Кой става пълнолетен? Партиииии....

Планът (от онези с голямо П) бе всички да се съберат в общата стая на Южен и ако боговете или вийлите бяха благосклонни, нямаше да има изцепки. На Арина бе поверена задачата да разсейва Ина, докато стане време за изненадата, а Яна... Е, на нея хем никой не ѝ беше възлагал такава, хем ѝ се струваше, че ѝ се е паднала най-трудната.
Люба.

...

- Няма да ходя – инатеше се Бюлбулева.
- Хайде де, наистина ли не искаш? Заради Инчето? – умалителното беше за да подсили ефекта, но не бе сигурна, че наистина щеше да проработи.

Двете бяха в общата стая на Северен Вятър и се предполагаше, че трябва да учат, но вместо това си бяха направили заклинание на обувките и в момента се пързаляха по леда. Вълканова се опитваше да убеди приятелката си да се появи на партото, но последната не щеше и да чуе. Откакато вийлите ѝ бяха нахлузили бялата рокля за наказание, Люба не проявяваше желание да ходи никъде и трябваше много да я убеждават, за да се навие на каквото и да било. Яна я разбираше донякъде, но нямаше намерение да я остави да си гние в общата стая, докато другите празнуваха.

- Моля те, Люба-а-а-а! Не ми казвай, че не ти се ходи!
- Никъде не ми се ходи с това – тя размаха ръка по дължината на роклята, която бе толкова различна от обичайните ѝ карго панталони, че просто няваше накъде повече - Изглеждам като... като...
- Изглеждаш прекрасно и на никого не му пука с какво си облечена – спря се рязко и за малко, от което другото момиче се блъсна в нея.
- Ох!
- Ти си ох.
- Аз съм...
- Люба. Каквото и друго да си, ти си преди всичко Люба, която е една от най-близките ми приятелки и Ина държи на теб, както и ти на нея. Защо се инатиш? Момичето става пълнолето и си заслужава партито и си заслужава твоето присъствие на него. Ари ще бъде там, Зина също. И Рея, помниш ли Рея? Твоята най-добра приятелка, с която и без това не прекарваш достатъчно време. Хайде, да вървим.
- Защо трябва да си такава?
- Защото те обичам.

С тези думи в една ръка грабна подаръка за Ина, с другата хвана тази на Бюлбулева и я задърпа извън общата стая на Северен и към кулата на Южен. Нямаше никакво намерение да я пуска, докато не стигнеха до партито. Там щеше да има кой да я наглежда да не избяга, пък и щеше да ѝ се отрази добре като цяло. Всъщност щеше да се отрази добре на всички малко да се отпуснат и да празнуват.

- Страхотна  находка! -  кимна към радиото, което Сандър току-що бе внесъл в Общата им стая. -  Благодаря за помощта -  която в случая се оказваше безценна, защото ако той или Юлий трябваше да се занимават и с това нямаше да успеят навреме с останалите задачи.
 
Докато  Юлий бе в еуфория,  то Вихрен бе кълбо от нерви. Искаше всичко  да е идеално, да е  изпипано до най-малкия детайл, нищо да не липсва за празненството. И понеже беше за Ина, искаше да е най-хубавото, което може да се намери или направи на територията на затвора им. Ако имаше възможност да организират събитието извън замъка или поне преди режима, въведен от вийлите, нещата щяха да изглеждат съвсем различно, в случая им се наложи да импровизират и да трансфигурират елементите за украсата от пергаменти.  И все пак крайният  резултат беше задоволителен.
 
Цялата стая бе покрита с балони, а в центъра левитираше надпис „Честит рожден ден, Ина!” , но все още липсваха някои неща.
- Напитки? – попита Юлий.
- Исмаил ще уреди -  не беше лесно да го убеди за тази услуга, но все пак бе успял.
- Храна? -  продължаваше по списък  Звездинов.
- Зина и Косара отидоха в кухнята -  отговори художника.
- Нещо друго?
- Да -  огледа се из стаята, но сред цялата суматоха  изненадващо се бяха оказали сами. -  Това е за теб -  подава му малка карта от Таро колода. Тройка чаши.
- Не е моя -  възкликва второкурсника.
-  Знам. Аз я направих -  обяснява по-голямото момче. -  Ако някога ти се наложи да изпратиш спешно съобщение или имаш нужда от помощ -  бе направил такива за всичките си приятели, за да могат да се свързват помежду си при нужда, едва сега  обаче бе видял възможност да даде такава и на Звездинов. -  А сега трябва да се преоблека и аз -  тикна  картата в ръката му е се запъти към спалнята си.

