Среднощни Разходки

First topic message reminder :

Параноя на Макс.

Хиляди вариации минаваха през главата на Люба. Ще дойдат ли? Ще я намразят ли? Кой ще дойде? Има ли нещо друго в леса? От какво освен вийли трябва да ги пази? Защо от всичко възможно баш вийли? Кой в училище знаеше освен Галя и Пейо? Как да постави маркерите, хем да не водят директно до мястото на срещата (ако някой ги е подслушал?) хем да не загуби приятелите си в Призрачният лес? Илиян наистина ли я харесва или е от магията й?
Накрая пътеката на маркерите беше много криволичеща - зиг-заг из непознати локации, даже се връщаше назад на няколко места... и изглеждаше все едно свършва в нищото.
Но не беше.
Там щеше да чака пристигналия тя и да го заведе до истинската локация при пещерите, така може да види и дали някой който не е трябвало да дойде не си е наврял носа където не му е работа. Беше намерила една празна хралупа, която лесно можеше да защити. Съседната имаше мечка, но стига да не я притесняваха и тя нямаше да ги притесни...

Откога, плановете й имаха планове?

Въздъхна. Знаеше, че не може да ползва някоя от "градинките" - не искаше да е място което са посещавали и преди. Намери си местенце на едно от дърветата в близост до последния маркер и се настани в клоните му.
Тя не се виждаше отдолу, но маркера отгоре - да.

Пук.

Това беше бързо. Изглежда се беше забавила много с маркерите.
Два броя стъпки се приближаваха, а след малко и изникнаха от шубраците.

Исмаил и Илиян... Сърцето й потъна в петите. Защо се надяваше те да са последни?


@Исмаил Колимечков @Илиян Георгиев @Рея Папандреус @Зинаида Кражова @Вихрен Вокил @Марин Вапоров

пп Люба ви води до пещерата без да каже нищо докато не се съберат всички.

Екшънът и драмата за вечерта започнаха да му идват в повече.


 Нали се бяха събрали тук с идеята да се обединят, а вместо това, бездруго малкият им приятелски кръг, бе разкъсван от кавги още преди Южняците да се присъединят  към компанията.  Обзе го тревожно усещане за бъдещето на групичката им. Ако така възнамеряваха да се борят срещу многократно по-силен и сплотен враг то бяха обречени… точно в подобни моменти се налагаше да бъдат единни.
- Спокойно, Люба – приятелски преметна ръка през рамото на вийлата, като избягваше да среща погледа на Исмаил. – Ще се справим с това заедно -  каквото и да беше въпросното „това”.  -  И след като сме тръгнали да си споделяме тайни – ето ви още една, още сега, за да не ми скочите на бой, ако разберете по-късно – с Илиян сме Зоомагове. -  като са тръгнали да се карат за това кой какво е, то нека да изгладят всички недоразумения още сега, докато са загрели и набрали скорост, че да не губят време, сили и гласове при следващото събиране, ако изобщо последваше такова някога.
- Какво?
- Как?
- Кога?
- Спомняш ли си, че ти обещах да потърся заклинание за връщане на спомени? -  обърна се към Люба, която все още бе прегърнал, докато Ис  държеше Рея в пухкавата ѝ форма. ­ - Не намерихме такова, но открихме друго и решихме да го пробваме.
- Това е тъпо.
- И безотговорно.
- Да, но проработи. -  вдигна рамене примирено рижият. Той самият все още не бе свикнал с новопридобитата си сила и форма, макар че я бе изпробвал няколко пъти преди началото на учебната година. Не бе имал намерение да им казва каквото и да било, но при това стечение на обстоятелствата не можеше да допусне тайната му да се окаже подводният камък, който ще постави приятелството им пред поредното изпитание. -  Ако сте приключили с личните си драми, имаме по-важни неща за обсъждане.
- Предложение ли имаш? – обади се Зинаида.
- Да. Да се махнем – пет чифта очи се впиха в него с объркано изражение.
-  В какъв смисъл? -  попита Люба.
 - Вече сме извън замъка, няма да ни е трудно да се върнем в Торбаланово или друго село, град, нещо… Да потърсим помощ, да разберем какво става, а след това, ако решим да се върнем в Мунгав, но след като преценим дали е безопасно? -  колко трудно можеше да е?
 

 за мен си: точка късмет.

Поизтърси дрехите си, опипвайки ги, за да осъзнае и умът ѝ, че вече не бе заек.

Всъщност.

Само да ви кажа умът на един заек е в нюанси на оранжевото забавен.

Докато течеше разговорът за Планът как да се справят с Вийли Inc. Рея, или по-скоро пухкавият бял заек Рея, си мислеше за моркови. Онези красиви стройни руси жени, имаха зелки за глави и тя ги режеше, Мунгав бе една приветлива дупка с още много зайци и тревичка. Учителите даваха морковчета за всяко добро дело и общо взето мозъкът ѝ беше на предела да стане оранжев, ако магията не бе изтекла.

