Среднощни Разходки

Параноя на Макс.

Хиляди вариации минаваха през главата на Люба. Ще дойдат ли? Ще я намразят ли? Кой ще дойде? Има ли нещо друго в леса? От какво освен вийли трябва да ги пази? Защо от всичко възможно баш вийли? Кой в училище знаеше освен Галя и Пейо? Как да постави маркерите, хем да не водят директно до мястото на срещата (ако някой ги е подслушал?) хем да не загуби приятелите си в Призрачният лес? Илиян наистина ли я харесва или е от магията й?
Накрая пътеката на маркерите беше много криволичеща - зиг-заг из непознати локации, даже се връщаше назад на няколко места... и изглеждаше все едно свършва в нищото.
Но не беше.
Там щеше да чака пристигналия тя и да го заведе до истинската локация при пещерите, така може да види и дали някой който не е трябвало да дойде не си е наврял носа където не му е работа. Беше намерила една празна хралупа, която лесно можеше да защити. Съседната имаше мечка, но стига да не я притесняваха и тя нямаше да ги притесни...

Откога, плановете й имаха планове?

Въздъхна. Знаеше, че не може да ползва някоя от "градинките" - не искаше да е място което са посещавали и преди. Намери си местенце на едно от дърветата в близост до последния маркер и се настани в клоните му.
Тя не се виждаше отдолу, но маркера отгоре - да.

Пук.

Това беше бързо. Изглежда се беше забавила много с маркерите.
Два броя стъпки се приближаваха, а след малко и изникнаха от шубраците.

Исмаил и Илиян... Сърцето й потъна в петите. Защо се надяваше те да са последни?


@Исмаил Колимечков @Илиян Георгиев @Рея Папандреус @Зинаида Кражова @Вихрен Вокил @Марин Вапоров

пп Люба ви води до пещерата без да каже нищо докато не се съберат всички.

-Откъде пък имаш лодка ? – попита Илиян неговия „колега по бягство“.  
- Има ли значение ? – отговори му с въпрос Исмаил.
- Ис... от теб вече мога да очаквам всичко. Дори да си скрил някъде тук атомна бомба.- засме се Илиян.
Двамата разговаряха за най-нормални неща. Докато се придвижваха по водата, Илиян обаче по едно време замлъкна. Започна да мисли за вийлите,след което отново заговори:
-От това което видях церемонията, ми е повече, че тук ще е затвор. Тоталитарен режим, Вийли които да ни командват. Даскалите също не изглеждаха обнадеждени от ситуацията. Ти какво мислиш Ис ?- след минута две отново започна разговроа Илиян.
- Засега много не ми дреме- в свой стил каза Исмаил. Но пък ко ни вземат свободата ще е проблем.
-Ооо.. ГОЛЯМ при това ! – смееше се Илиян. И не само на мен, но и на другите от тук. Зинаида, Вихрен..
 
При споменаването на последния, Исмаил се умълча . Илиян дори не хващаше ко става между двамата. Беше прекалено наивно -тъп, за да схване от намеци. Повечето случай беше леко по-първично настроен. Е.. не че беше лошо. Но просто напоследък, мааалко повечко се чувстваше по-голям , особено след Скиатос.  Двамата прекосиха реката, след което започнаха да следят маркерите . Тук- там ,трак , трак. Двамата продължаваха да следят . Илиян се чудеше каква тема да поеме по пътя
               -Абе Ис, отново да те питам за бил
               -Не
               -Добре де защо винаги си толкова рязък- смееше се Илиян. Нямаме много общи теми за разговор с теб .  Но понякога ме оставяй да крада Spotlight-a със шегите, ха-ха.
При последните думи, в далечината се видя и Люба. Илиян побърза да отиде при нея, след което я прегърна топло и я целуна по челото. Толкова и стигаше на момичето, за да почервенее.
               -Има да си почакаме доста- рече Исмаил.

От където и да го погледнеш, беше очевидно, че са намислили нещо. Да започнем със съмнително спокойната физиономия на Люба, към нея добавяме избухването на Илиян и почти избухналата Рея. Ако игнорираме погледите, които си разменяха помежду си, можем да кажем, че това е нещо нормално и по изключение са решили да бъдат примерни ученици. Възможно е, но така или иначе си заслужаваше да провери, затова се скри зад един от диваните в общата стая и, за да убива времето, четеше книга. И ето го доказателство номер три - Илиян се измъква от спалните "незабелязано". Тук наблюдението трябваше да свърши, защото беше доказала теорията си и нямаше какво повече да направи. Все пак не можеше да застане точно пред Илиян и да го подложи на кръстосан разпит. 
   