Не искаше да мърда наникъде.

Периодично усещаше болката като трепет из цялото си тяло. Колкото да й напомни за... коридора. Не че някога щеше да го забрави, може би никога всъщност. Заедно с черния привкус, който идваше и си отиваше на периоди... Империо. Круцио..
Не хич не беше готова за парти.
Само щеше да скапе настроението. Или да притесни приятелите си. Беше денят на Ина все пак, нямаха нужда от ниския тъмен облак да им виси в ъгъла. Но нямаше и да я оставят да се дръпне. Както и Яна сега не я оставяше.
Защо не си тръгна още преди учебната година?
Нищо от това нямаше да стане. Щеше да остави гората да я погълне. Рея.. Ис.. Вихрен... Илиян щяха да се чудят какво е станало, но нямаше да е толкова драматично, като ако изчезнеше сега. Ако го беше направила тогава...

Нямаше да стигне до тук.

Нямаше да усеща шоковия удар само от това, че Яна държеше ръката й. Електрическото претръпване беше повече от колкото можеше да понесе. Понякога се будеше все едно я е ударил ток. Сякаш минаваше през вените й. Не толкова колкото преди седмица.. но все пак твърде много.

Защо толкова настояваха да е там?
Защото те обичам.
Щеше да им мине. Някой ден.

За днес щеше да се постарае да не разваля купона. Лепна си фалшива усмивка. Никога не я беше бивало да лъже. Но щеше да мълчи. После.... После щеше да се дръпне. 
Но днес щеше да издържи.

Усмивка!

Игнорирай болката.

Игнорирай болката или я прегърни с пълни сили, когато някой реши да те препъне отзад. И ти да полетиш напред... добре, че Яна беше там да я хване.
 - ИСМАИЛЕ! - извика профисионалната изнудвачка и Колимечков изсумтя отзад. - АБЕ НОРМАЛЕН ЛИ СИ?
 - Ми какво ми ходите като охлюви отпреде, бе! Това купон ли е или погребление! 
 - Исмаиле! - Вихрен стъписан се появи от другата страна на Люба, която също вече се беше ядосала. Колимечков се ухили и срещу тримата. Носеше огромна дървена  касетка, а отвътре подрънкваха стъкла. - Само толкова ли си донесъл?


Устата на Колимечков се отвори в шок.
 - Алкохолик! Само толкова ли си донесъл? Манееее, не стига, че никой не се научи да дестилира и едно безалкохолно ми донесъл ли съм достатъчно! Чуваш ли, Рея! Тоя клоун! - чак сега всички забелязаха не особено щастливата физиономия на Папандреус. Момичето изглеждаше подпухнало от сън, с торбички под очите, невчесана коса и познатия на всички съскащ характер.
 - Ама какво сте се разбучали всички! 
 - Това е купон. - студения тон на Зина прекъсна всякакви мисли, когато момичето погледна към касетката. - Какво е това, Ис? Цветно е.
 - Значи... пробвах нещо, защото някой хора не искаха да помагат... - ухили се на Люба и постави касетката на една от масите. - Представете си Всяковкусовите бонбончета, но Всяковкусови бири! Ето, вижте, Люба, тази има вкус на Теменужки... този наричам Златен снич, Рея... - подаде една златно изглеждаща бутилка. 
 - Тоест, направил си лимонади с различни вкусове. - отвърна Вихрен. 
 - Що, ти някога правил ли си такива? - подпита прясно събудената Рея.
 - А може би трябва да ѝ направим едно кафенце преди да я пуснем при другите? - засмя се Яна. 
 - Имат ли етикети. - повдигна вежда Вихрен.
 - Виж, Ви, можеш да стоиш и да ме съдиш колкото си искаш, искаше алкохол, намерих ти алкохол. - отвърна Исмаил и драматично вдигна ръце във въздуха. - Сега отивам да внеса още няколко касетки, я.. Сандър, мммм. Ще отида да го помоля за помощ, ще ми задава по-малко въпроси, а с теб искам танц после. - смигна на Зина и се отдалечи в посока Сандър. 

