преживявания и сега малко по-малко се връщаха към тези спомени от една далечна Вселена. Сърцето ѝ от началото на деня не бе спряло да думти шумно в гърдите и ушите ѝ. До някъде и заради това държеше високите тонове, не можеше да си чуе гласа иначе. Умората ѝ бе изчезнала, но загатваше как търпеливо ще изчака да изчезне адреналинът, за да се настани удобно отново. Гъркинята изпитваше страх. Поддържаше трепетите на сърцето си будни, за да има нужната енергия, пи малко от кафето на Исмаил, за да стане още една идея по-бодра и се надяваше искрено до вечерта да не усетеше последствията от не съм спала от 3 дни.
- ДРЪЪЪЪЪЪЪЪЪЪЖ!!!
Дори не чу извиканото, но инстинктивно пусна метлата и вдигна ръка пред лицето си, за да го предпази. Ударът в предмишницата бе силена и момичето шумно обяви, че бе изпитала болка, но беше в пъти по-добре от счупен нос, пръсната вежда или нокаут.
Всъщност, ако бе нокаутирана може би щеше да успее да подремне.
Май не беше чак толкова добра идея.
- Внимателно! - извика, докато потъркваше ръката си.
- Това беше за Вихрен!
- Оставете Вихрен да свиква да лети, след това го замервайте.
По физиономията на човекът с най-споменаваното име се прочете искрено объркване. От кога пък Рея не искаше да му причини болка? След това премина на съмнение и на лицето му изплува нещо, за което гъркинята го изгледа злобно.
- Подавания между Юлий и Зина, Косара и Траян искам да им пречите, но не и целта да ви е да ги свалите на земята! Ина и Вихрен обиколки на игрището! Последен напън, после ЗАКУСКААААА! ГАЗ!
На последната дума осъзна, че има твърде много съученици, които нямаха мъгълски произход, следователно идея си нямаха какво представляваха горивата. Идея си нямаха и за какво точно се използват, така че когато метнеш по нечий мозък дума, за която никога не бе създавана връзка, той чува съседната. Така че след две секунди объркани физиономии, Косара, Траян, Ина и Зина, просто извикаха дружно:
- ГЪЗ!
- ГАЗ! - поправи Рея с опулени очи.
- ГЪЗ!
Юлий и Вихрен гледаха да не им обръщат внимание, докато Исмаил се кикотеше на пейката.
- СЕ ТАЯ!
"Се в твоя!" биха отговорили, ако знаеха, как се връща на тази обида. Липсваха ѝ дебилните приятели от Петрич.
- ДИМ ДА ВИ НЯМА! ДА ВИ ВИЖДАМ МЕТЛИЧИНИТЕ!

Рея се спусна в обиколки, докато опитваше да следи ВСИЧКО. Двамата свободно летящи, гончиите, дали вратарят умее да се движи достатъчно добре, така че да не изтърве ни един гол, дали биячите могат да целят точно с блъджъра и да си подават.
Бззззз се чуваше от малката машинка в главата ѝ.
Бззззз се чуваше и от малката палава топка, която мина през лицето ѝ.
- Този път си мой.