От трън, та на глог

Този ден не можеше да започне, продължи и свърши по лошо от това, което й се изтърси на главата.
Можеше ли?
Ооо, Колева я бе подхванала още от сутринта да й съобщи "хубавата" новина. Жената беше изпуснала три от годините мъчение, които й бе стоварило летенето със северняците и не знаеше... но Яна знаеше!
Само да намереше бившият капитанът на отбора на "Северен вятър", щеше да й оскубе перушината. Нейната, на метлата й, на Арина и на всеки един от куидичния отбор, който й се окажеше на пътя в близкия час - два.

Капитан на отбора!
Тя!
Люба!
Как така я бяха натирили така, нали уж беше временен заместник?

- ЯНА! НЕ СЕ ПРАВИ, ЧЕ НЕ МЕ ЧУВАШ, МОГА И ПО-СИЛНО - Момичето летеше доста високо. Гласа на Люба обаче беше силен и без магическа подкрепа - когато беше спокойна, а когато е ядосана... Метлата трепна изненадано, чу я - СВАЛИ СИ КЛЬОЩАВИЯ ЗАДНИК ТУКА!
- Абе като те слушам май по-добре да остана тука!
- МНОГО ДОБРЕ ЗНАЕШ, ЧЕ МОГА ДА ТЕ СВАЛЯ ПО БЪРЗИЯ НАЧИН!
- Добре де, добре!

Спускането й беше плавно и спокойно.
- Какво?
- КАК ТАКА НАПУСКАШ ОТБОРА!
- Аз...
- Не на мене тия! - въпреки скъсената дистанция продължаваше да вика по по-голямото момиче. Нямаше значение кой слуша и колко отдалеч се чува - Мъчи ме пет години да попълвам и сега ще се изнизваш като пръдня из мокри гащи? На всичкото отгоре си измиваш ръцете в МЕН като капитан! Начи ако те видя около игрището и не като част от отбора... няма да ожеш да си седнеш на задника от блъджъри!


@Яна Вълканова успех XD

Викането беше събрало зрители. Разбира се нехранимайковците не смееха да се приближат в рамките на игрището. Но ако някое от двете момичета от Северен Вятър се заслушаше, щеше да чуе, че се разнасяха залози.
Сериозни при това.

Крясъци.

После мълчание. Точно навреме, защото и няколко вийли се извиха, да държат ситуацията под око.

Люба гледаше Яна сякаш ще й скочи на бой.

Яна гледаше Люба сякаш ще скочи на метлата в опит да избяга от въпросния бой.

Въздишка.
- Оф, добре де. Мир - подаде ръка за стискане, която другото момиче хвана с подозрение 
- Наистина? 
- Ми... казах си, каквото имам да казвам. Кат не щеш, не щеш. - тежка съдба, но може би щеше поне малко да се разсее от цялата тегава училищна ситуация - Що не Арина? Тя и на лагери ходи.
- Много е мека.
- Добро - лошо ченге?
- С тия люшкания на настроението си самодостатъчна.
- Ей! - два чифта сини очи се срещнаха в смях. Какво да каже Люба тая година не й беше от най-добрите. - Оставаш резерва все пак!

А ако Яна си мислеше че толкова лесно ще се отърве от нея... тепърва щяха да минават тактики, формации, сили на играчи, как се набират нови хора. Кой да вземе в отбора и кой не... също трябваше да дава акъл и за трай-аутите.

- Яна, с теб какво стана? 
- Как така? - момичето примигна объркано, сякаш не очакваше, реален интерес.
- Нали обичаше куидича, защо се отказваш?

Какво беше станало с Яна? Освен, че беше на ей толкова (между палеца и показалеца ми почти няма разстояние) да се премести в друго учебно заведение и накрая закъсня за училище? Че се оказа като в небрано лозе с новия режим и още имаше чувството, че е объркала пътя и е попаднала някъде другаде? Нищо, нищо не беше станало с Яна.

- Не съм сигурна...  Май някакви неща ми дойдоха в повече, имам нужда да си почина... – сама знаеше, че скоро няма да може да си почине. Не наистина.
- Успех – Люба явно мислеше същото, защото се усмихна кисело.
- Не знам, наистина, трябва ми време. Сигурно накрая ще се върна – не добави „като се намеря”, но си го мислеше.

Просто в момента в главата ѝ имаше една голяма каша и докато не я подредеше, не можеше да се заема с никакви отговорни задачи. Баща ѝ нямаше да е много очарован от това, че се отказва, все пак той я бе учил как да се закрепи на метлата и как да държи батата. От друга страна едва ли скоро щеше да разбере, както беше тръгнало, а нещата, за които хората не знаят, рядко ги нараняват.

Ако играеше като резерва, нямаше опасност да изгуби тренинг и можеше да се завърне по всяко време без проблем. Тя още не знаеше, че в крайна сметка няма да напусне отбора наистина, а само ще си смени позицията, но това са подробности.

- Спокойно, Люба, всичко ще бъде наред, обещавам – Яна ѝ се усмихна – Пък и ще ти помагам, както ти помагаше на мен.
- Ти само смей да не ми... – шегуваше се... нали?

Добре, кризата бе овладяна и нещата можеха да продължат по нормално му, което както всички знаем вече е нов вид нормално някакво. Хората, които бяха започнали да събират залози, огорчено започнаха да се разотиват, макар че след много малко им предстоеше да станат свидетели на още по-интересно шоу.

- Ами...
- Добре значи...

Погледаха се още малко, но на Яна не ѝ идваше нищо друго на акъла, което би могла да каже, освен „Чао” и се накани да се връща към общата стая, за се опита да напише някое и друго домашно.

- Хайде, аз ще се...

В този момент реши да пристигне Арина, която изглежда смяташе да ги подмине като малка гара... Не, каза нещо на Люба, докато минаваше покрай нея. И то определно нямаше да ѝ хареса.


+1 сила


и продължава ТУК