И точно, когато се канеше да се прибира в стаята си, вратата към момчешките стаи се отвори и оттам се показа високо момче с чорлава коса. Да, това определено беше Исмаил. Ела прие това като "знак от съдбата" и направи първото нещо, което ѝ изникна в главата - реши да си играе на детектив и ги проследи. Не беше лесно предвид колко предпазливи бяха момчетата, но и нея си я биваше за таен агент. Движеше се толкова тихо, сякаш дори не докосваше пода (все пак е била балерина). 
   
"Чакай малко! Тези да не са луди!? Да не искат да излязат от замъка през прозореца!?" - за съжаление нямаше време да заобикаля. В противен случай щеше да ги изпусне и мисията да се провали. Не можеше и да мине по същия път, защото щяха да я чуят. - "Мисли... мисли... ъм...ъ... Да! Това е!"
   
Ела беше от тези момичета, които обичаха да се справят с всичко сами. Например, когато се учеше да кара скейтборд или ролери, никой не ѝ помагаше и не я придържаше, когато имаше училищен проект, го завършваше сама от игла до конец и т.н. Точно затова беше намерила заклинанието, с което Белев омагьосваше учениците, за да може, дори да паднат от високо, да паднат бавно и меко на земята, научи го и го прилагаше сама върху себе си.
  
"Може някой ден да ми потрябва и да няма кой да ме омагьоса, така че е добре да го науча" - мислеше си тогава и ето, че този момент дойде. 
  
Изчака момчетата да слязат по лозите и да се отдалечат малко и застана на рамката на прозореца. Не можеше да повярва какво се канеше да направи.
  
- Аресто Леви! - произнесе заклинанието и сега оставаше само да... скочи... Ами ако не се получи и се разбие в земята? Сърцето ѝ препускаше бясно в гърдите, но нямаше друг начин (добре де, имаше много други възможности, като тази да зареже всичко и да се върне в стаята или просто да слезе по джунглата, но за нея това беше равносилно на "предавам се" - дума, която не съществуваше в речника ѝ).  Тя си пое дълбоко въздух, погледна надолу, наведе тялото си и се засили към земята, но не бързо като при свободно падане, а като че се спускаше по пързалка. 
  
След няколко секунди вече беше здраво стъпила на земята и се оглеждаше за "заподозрените". Както се и очакваше, те вече се качваха на една лодка и потегляха. И сега какво!? На кея със сигурност имаше вийли пазачи. Преди да успее да премисли всички варианти и да се отчае, усети нещо да я докосва по гърба и рязко се обърна. Беше Луна! Беше я намерила! Ела я прегърна силно и започна да я милва по перата.
  
- Луна! Къде беше!? Толкова се притесних, когато не се появи на пристигането! - грифонът само наведе виновно глава и се сгуши в момичето. - Няма нищо. Сега имаме по-належащ проблем - позамисли се малко, след което се усмихна широко. - Искаш ли да пояздим? 
  
Двете се понесоха ниско над рова, за да не ги забележи някой и след няма и пет минути вече бяха в двора на замъка. Сбогуваха се набързо и Ела зачака лодката на момчетата (все пак с грифон се стига по-бързо). 
  
Безшумното придвижване през гората, обаче, се оказа доста трудна задача. Ела се криеше зад дърветата, за да не я видят, но с целия този шубрак всяко нейно движение беше съпроводено с "пук". След известно време и криволичене на зиг-заг момичето се усети, че следваха някаква маркировка. И... те спряха. Защо? Загубиха дирята ли? Или може би чакаха някого? В следващия момент от едно от дърветата в близост до последния маркер се очерта силует на човек, който слезе и започна да говори нещо на момчетата. Ела реши да се приближи до тях, за да може да чуе за какво си говорят, но кракът ѝ се уви около един корен, тя загуби равновесие и падна на земята по най-шумния възможен начин. Три чифта очи се врязаха в нея. До тук с играта на детектив. Изправи се бавно и направи няколко крачки към групичката. Аха... Значи Люба беше третият човек. Защо ли не беше изненадана...
  