- Моркови. - промълви тихо Рея и опакото на дланта си, потърка нос. Да. Точно като заек. 

Да. И на цялата тази сурова обстановка отгоре и на всички тези лица свити от потъване в планове, няколко усмивки изплуваха. Даже и смях се чу. Не беше ясно от кого. Рея първоначално помисли, че бе Исмаил, но когато срещна погледа му не видя ведрост. Видя "Ако още веднъж видя някоя глупост от теб, ще останеш заек. Завинаги." Рея не искаше.

- Не съм много сигурна, че вийлите обичат моркови. Или пък има нещо, което не знам. - Ела стрелна с поглед Люба и тя объркано вдигна рамене. Ядеше моркови, ама чак пък да им е фен.
- Ох. - Рея извъртя очи. - Оставете морковите.
- И да вземем зелките?
- Не! Бях заек. Не знаете какво е, окей!
- Да сигурно е много трудно да седиш в нечий скут и да те чешат.
- Не завиждай.
- Не завиждам.
- Това, което исках да кажа и ако някой каже моркови, ще го набия... - Исмаил демонстративно изкара пръчката си и с върха ѝ запали една смрадлива цигара. - Та, не виждам защо е цялото това. Да, замениха директорката ни, но всъщност дали вийлите не се борят за свободата си? - Рея вдигна ръка, защото видя Зинаида как посяга да я прекъсне. - Замислете се. Те са магически създания, които имат разсъдък, но са затворени в училището. Чистят и готвят и поддържат. Може би това е техния бунт и в него да няма нищо лошо. Реално с нищо не са ни навредели до момента, така че не съм много сигурна, че трябва да предприемаме мерки. Да следим какво ще вършат - да, но цялата тази шумотевица и паника, която настана, честно казано си мисля, че е излишна.

Успя да преброи до двадесет.
Да си върне дишането.
И акъла покрай него... до колкото го имаше по начало. В последните няколко седмици изглежда бе заменен от перушина.

- Нямах намерение да внасям паника... - когато заговори всички се обърнаха обратно към нея - Исках просто аз да ви кажа, а не да излезне информацията от друг. А и имаше нещо в гласа на Силвана... не знам точно какво, но всичко ми настръхна.
- Това не значи да скачаме директно на офанзивата.
- Така е.
- Не можем и да направим нищо без доказателства.
- Но и не е сигурно дали ще успеем да напуснем, когато ги имаме.
- АКО ги имаме..
- Влизането и излизането от Мунгав са ограничени през учебната година. Но все пак е хубаво да си имаме метод на комуникация, ако се наложи. - Рея беше права, може просто да й се беше сторило. А пък таз вечершния хаос беше основно покрай... ситуацията с Илиян. Не можеше да повярва, че така се беше изцепил за миналогодишния й кръш! Не беше сигурна с него какво искаше да направи... може би да си дадат време? - Пък и да не се - в различни курсове и домове сме защо да си нямаме форма на смс-и? Това с картата ми хареса!
- Значи я правя!

Ситуацията се разведри нататък. Освен може би Рея, която още й хвърляше кисели погледи. Надяваше се да не е омазала твърде много нещата. Не искаше да губи никой от тях. Уж се беше подготвила психически... но това не значеше, че го иска.

И ето ги и изводите, които си направи до тук:
1. Човек не трябва да лъже. Една малка лъжа и... да, схванахте идеята.
2. Стой далеч от Илиян! Веднъж ѝ се размина в общата стая, ама ето че любопитството си каза думата.
3. Не ядосвай Люба! Не, че се страхуваше от нея (добре де, може би малко), но все пак имаше опасност да завърши зле.


Третокурсничката си седеше отстрани и се опитваше да следи разговора - беше изпуснала половината, докато обмисляше другата половина. Честно казано Рея и Зина бяха прави. Нищо толкова не се беше случило. Пък и Ела не беше дошла тук с цел да вдигне бунт. Ако трябва да сме честни - и тя не знаеше защо беше дошла. Предишните години не бе имала проблем с вилийте. Тя им се усмихваше, те я игнорираха и всичко беше наред. Надали сега щеше да е по-различно. Защо тогава продължаваше да усеща онова гадно сърбене, което ѝ подсказваше, че нещо се беше променило? Но какво - не знаеше. Въпросното нещо се беше загнездило дълбоко в мислите ѝ и не я оставяше намира, колкото и усилия да полагаше, за да го игнорира. 
  
Предложението на Вихрен, обаче, беше привлякло вниманието ѝ. Да избягат... Можеха ли да избягат? Ако ѝ домъчнееше много за родителите ѝ, можеше ли просто да яхне Луна и да се прибере вкъщи? Щом го предлагаше, значи можеше и да се получи. Какво толкова? Имаше ученици, които се прибираха всеки уикенд.
  
