След като каза каквото имаше да казва на групата, Тервел се върна на леглото си и заби глава във възглавницата. Калъфката миришеше на аспирин, болници и застояло. Започна да му се повръща. Чувстваше пулсирането на раната под бинта, с който бе увито рамото му. Какво ли се случваше сега там? Представи си, че в кръвоносните му съдове тече отрова, която търси своя път към мозъка му, за да го превърне окончателно във върколак. Може би тялото му се съпротивляваше. Може би…
Не, нещата не се случваха по този начин и той го знаеше. Беше слушал по време на този урок по Защита срещу черните изкуства. Върколак се става чрез ухапване, което е необратимо.
Необратимо.
– Тер, идват за нас – Ясна го докосна по лакътя. Ръцете й бяха ледени.
Искаше да каже „Остави ме“, но успя само да изсумти.
– Вече разпитаха Арина. Не мисля, че им е казала нещо. Беше доста бунтарски настроена.
– Не мога… – измърмори едва-едва, като се опита да скрие изцяло лицето си във възглавницата, колкото и ужасна да беше миризмата й.
– Тер, всичко ще е наред. Чуй ме, това, което се случи… ще говорим за него, но сега е важно да запазиш самообладание.
Когато аврорът дойде, придружаван от две медицински сестри, Тервел все още лежеше в същата поза. Наложи се една от двете жени – едра дама с вързана на кок коса, да го изтръгне от възглавницата и да го изправи на крака. Заведоха го в един отдалечен ъгъл, на десет метра от приятелите му, след което го сложиха да седне на дървен стол. Аврорът застана пред него със скръстени ръце, а от двете му страни бяха медицинските сестри.
– Как се казвате? – каза мъжът. Беше рус, висок, с катраненочерни очи и устни, наподобяващи виеща се гъсеница.
Тервел не отговори. Просто гледаше с празен поглед, докато слушаше туптенето на пулса си в раната си. Не можеше да се съсредоточи в нищо друго, освен в този звук.
– Как се казвате, господине? – повтори аврорът, при което същата сестра хвана врата на Тервел и го размърда наляво-надясно като глава на пиле. От това той усети болезнена болка в раната, която се разклоняваше и към врата му.
– Тервел… Шаханов – каза той през зъби. Очите му се бяха насълзили. – Чували ли сте това име?
– Шаханов като… – започна аврорът, но беше прекъснат.
– Точно така.
– О. Познавам майка Ви, разбира се. Най-добрият министър на магията, който сме имали.
На Тервел отново започна да му се повръща. Не знаеше дали бе от раната или от споменаването на името на майка му.
– Ще го кажа само веднъж – той започна да говори с тих глас, докато притискаше с двете си ръце слепоочията си. Имаше чувството, че главата му ще се взриви всеки момент. Знаеше обаче, че трябва да се напъне още малко – Аз и… приятелите ми не знаем какво стана. Тъкмо се бяхме запътили от Маг Петра към Ритуалната поляна, когато чухме звуците. После дойде огънят. Аз бях ранен…
Не можа да продължи. Устата му се отвори веднъж, после се затвори като клапан.
Ранен? Или заразен? Проклет? Доста по-подходящи думи бяха.
– Добре, добре. Свободен сте. И да поздравите майка си от мен!
Тервел повърна върху една от сестрите.