- Ъм... Здравейте? Предполагам няма да ми повярвате, ако ви кажа, че съм излязла да се поразходя...? - пусна най-невинната си усмивка и реши да си каже всичко преди да започнат да я разпитват. - Предположих, че сте намислили нещо и... ами... не сте чак толкова трудни за проследяване... - това си беше чиста лъжа.

-Какво по дяволите прави ТЯ тук! – извика Илиян и насочи пръчката си срещу своята съученичка от "Лъч". Как ни намери? На тях ли ще помагаш?
-Не... аз… - опита се да се защити Ела.
-Не на мен тия! – отново започна Илиян. Ела, нали? Отличничката. Госпожа идеална, която никога не бърка. Същата гад, като онези от целия ми дом, с изключение на Ис, които ме гледат на кръв.
-.... Не е така! – отново се опитва да се оправдае Ела.
-Кое не е така? – отново попита Илиян. Как ни откри?
-Илияне, кротни се! – извика му Люба. Ела ми е приятелка.

Илиян в този момент се спря. Не я харесваше. И как да я – прилежна отличничка, любимка на професорите, невинното „детенце“, което никога не се забъркваше в неприятности. Постоянно ухилена до уши, ще кажеш, че е вземала нещо. Стереотип, който Илиян ненавиждаше. Люба също беше учудена, какво прави момичето от "Лъч" тук. Илиян и Исмаил се спогледаха в този момент - нима беше толкова лесно да се проследят. Люба също претръпна, да не би в този момент да се появи някоя вийла. Нямаше много време за това. Илиян все още обаче не беше свалил пръчката си. Не смяташе и да го прави.

-Лесни сме за проследяване, а? – отново подхвана Илиян. Изглежда, че сега госпожа идеал, беше извършила пакост. Я си помисли, дали това няма да се отрази на досието ти, а? Идеалната госпожа, бла-бла. Казвай какво правиш тук, отново, или следващия ми въпрос ще бъде с магическа точност!


Илиян трепетно зачака отговора на Ела.


10 галеона

Нямаше реално да нападне дете. НАЛИ?
Ела беше само с една година по-малка от него де. Но тя наистина си беше по детски мила.. любопитна. Не че вярваше, че Илиян би направил такова нещо наистина. Но нещо в нея щракна. Дали от хаоса на деня, стреса от вечерята, или умората от промъкването.
Просто й щракна.
За част от секундата вече беше застанала между момчетата и Ела.
Сякаш прелетя.

- САМО ДА СИ СИ ПИПНАЛ ПРЪЧКАТА! - гняв я обзе.

Как така ще заплашва някой като Ела? 

Магията се задвижи през нея като пулс.

Какво си мисли, че прави?

Чертите й се изостриха.

Не й ли вярва, като му като му каза, че е ок?

По разперените й встрани ръце изби черна перушина, а лицето за част от секундата придоби гарванови черти.

- НАЗАД!

Всичко това стана за толкова малко време. Веднага като се осъзна, какъвто и гняв да имаше се изпари на секундата, без дори капчица спомен. Седеше пред момчетата и се беше опулила като елен пред фаровете на кола. Сърцето й биеше в ушите.Не посмя да погледне назад за реакцията на Ела. Ако хукнеше да бяга щеше да я чуе. Не изпускаше и момчетата от поглед. 
Пишането й бе бавно, като пред нервен срив - твърде дълбоко и същевременно все така недостатъчно.
Не мигваше.
Плана й как да им каже се провали.
Гледаха я шокирани. Не нямаше да им се разсърди ако си тръгнат... особено със сегашната ситуация в училище. Не можа тъпата Задруга да изчака три години още, че да завърши нормално, а? Щеше да се наложи да казва на останалите отделно. И те също да си тръгнат. Ако Исмаил и Илиян го направеха, то кой би останала? Може би Рея? Не искаше да се надява твърде много.

Когато си тръгнеха... тя надали щеше да стъпи отново в Мунгав.


дайте шанс на @Исмаил Колимечков де

Исмаил беше застанал до Илиян, но за разлика от момчето просто гледаше Ела с интерес. Не можеше и да разбере гнева на по-малкия съученик, но никога не го беше виждал в комапния извън тяхната... а то, явно външни хора не се приемаха добре. Пчеларят тамън щеше сам да изкара пръчка и да избие тази на Илиян, когато Люба се намеси, безпогрешна както винаги. И с правилния мерник - разрушително. Само, че този път стихииното ѝ ядосване не свари само враговете ѝ неподготвени, а и приятелите ѝ. 

