Кой става пълнолетен? Партиииии....

Само ако имаха възможност, такива неща щяха да се случват много по-често, не единствено на рождени дни, които са тайни партита и то не само в смисъл, че са изненада за рожденика. Ако учеха в по-нормални времена, можеха да правят това всяка втора вечер от седмицата и на никого нямаше да му мигне окото. Не учеха в такива времена обаче, та се налагаше да си крадат моменти за забавление както и когато могат и да са доволни от това. Е, доволни бяха, общо взето.

- Даргов ми е да ви видя всичките тази вечер в такова добро настроение – при тези думи усети как Бранимир забива кинжали в нея - ... почти всички.
- И ти изглеждаш много засмЯна – обърна се към нея Омо.
- За смяна още не съм, ще ме извиняваш, защо Оморена ли ти изглеждам?

Тук няколко души въздъхнаха и потъркаха челата си, защото пъновете не са за всеки, а някои хора ги усещат болезнено като удар с нещо тежко и обществено по главата или поне така реагират. Повечето се разсмяха, де, къде защото им беше смешно, къде за да не ги обидят. Явно щяха да ги изтърпят още известно време, преди да се започне с танците и каквото там правеха хората по купони.

- Ходил ли си в Бургас, Омо?
- Мммдааа?
- Забелязал ли си, че там на вийлите им викат въйли?

Естествено, това не беше вярно и Яна никога не беше чувала за подобно нещо, бургазлии можеха да спорят с нея по този въпрос, но като цяло в момента много не я интересуваше. Докато се хилеха, всичко щеше да бъде наред. Това я караше да си мисли, че може би има някаква надежда за тях, за всички тях, да излязат общо взето цели от цялото това нещо. Да запазят колкото се може от себе си и въпреки че с всеки ден ставаха по-уморени, твърдокожи, непреклонни, да им остане желанието просто да се забавляват. Ей така, защото беше хубаво, и защото беше забравено от повечето, и защото се отразяваше добре на всички.

Малко след Ясна, на вратата на Общата стая цъфна и Симо.
 Беше бесен, че бе закъснял, но и той като лилавокоската имаше основателна причина за това, която обаче реши да не сподели на останалите. Все пак не искаше да се издаде, че практическото домашно по отвари му е гръмнало в лицето, нали? Феликс Фелицисът не си струваше усилията, независимо колко точки за "Северен вятър" щеше да донесе той, но тъй като вече беше заявил желание, а крайният срок за предаване беше на следващия ден, да, Симо наистина трябваше да бърка отвари преди рожден ден. Шишенцето с късметлийската субстанция обаче вече седеше в чекмеджето до леглото му, а остатъка, който не побра в него, той изпи. Няколко капки, които обаче щяха да променят много в следващите няколко часа. Или поне така се надяваше.
 Лицето си той вече бе почистил от саждите, а косата му бе подредена и чиста. Манев носеше любимата си пурпурна риза, а върху нея тъмнееше черният елек от костюма, който щеше да носи на завършването, защото беше достатъчно семпъл да се върже в почти всяка риза в гардероба му. 
 - Честит рожден ден, Ина! - тя се обърна и засия, когато Симо ѝ подаде златистата торбичка с подаръка.
 - Ето те и теб! - момичето прегърна дългокоското, може би окончателно приключвайки своя прегръщащ маратон. Симо трудно можеше да си представи някой, закъснял повече от него самия.
 Привлечена от предмета в торбичката, Ина я разтвори и това "ах", което дългокоското чу, си струваше няколкото безсънни нощи рисуване. Картината в резбованата рамка от дъб изобразяваше тичащата Ина в полета от лавандула, а някъде в далечината можеха да се разпознаят и очертанията на кулите на "Мунгав".
 - Прекрасна е! - очите на Ина проблеснаха с нейното струящо щастие и неподправена благодарност. Тя благодари и изчезна сред тълпата от ученици. Общата стая вече беше претъпкана от хора.
 Манев затърси с поглед някоя позната физиономия, при която да остане. Видя Люба, която все така седеше встрани на диванчето, но прецени липсата на настроение у вийлата и само ѝ махна. Измъчената ѝ усмивка го огря и бързо потъна отново, и момчето затърси компания отново.
 - Я кой дойде навреме! - Симо разпозна гласа на другарчето си от "Лъч" и се обърна. Ясна вече изпиваше първата си чаша вино в компанията на Арина.
 - Неотложен ангажимент, Соколова, видях те как тичаше към Южната кула преди малко. - засмя се Симо и обърна поглед към масата с алкохола, която заемаше пиедесталното си място в Общата стая. - Какво предлага заведението?