Към Сандър:
 - Охо, това откъде си го намерил? - появяващ се зад Звездинов и Викторович. Сандър се обърна и завъртя познатата си усмивка, онази с която Ис наскоро се беше запознал отблизо. 
 - Боклучарника...
 - Находчиво, трябва някой път да ми покажеш как да се ориентирам там. - ухили се Колимечков и се обърна към Юлий. - Имам нужда от помощ, а както забелязах посления път на куидичната тренировка си доста здрав. Отпред има едни касетки, дай да ги пренесем и наредим, за да има за всички. 

После се обърна към Сандър с лека усмивка:
 - Така ли смяташ да изглеждаш? 

*малко допълнения - Колимечков е вхрадил руни в касетките - да, личат си, може да се копират и руните правят всичко вътре да е студено, за да поддържа бутилките студени.
**купона е след пчелите

Закъсняваше. Нищо ново под слънцето. Все пак говорим за Ела. До последно се чудеше, дали да отиде на партито. Самата мисълта да се появи в чужда обща стая на парти за 15-17 годишни я плашеше. Миналата година случайно беше попаднала на едно такова събитие и определено не ѝ беше по вкуса. Пък и нямаше подарък, а с този режим не им беше разрешено да ходят до Торбаланово. 
  
И като всеки себеуважаващ се ученик на "Мунгав", когато му потрябва нещо, което не знае, къде да намери, отиваше в Боклукчарника. И преди да сте си помислили нещо - нямаше да ѝ подарява нищо, взето от там. Поне не директно. Първо защото не беше нейно и второ защото беше едва ли не взето от боклука.
   
Какво намери ли? Почи нищо. Всевъзможни стари книги, какви ли не мантии, казани и столове, но едно нещо привлече вниманието ѝ - коплект прежди и игли за плетене. Идеята ѝ бе проста. Знаеше, че Ина обича всякакви сладки неща и животинки затова реши да ѝ изплете малко украшение във формата на коте. Колко трудно можеше да е!?
  
Два дена и МНОГО мъки по-късно Ела вървеше се влачеше по коридора към общата стая на Южен вятър, държеейки най-трагичния подарък в историята на училището. Въпросното нещо представяваше хартиена торбичка (ръчна разпадаща се изработка от няколко парчета пергамен, лепило и някаква тъжна панделка), която беше "изрисувана" във всевъзможни цветове с помощта на боичките на Тамара (искаше да напише "ЧРД Ина", но една мила съдомничка я посъвева да се откаже). В нея се клатушкаше плетена котка премазана жаба, две картички с пожелания и рисунки, от които на Ина и Вихрен щеше да им прилошее, (беше направила 8, но избра само тези, защото другите бяха несъвършени (кашляне - пълен провал)) и една шоколадова жаба, домъкната през тъмните ъгли на замъка (за да се добере до нея се обрече на 2 седмици двойни домашни по трансфигурация; ех, какво ли не правят хората за приятелите си).
   
Както и да се лъжем, истинският подарък беше жабата (шоколадовата, не плетената). Ако Ина решеше да отвори подаръка, Ела щеше да падне на колене и да ѝ се моли да го направи след партито.
    
След като чака 10 минути пред общата стая, защото нямаше представа как да влезе, от коридора се зададе едно момче, здрависа се със статуята и Ела побърза да се вмъкне след него. Изостави безценния си подарък до фотьойла и се набута до една библиотека, като взе да оглежда заглавията на томовете. "Животът на желираните жаби"? Това изглеждаше интересно. Надигна се на пръсти и измъкна книгата от рафта. Тъкмо привършваше втората страница, когато...
   
- Хей! Кой загаси лампите?
  
Добре, че гласа ѝ беше от тихите, че иначе щеше да е голяма излагация.
  

- Всъщност Арина се справи блестящо -  усмихна се смутено Вихрен, не беше свикнал да е център на вниманието и не се чувстваше добре като такъв. -  Успя да те държи далеч от стаята за достатъчно дълго време -  трябваше да ѝ се признае на Орлова, че бе способна да отклони всеки от целта му, независимо каква е, по какви ли не внимателно обмислени причини.  Напомни си да си има едно на ум, ако някога червенокосата се опитваше да го баламосва по някакъв начин. – Идеята беше на Юлий, както и  повечето работа по организацията, заслугите са негови и не искам да му ги отнемам -  кимна към детето и го потупа по рамото. Заслужаваше си поздравленията за цялата работа, която свърши. -  Още веднъж честит рожден ден!  -  придърпа я отново в прегръдка и я целуна по бузата. -  Ще те видя после  -  не беше точно обещание, просто някак се бе превърнало в рутина да се срещат в Общата стая след като всички други отдавна бяха заспали.  -  Оставям те на останалите гости сега – не се съмняваше, че други хора също искаха вниманието ѝ и колкото и да му бе неприятно да се раздели от нея, както всеки път, си  припомни, че и той има хора, на които  трябва да отдели малко повече от времето си.
 