Защото Исмаил се вцепени. За миг. За два. Ръката му беше замръзнала за пръчката, а щом момичето придоби обратно човешкия си вид, изглеждаше толкова изплашена ... и малка.


Като в Лабиринта. 

Когато се беше притиснала в него. 

Когато после я пренасяше в ръцете си. 

Неговата Люба. 

Преди дори Илиян да отреагира с театралните си целувки и с червенините си, Исмаил пристъпи напред и обхвана в ръцете си Люба. Затворена между гърдите му, той я закри от Илиян и Ела. За миг дори Люба се стресна от това, преди да потъне в ръцете му, а устните на шестокурсника да заговорят тихо, само на нея. 

 - Няма страшно, само ни изненада ... Люба... спокойно, всички тук сме на твоя страна. Хей, мъниче... погледни нагоре. - усмихна ѝ се след като мина да разроши къдрички ѝ и да я погледне с разбиране и топлота. След разрошването мина с пръсти през косата ѝ. Добре, не беше почнала да плаче. Това можеше само да го успокой, а сърцебиенето ѝ май беше станало като неговото, бавно и спокойно. Исмаил ѝ се усмихна още веднъж, като закачи внимателно едно странично перце. - Май си станало още по магическа, малки ми хобит.... 

Илиян гледаше случката като гръмнат. Но самия, факт, думите на Исмаил и „моето хобитче“. Тези думи, като че ли се забиха като нож в сърцето на Илиян. Нима тя още имаше чувства към него ? Нима това с него беше постановка. За да го забрави ? Какво по дяволите, защо тя не се гушна в него ,а в Исмаил. Защо не потърси приятеля си ? Избяга, отбягваше го ? Значи нямаше чувства към него
                -Така значи ! – каза Илиян, пляскайки иронично. Браво ! Влюбените гълъбчета се събраха ?
                -За .. какво говориш ? – попита Люба  Какво ти става ,не мога да те позная дори.
                -Не, аз не мога да ви позая ! – извика Илиян. Ти ми се пишеш приятел- а сега си с приятелката ми. Ти, която имаше чувства към него ,явно още ги имаш. Явно съм грешал.
В този момент, другите забелязаха татуса на лявата му ръка- беше изобразяващ Мунгав и Люба.
                -Аз май съм излишен тук- каза Илиян, след което се докосна с пръчката си.
 
На момента ченетата на всички удариха пода. Пред тях, Илиян се преобрази на огромен черен вълк. Момчето, което се чувстваше като парцал в този момент, просто извя тъжно към луната, след което побегна в гората.
                -Илияне стой ! – Извика Люба, която тръгна да бяга след него.
 
Но вече момчето беше в гората.

Виждали ли сте от онези пътеки с карти, при които като бутнеш първата, тя бута втората, после третата и в крайна сметка всичко се разпада? В случая на Ела първата карта беше онзи глупав корен, който се уви около крака ѝ и я издаде. Ако не беше той, нямаше да я намерят, Илиян нямаше да я нападне, Люба нямаше да се ядоса, Исмаил нямаше да я прегърне и да... Мисля, че схванахте идеята. И всичко това само заради онзи глупав корен. Проблемът беше, че никой от тук присъстващите (и преждевременно напусналите) нямаше да обвинява коренът, а като изключим него виновна беше... Ела. Тя беше въпросната карта. И го знаеше при това много добре. Само да не беше това глупаво любапитство и глупавата лъжа. Защо просто не си замълча!? Вероятно нещата щяха да се развият по съвсем друг начин и нямаше да провали тънкото равновесие в групичката. 
  
Можем да го погледнем и от друга гледна точка - какво толкова като е прецакала една любовна връзка? Просто трябваше да стои настрана от Илиян и да държи пръчката си винаги наблизо (просто така... за всеки случай). Исмаил беше мил и забавен. Сигурно щеше да го преживее. Пък и не се познаваха кой знае колко, че на Ела да ѝ е гузно. Люба, обаче... Тя ѝ беше приятелка. Беше винаги мила с нея и я защитаваше. Точно заради това си навлече тези неприятности. 
   