Ела усети топлата вълна, която се надигна в дробовете ѝ, отвори уста и се прозя - за съжаление достатъчно шумно, за да привлече вниманието на съучениците си. Какво да се прави - спеше ѝ се. Нямаше идея колко е часа, но като се има в предвид, че пристигането е в полунощ, после малко закъснялото тържество, като добавиш вечерята по стаите, чакането на останалите да заспят, после излизането от замъка, дългите и емоционални разговори и ей го на... Сигурно имаше поне три през нощта, ако не и повече. И за капак утре си беше съвсем учебен ден. Кой го беше измислил това!? Пристигаш в замъка в 00:00, празнуваш до към 01:00 лягаш си най-рано в 01:30 и айде утре ставай в 6! Е как да стане обяснете ми!?
   
Когато отвори очи след прозявката, беше приковала всички погледи. Да, опледелено беше шумно. Та за какво говореха преди малко? А, да - картата. Идеята беше страхотна! Щяха да са като в детективски филм. 
  
- Съгласна съм на картите. - каза Ела, колкото да отклони вниманието от публичната си излагация преди малко. На кого въобще му пукаше дали е съгласна или не? - Не мислите ли, че стана малко късно. Не, че имам против да спим на открито, но ще е странно, ако не ни намерят в леглата сутринта. - беше наясно, че "какичките и батковците" (към които може би и тя спадаше като вече тритайсетгодишна) си лягаха доста късно, но не ѝ се рискуваше да се прозява в часа на проф. Павлова и да си навлече неприятности.

интелигентност

Времето бе започнало рязко да напредва и ако присъстващите искаха поне малко сън тази вечер, то трябваше да тръгнат скоро. Вероятността да заспят, разбира се, бе малка особено след днешните събития, негативните влияния върху тях и всички онези бушуващи емоции, които щяха да ги държат оцъклени и премислящи ситуация, над която за момента не притежаваха власт.
Рея изпъна устни. Имаше лошо предчувствие, но дали беше насочено към вийлите, Люба или пък това, че се организирах като група партизани - все още не знаеше. Само анализираше усещането си в корема. Как възли се затягаха вътре, причинявайки ѝ силен дискмофрт.
- Мисля, че изброи всичко. - каза гъркинята и пусна недоволно ръце край тялото си. Кожата ѝ все още вибрираше от яд, но успяваше да го смачка вътре в себе си. - Време е да си лягаме. Хайде. - момичето посочи с поглед Зинаида и Вихрен, които не тръгнаха на секундата. Рея завъртя драматично очи, а след това се завъртя на пети и тръгна.
Нямаше какво повече да каже. Нямаше какво повече да направи. Чувстваше се безпомощна.
Трябваше да говори с Люба, но днес бе мястото и не сега бе времето, а и имаше толкова присъстващи, така че вероятността ситуацията да ексалира, както се бе случило по-рано, бе твърде голяма. Трябваше да се видият насаме и да говорят, както правеха възрастните. И също като тях трябвае да приемат, че можеше и да не излязат като приятелки от там.
Рея искаше да заспи, да се събуди и да е нов ден и може би наистина това щеше да се случи. Жалко, че не знаеше, че това ще бъде последния ден, в който ще може да си затвори очите.

- Е, понеже явно си тръгваме по домове. - погледът на Исмаил стоеше на гърба на Вихрен. Момчето поне щеше да пази другите момичета от Южен вятър, а един поглед към Люба можеше да покаже, че Ис беше несигурен дали е добра идея да изпрати приятелката си до стаята им. Сега Илиян щеше да е много добро допълнение, но момчето беше избягало като ощипана госпожичка и Исмаил си удари едно наум, че трябваше да си поговори с него. 
 - Ще се ... - тръгна Ис към Люба, но тя го пресече. 
 - Разбира се! Съмняваш ли се! Бях тук преди вас...
 - И все пак, винаги ще те питам. - ухили се шестокурсника. Разкъсваше се между това да тръгне с Ела или с Люба и това, което го притесняваше беше, че и двете момичета му изглеждаха леко изплашени и следователно се притесняваше за тях. Каквото и да си говорим поне Зина и Рея бяха кокошки, които можеха да удушат всеки по пътя, Вихрен само трябваше да им свети. 
 - Ако утре те няма в часовете, ще те намеря. - увери Люба и разроши косата ѝ. Момичето за момент изглеждаше все едно ще се дръпне, но явно човешкия допир, онзи познатия ѝ от Ис, не я притесняваше толкова много и Ис отново ѝ даде прегръдка. - Право в общата стая. 
 - Знам...
 - Добре. Само казвам.

Торбалан, почваше да се превръща в мрънкащия по-голям брат. 
 - Хайде, Ела. - усмихна се слънчево момчето и не можеше да си спомни, но май не си беше общувал толкова с нея. Момичето не беше и на Скиатос, но Ис предположи, че Люба щеше да намери още приятели по пътя. - Имаме една прекрасна лодка, която кажи речи ще ни заведе до нашата стая, а после можем да покапнем от вечерята.