@Ина Янакиева да те върна на гостите поне

- И да ми се молиш няма да стане. Знам, че не мога да лъжа но пък мога да си затварям и устата от времеме на време - Изобщо не й беше сега до емоционални разговори, с който и да е. Знаеше че Ина имаше добри намерение, но Люба беше в не добро състояние. Състояние минаващо и в раздразнитетолност. - По добре е да не знаеш.

- По добре за кой?
- За теб и пратито, Ина. Няма да се карам с теб сега..
- Не знаех, че се караме.
- На път сме. - Насочи се към прозореца. Все още идеята да мине през общата не й се нравеше, но пък сега със свидетели..- Приятно изкарване..
- Къде си тръгнала?

Ина й препречи пътя и Люба я изгледа на криво. Не се отказваше. Ама то ако беше напълно мекушава, както се изкарваше от време на време нямаше да е издържала толкова дълго край нея. Не можеше да я бутне и да мине през нея... е можеше, но можеше да я хване пак статиката. За това след няколко опита - ще мина, не няма, ще мина, просто смени посоката и се насочи към общата. Ина беше твърде културна, тази идея щеше да е по-успешна.
- Хей, чакай!
- Я виж ей там са Ари и Ясна.
- Сменяш темата.
- Да, защото я приключих.
- Честит рожден ден, Ина!

Симо изникна зад южнячката и Люба се възползва да се изниже от разговора. Както и си мислеше, Ина беше твърде културна да се изрепчи на някой или да го игнорира, за да я погне пак. Пък и още хора я спотнаха и се насочиха към нея. Така беше по-добре. Можеше да й е кисело, че не знае... но беше по-добре от колкото да знае за Круциото.
Сега й оставаше да намери добър момент да се изниже и от партито.

@Вихрен Вокил

Как разбираш, че харесваш някой? Дългите му пръсти издърпаха цигара от джоба на износения суитшърт, после кибрита. Едно леко движение на пръстите и беше успял да освободи пламъка от малкото червено топченце. Да го постави до края на белия цилиндър и да засмуче от въздуха. Отдавна не пушеше закупени цигари, неговите бяха по-тънки, с по-лек филтър и дори понякога без, с гоблински тютюн и леки билки, изсъхнали листенца на цветя. Люба го майтапеше, че и на чай може да станат неговите цигари. Вдиша бавно, без да бърза, ума му, които се беше плъзнал из цялата стая сега сякаш се прибра обратно в една концентрична точка, наречена В-и-х-р-е-н, като вихър, като вода, като войн, хм, Вихрен и харесване, харесваше и Вихрен, Ви и въпрос, Ви без въпрос. Синьо око гледащо го през лупа, малко розово за цвят на бузките. Значи е било така, Ви... неговия Ви се интересуваше за харесване... не се майтапеше. 

Леката червенина полепнала по иначе белите бузки беше в тон с косата му и Ис погледна наред. Ви харесваше някой. И не само. Ви беше направил нещо за някой. 

Много е неприятно, когато въобще не си глупав. 

Ис вдиша.

Издиша. 

 - Ще предположа...че като харесваш някой ти е просто приятно около нея. И че искаш да правиш неща за нея. Да ... организираш неща за нея ....
 - Толкова ли е очевидно?
 - Щеше да ми отнеме повече време без въпроса предполагам. Каза ли ѝ?

Засмука пак от цигарата и леко я тръсна в изпразнената бутилка от цветна бира. Подкрепи въпроса си с усмивка. Познаваше Вихрен отдавна, но никога не беше и помислял, че приятеля му ще го пита за нещо такова. Просто Ви не взимаше съвети за сърцето от Ис, в това отношение момчетата бяха като деня и нощта.