 
 С една от цветните бири на Исмаил в ръка се отдалечи от рожденичката и се заоглежда за  рошавия си приятел.  Макар вече да си говореха,  поради тираничния режим въведен от вийлите намираха все по-малко време, което да прекарват заедно. А червенокосият се безпокоеше за  Колимечков, особено след случилото се между него и Илиян, при изгарянето на пчелите.  Раните по тялото на момчето бяха излекувани напълно, но не толкова лесно щяха да се случат нещата с болката в сърцето му, Вихрен го знаеше, виждаше какво прозира отвъд лъчезарните усмивки на тъмнокосия, блясъкът в сините му очи не можеше да заблуди най-стария му приятел.  Друга причина да се опитва да се навърта повече около него бе фактът, че медарят се бе оказал не просто без пръчка, но и без възможност да си набави такава в близко време. С което не казваме, че Вокил имаше голяма полза от своята, но поне бе някаква утеха да знае,  че му е под ръка в случай на нужда, а  при наличието на вийли и всякакви други съмнителни обекти наоколо,  необходимостта бе повече от ясна.
-  Ис -  бе го открил  в ъгъла на стаята, като никога не беше заобиколен от хора, желаещи да си бъбрят със сладкодумника.
- Ви?
- Защо стоиш сам тук?
- Чакам Рея -  ако синхронното поглеждане към вратата, водеща до спалните на момичетата беше спорт, двамата щяха да са олимпийски шампиони. ­ -  Отиде да се преоблече.
- Искам да ти благодаря за помощта -  и да разбера как си, се четеше в погледа му, но  не беше нужно да го изрича на глас.
 
 
@Исмаил Колимечков, ти как си?

Подобно на всички и Ис беше взел ам ... добре, магически конфети от пръчка - просто нямаше как да стане. Усещането, че беше загубил една ценна част от себе си беше там, внедрена в съществуването му, но веселието беше на ниво и шестокурсника беше заел позиция зад другите щом Ина беше влязла с Арина. АКо не можеше да използва конфети, поне ръкопляскаше, а след това сложи два пръста в уста и нададе такава свирня, че ушите на учениците около него се запалиха. На прегръдката на Ина отвърна ухилено и даже разроши косите ѝ. Не можеше да не засмее и когато сам взе една разноцветна бира, тази беше с мед, и се завъртя в ъгъла. От тук можеше да си вземе дъх и дори да огледа целия купон на спокойствие. За момента държеше Рея под око, но му беше направило впечатление, че и Люба не беше особено на кеф. Това го притесни и си даде едно на ум, че може би трябва да говори и с нея. 

А може би, трябваше да се самопотупа по рамото, че е в трезво състояние. Браво, Ис, машинка! 


- Ис.
- Ви?
- Защо стоиш сам тук?
- Чакам Рея. Отиде да се преоблече.
- Искам да ти благодаря за помощта.

Ис измери приятеля си с кос поглед, и двамата бяха облегнати на стената и гледаха разрастващия се купон, някой, май Сандър, беше намерил приятна мелодия и явно момичетата се радваха на няколко танца. 
 - За мен беше удоволствие и чест. - ухили се Ис.
 - Наистина ли чакаш Рея... - улови се Ви и Ис повдигна рамене.
 - Не, не мисля, че ѝ трябвам. 
 - Тогава защо си тук?
 - Почивам си, предполагам. - усмихна се Ис лежерно. - След малко може и да потанцувам... но виж ги... имаха нужда от едно празненство за душата. И за това трябва да благодарят на теб, Ви. Както и аз, нямаше да се сетя, че един рожден ден може да повдигне духа на толкова хора. Приятно е. 

Или пък нямаше да издържи.

Твърде много хора. Твърде много преструване.

