Young and Beautiful

First topic message reminder :

 - Извините, може ли да мина? - попита малкото русо момиченце на отчетлив френски, толкова отчетлив, че никой не би я сбъркал за родена в държавата на жабарите. 
 - Оле, чувате ли колко твърдо натъртва на р-то.... - малко по-голямото момиче, което стоеше отпред на групата започна. 
 - Мисля, че трябва да се върнеш обратно в държавата си, смотанячке. - изломоти едното момче, докато друго момиче хвана русата коса на момичето и я издърпа нагоре.
 - Хаха, какво е това? Кой дори носи плитки? Ау....

Лъч светлина беше изтрелян някъде иззад Галя и момичето, която я беше дърпала за косата пада в краката на приятелите си, вкоченена. Отстъпване, изкарване на пръчки, а зад Галя застава фигура.


 - Уфффф, Керемидов. - изсъка с език едното момче.
 - Радвай се, че баща ти държи банка. - изсъска едното франсе, а втори лъч изкочи и удари стената до него. 
 - Внимавай, Левон, никой не харесва пикливи страхливци. - отвърна гласа зад Галя. 
 - Да се махаме, момчета. - комитета по посрещането на Галя се врътна в перфектен синхрон.

 - Няма за какво да се притесняваш от тях. Споделят една мозъчна клетка. - каза познатия вече мъжки глас, но вече премина на български. Галя се обърна, момчето беше по-високо от нея, много по-високо, с чисти сини очи и къса черна коса, пръчката вече беше прибрана, а познатата синя униформа беше заменена от бяла риза, обгръщаща тялото на по-възрастния ученик. Сините му очи я огледаха преценяващо. 
 - Галя Колева. - започна първокурсничката.
 - Стоил. - отвърна момчето обратно. - Ако някой те закача идваш право при мен, ясен ли съм? 

Очите му захладняха рязко. 
 - Това ли било?

Стисна китката ѝ здраво. Болезнено. Ама и тя беше една, отворена, отвратителна. С уста, която имаше нужда от запушване. Беше прераснала с нещо различно. И какво да ѝ обяснява, че ѝ беше дал шанс. Че когато тя не го поиска се отдръпна от нея, защото не искаше да я затваря в клетка. С любовта шега не бива, беше казал поета и Стоил го намираше за иронично, защото всички го правеха без да мислят. 
 - Малко късно да играеш точно това, Гал, не мислиш ли? - дръпна я напред само, за да я блъсне обратно в стената. Тя продължаваше да го гледа без да мигне. - Я ми кажи, ако изляза сега от този апартамент ще се правиш ли още пет години, че не съществувам? Десет? 

Тя изви устни недоволно. 
 - Още какво си готова да профукаш за гордостта си, Гал? Освен мен, явно, защото аз съм тук, но повярвай ми, няма да те взема срещу волята ти.

Гордост?

Това ли смяташе, че е?
Може би това беше. Не смяташе, че точно тя е най-точния човек да определи емоция. Все пак й трябваха години да разбере само своите. С кой се шегува. трябваха й години да разбере, че има такова нещо като емоции в нея. И тогава той замина.

Но не беше виновен. Гневът й не беше към него.

Липсата на реакция от нейна страна изглежда го обърка за момент. Достатъчно дълго. Чу се изщракване, беше хванал китките й, но нищо не спираше пръстите й, а звук й бе достатъчен за активация на руната на пода. Внимателно измъкна ръцете си една по една от замръзналата му хватка, но не се премести. Нямаше да се отдръпне от него. Отново.
Допря дланта си до бузата му и погали леко скулата му с върха на пръстите си.
Нежност вместо гняв.

- Съжалявам. - Бяха прекалено гневни. И двамата, толкова еднакви и въпреки това се се разминаваха. Движеха се в кръгове, без да се засекат. Как да му обясни, че процеса на изолиране бе почнал много преди, дори да научи името на Алексей.. не искаше да чуе. Че от нейна гледна точка, той беше този, който се беше дръпнал без да поглежда назад. Можеше лесно да го види в писмата - първото откраднато беше още докато тя самата беше в Бобатон. Но не беше виновен Стоил. И нямаше какво да направят за миналото - Съжалявам, че изглежда така. Сякаш съм се дръпнала от теб.

Ново изщракване, по тихо. Пусна руната.