@Вихрен Вокил  @Зинаида Кражова  @Сандър Викторович

Ис поклати глава невярващо. Повдигна ръка и прегърна Ви братски - с ръка около раменете, притискайки го леко към себе си. 
 - Ако те е страх, значи ти пука. - каза пчеларя с усмивка и изкара цигарата си, издишвайки настрани от Вихрен - знаеше колко приятеля му ненавиждаше вредния му навик. Другата му въка обаче се стрелна, за да разроши косата на Ви. Можеше да усети страха на най-добрия си приятел. Беше като вкус на върха на езика му и Колимечков знаеше: червенокосия не беше дошъл дори за съвет, беше дошъл, защото се притесняваше, а Ис беше успокойтелния пристън в тези моменти, само на него Вокил можеше да признае слабост, а Исмаил никога нямаше да се подиграе с това. Познаваше семейната среда на Вихрен твърде добре. Наведе се към ухото му. - А и мисля, че и тя те харесва. - Усмихна се рошавия и освободи Вихрен от прегръдката си.

 - И ако ти не направиш нещо, някой ще. - ухили се пчеларя. Вихрен беше зачервил и бузки и уши, но не му попречи да  погледне Ис възмутено.
 - Ти къде? 
 - И аз трябва да се позабвалям, Ви, забравяш, че е купон. - ухили се момчето и огледа стаята. Плавно мина покрай танцуващите и се усмихна на едно съвсем разрошено като него момиченце. Сещате се, опасен характер, мразеща всички, светла коса, прокълната. Ис се приплъзна до нея без да я докосва и Зи повдигна вежда обратно. 
 - Това е за специално за теб. - внимателно постави розовата бирена бутилка в джоба на панталоните ѝ. 
 - Какво е? - попита Зи остро, а Ис се усмихна леко. 
 - Предназначено е за теб и леко забранено, но мисля, че ще се сетиш и сама. Е, успех. - Колимечков се отдалечи и с това задачите му за вечерта приключиха. Когато подръпна познатата бяла тениска, а сините очи се обърнаха към него, Ис беше изпушил цигарата си и изпил бирата си. Желаеше да се разкара от тълпата за няколко минути и знаеше най-добрата идея.
 - Щеше да ми показваш библиотеката си. - ухили се пчеларя.
 - Така е, накупонясва ли се? -незнайно защо Колимечков се почувства по-спокоен пред неговата лежерна усмивка. 
 - Нямаш си и представа. - остави Викторович да го поведе към момчешките спални.

@Сандър Викторович


 - "Алпийски шишолетци - отглеждане от яйце до хралупа"? - Ис беше повдигнал поредната книга и веждата му се стрелна към Сандър. Беше седнал на удобното легло. Разхвърлено, но защото собственика му изглеждаше като ставащия рано типаж, чаршафите бяха бели и чисти, а хаоса беше изкуство стига да знаеш кога да спреш. 
 - Ако отида да живея в Алпите?
 - И един шишолетец ти спаси живота, защото знаеш, че се храни с ... пресовани ядки и дребни червеникави плодове, които са отровни за хора, но прекрасни за стомашните сокове на шишолетеца? - Разлистваше дебелата книга и се подсмихна леко. - Имаш ли дори време да четеш? 
 - Ммм, имам, но нито една книга не е "Запознаване с електродинамика" или нещо толкова лудо.
 - Ммм, да не си ми бъркал в чантата, Сандър? - усмихна се рошавия, докато разлистваше, действието го успокояваше и се чудеше дали за Сандър книгите също са бягство от реалността. Знаеше толкова малко за момчето до него, а го чувстваше близък. Човешкият мозък беше най-измамния орган. В един миг си мислиш, че знаеш нещо, а дали наистина е така? 
 - Не, това е лош навик. 
 - Няма да имам нищо против. Само не ме карай да ти обяснявам електродинамика. - усмихна се Колимечков и върна книгата върху кубчината. За какво ли мислеше Сандър вечер с толкова много книги на шкафчето? Къде искаше да отиде? Какво бъдеще виждаше? Или какво не виждаше. - Ти беше от Хогуортс, нали? Тоест от там се прехвърли, но по речта ти мога да позная, че си българин...
 - Да, аз ... преместих се, но съм роден в България.
 - Как беше в Хогуортс? Беше ли различно от тук? - Ис беше седнал по турски на леглото и обърна тялото си към Викторович.