Нервните й окончания все още бяха като подпалени от прегръдката на Ина. Нямаше да успее да задържи фасада още дълго.. а щеше да е тъпо да развали партито на Ина. Не по-добре да се измъкне преди това.
Но първо подаръкът!
Използва момента, че всички са заети с танци и бири, и се промъкна към стаята на момичето. Поне беше лесно да разпознае нейното легло - със всичките художествени материали покрай него. Не беше разхвърляно, определено не и като модния хаос в къта на Ванеса, но определено си личеше че художник обитава мястото.

И сега - малко семена.

Магията й се преля в цветните семена толкова лесно, а и те я поеха като жадна земя. Малки коренчета тръгнаха несигурно, но бързо набраха сила и се разлистиха, после набъбнаха още и започнаха да се увиват около рамката на леглото. Много скоро, цялото беше обвито с цветни листенца, клонки, рози, маргаритки, калии, теменужки и тук таме някой слънчоглед за слънчевост. Не беше кой знае какво, но се надяваше да се хареса на Ина. Малко красиво кътче, което да си е нейно.
По нататък щеше и да й покаже как да накара цветята да се дръпнат в плътна завеса.

Сега обаче беше време да се изниже.
Не искаше да минава през общата. Там все някой щеше да я види.

Може би прозореца?

- Люба? Какво правиш тук?

---

- цветята са вечно свежи нямат нужда от грижа (проява на елементалската сила на Люба)
- могат да бъдат местени от Люба и Ина
- ще починат когато и тя умре
- може да завехнат ако е много много зле

 
 
 
 




@Яна Вълканова - дерзай нататък 

---

Комиксчето подарък:

Импровизираното парти-изненада за Ина бе не просто подарък за рожденичката. Всички имаха нужда от това. Димитра бе в странно настроение, но определено ѝ се купонясваше. Добър повод да се разсеят. Като за замисли човек, последното "разсейване" от злободневните тегоби бе излета на Небесна, който бе преди почти 2 седмици. А едно време, предишни години, постоянно имаше подобни поводи. Не, че Миа бе най-социалното животно на света, но поне не се чувстваше като приклещена в ъгъла котка. 

 Василева се позавъртя, подобно сянка в общата стая и мълчаливо помогна с подредбата и украсата. Когато хората започнаха да се събират, а рожденичката с епояви, тя се дръпна настрани и заложи на пиенето и цигарите. Все още трепнещше вълнение и ентусиазъм, за което тя не бе готова. Поне, тази вечер не седеше само, в някой ъгъл и да се налива сама, терзаейки главата си с нерешими въпроси. С тази нея дръпнатост - нямаше да стигне доникъде. Даваше си сметка, че е шести курс и едва - едва познава съученците си, извън заяжданията и забележките, които пускаше. Да, беше забавно и уединението и харесваше, но текущата ситуация и последните събития налагаха нова политика. Поне, доколкото е възможно. "Трябва да се сближите!" - думите на Небесна отекваха в съзнанието ѝ. Да... Какъв по-добър случай от рожден ден. Трябваше ѝ, обаче, подкрепление...

 Качи се в стаята си и тихо се промъкна, за да вземе подаръкът на Ина. Той само по себе си, не беше нищо особено - един плетен "калъф", с орнаменти цветя, който опасваше три малки саксийки с присадени цветя и билки. Полезно и приятно за окото.
 След това събуди Алина. Време беше да става и да се позабавлява. Беше ѝ жал за съквартирантката ѝ. Беше минала през Мелачката, а това, както самата Миа знаеше - оставяше следи. Когато момичето беше готово, Миа бръкна в сандъкът до леглото си и заговори:
 - Ще слезем, да. Първо ще ти дам мехлем. Втрий го в слепоочията си, ще се почувстваш по-добре. Аз съм го забъркала. Безопасен е. - Извади малко бурканче, пълно с бяла консистенция и с поглед насърчи съквартирантката си да последва инструкциите ѝ.  - Би трябвало да те разсъни и отпусне... да те отпусне. - сви рамене, затвори сандъкът и грабна подаръкът за Ина. 
 - Хайде, сънливке, да се разкършим малко! - смигна ѝ Василева. Улови смръщения поглед, който проследи ръката ѝ и се отправи към калъфа - Подарък. Рожден ден. Възпитание. Ако нямаш нищо предвид, можеш да се присъединиш към моя. 
 Когато отвори вратата, видя как Алина ѝ врътка очи и чу как изпръхтя. Димитра додаде:
 - Хайде, Киселяче, размърдай си клющавия задник и пред. мен! Имаш нужда от текила и да се омешаш малко с хора. Всички имаме нужда.