Алина се отказа и се върна в леглото, оставяйки Димитра да виси на вратата с нескрита изненада. "Как така събра сили да стане и да се оправи, пък после се отказа?" - недоумяваше от вратата момичето. Станала веднъж, на нея ѝ трябваше да продължи да се движи. Обикновено не толерираше излежаването. Но сега не бяха обикновени обстоятелства. Не бяха обикновени дни... Животът им се бе превърнал в кримка. 
"Пфу! Няма да я мъча. Ако бях на нейно място щях вече да съм си теглила майната. Старков явно и за това нямаше сили, та си се метна със все дрехите обратно между завивките. Ами... Надолу освен..."
 Поогледа за последен път подаръка си и се гмурна в живота, който бликаше в общата стая. 
 
 Пълната противоположност на това, на което беше свидетел досега. Интересно ѝ бе дали Ина се забавлява. "Тя го заслужава." Мила и крехка, нейната сила бяха грижовността и добротата, които устояваха на превратностите на тийнейджърския живот, било то и в магическия свят. За разлика от Миа, тя нямаше нужда да изгражда стени и да се държи злостно, от страх да не я наранят. Тя просто си беше... Ина. И това влияеше на околоните. Беше допринесла за очовечаването на "Социопата Миа" и след шест години, резултатът беше видим дор сега - доброволно се отива на групово събитие, при това с желание за комуникация. Доброто настроение, рядкост напоследък, бе заразно и се поглъщаше като шарени хапчета на техно парти.
 Димитра се зоглежда из стаята, в опит да намери съквартирантката си. Компанията се беше разрастнала и вече виждаше познати физиономии от "Северен" и "Лъч". Сандър, отзивчиво подаващ питиета до преди малко, сега нещо не се виждаше много-много. "Ще се обслужа сама. И без това се скъпеше за количеството в чашата ми..." 
 Отправи се към импровизираният мокър бар и си наля от първата бутилка, попаднала между пръстите ѝ. Взе чашата си и отпи, поклащайки плетената композиция на два пръста от свободната си ръка. Когато откри целта си се впусна с целеустремена крачка, за да не рискува да я изгуби пак.
 
 - Ина! - подвикна, над музиката. - Ина, имаш ли секунда?
 Лявата ръка на Василева беше извита зад гърба ѝ, а дясната размахваше насам-натам, без да разлее и капчица алкохол. Ухили се идиотски и прехвърли непохватно едната си ръка през рожденичката. 
 - Честита да си съквартирантке! - прошепна в ухото ѝ. - Смях и слънце, под което да цъфтиш, нестихваща муза да рисуваш, любооов, която да те изгаря иии още нещо. - отдръпна се, смигна лукаво, след което откри подаръка. - Не е нещо специално, но знам, че нямаш от тези... Едната разсадих от моите, защото си спомням, че ме пеше питала веднъж, а другите две вардя от магазина на леля... Боже, трудно е да скрие човек нещо от теб в стаята! - засмя се нервно. - Калъфът го е правила моя роднина... Надявам се да ти хареса...
 - О, Миа, прекрасно е, благодаря! - възкликна Янакиева и я прегърна, което накара съученичката ѝ да се почувства леко неловко. Все пак, топлината, която се разля по тялото ѝ я накара да омекна. Ето така действаше Ина - превръщаше и камък в течен шоколад.
 - Слушай сега, време ти е да се напиеш. Сандър зачезна някъде, за това предлагам да стартираме с по две текили и после да танцуваме все едно никой не гледа. Какво ще кажеш?
 Димитра - Покварата. Едно от много лица на софианката. Нямаше как... Все пак, траснала в епицентъра на нощния живот на столицата - с единствени верни другари - чашката и добрата музика - тя просто бе намерила своята ниша за оцеляване в мъгълския свят.


@Ина Янакиева