Искаше да се махне от тук. Да избяга или да затвори очи и всичко да се окаже просто сън. Но не можеше. Поне за момент бяха забравили за нея и никой не беше осъзнал кой е истинския виновник за ситуацията и ако сега мръднеше щеше да привлече нежелано внимание. Искаше ѝ се да е невидима. Да изчезне и никога никой повече да не чуе за нея. 
   
Беше се притиснала до едно дърво и не смееше дори да диша. Очите ѝ се бяха напълнили със сълзи. Беше виновна. Знаеше го. Всички го знаеха. Само след няколко секунди щяха да осъзнаят първоизточника на нещата и с нея щеше да е свършено. В най-добрия случай просто щяха да ѝ се развикат. В най-лошия - да мълчат.

- До тук добре. - каза замислено Вихрен и се огледа. - Остава сега и да ги намерим.
- Няма нужда да ги търсим дълго. - каза Зинаида и извъртя очи. Ефектът на отварата вече бе изтекъл и на лунната светлината, освен косата, блеснаха и белтъците ѝ на възмущение. То и как нямаше. Тази операция трябваше да е тиха и непроследима, докато не се оказа, че групата от приятели можеше да бъде просто намерена, ако се заслушаш и се поведеш по шума, който вдигаха до небесата.
Рея с ядосан ход, без да каже нищо, пое в посоката, от където идваше гюрултията. Петите ѝ се забиваха в почвата все по-отчетливо, а отзад подтичваха другарите ѝ от дом Южен вятър. Крясъците се усилваха и точно щяха да ги срещнат, когато изведнъж просто се разминаха с Илиян, който вървеше също толкова бясно, колкото и гъркинята, само че се бе насочил в обратна посока.
- Къде отиваш?
- Махам се! Да се оправят! Писна ми!
- Кои да се оправят? - Рея подтича и сграбчи момчето за предмищницата.
- Пусни ме! 
Въпросното пусни ме не звучеше ни най-малко обикновено. Звучеше, като пусни ме или ще ти избия зъбите. Тихо зад тях Зинаида изкара пръчката си и се наложи Вихрен да се намеси, за да не усложни допълнително ситуацията. 
- Дайте ни две минути. Отивайте при останалите.
Рея си беше поела вече въздух, но срещна луничките и студените, но едновременно с това загрижени очи. Настоятелният поглед на Вокил я накара да издиша гнева си, пусна Илиян.
- Се тая. Люба да се оправя с теб.
- Да вървим, Зинаида.

- Осъзнавате ли, че се чувате почти до училището, нинджи такива? - няколко объркани погледа срещнаха думата "нинджа". - Ох. Имам предвид, че прикритието ви не струва. 
- Абсолютно. Успяхме да се ориентираме само по шума. - белокосата кимна и прибра внимателно пръчката си.

Защо се бяха събрали всъщност?
Рея огледа чуждите лица. Видя притеснение, гняв, неразбраност, загриженост, страх, тревога. Видя много емоции, които просто пробягваха и нито една от тях не казваше - Имам план. Бяха банда пикльовци, които просто въстанаха на първия ден от новия ред. Но за какво? Тя самата не знаеше какво точно прави тук. Та, ако имаше нов ред в Мунгав, те какво можеха да сторят? 
Да, бе ядосана. И какво от това? В двубой с една вийла нямаше да я надвие. Та, Рея едва надвиваше домашните си, а камо ли истински същества с реални способности.
- И сега какво?
Сърцето ѝ претупа няколко пъти, противно на това ръцете ѝ войнствено се свиха в юмруци и се разположиха от двете страни на таза ѝ.

Замръзване...

Прегръдка...


Крещене...

Дори не бе разбрала, кой я прегърна. Толкова беше фокусирана над страха си.
Гледаше, без да вижда.
Слушаше, без да чува. 
Най-накрая виковете на Илиян преминаха през прегръдката. Бяха твърде далече, за да е той. Гласът на Исмаил обаче, той беше точно до нея. Вибрацията на звукът минаваха директно от гърдите му в нея. 
Когато надигна глава... Илиян викаше.
По нея.
По Исмаил.

И си тръгна.

Илиян си тръгна.

Ако Исмаил не я държеше още, щяха да й се подкосят краката. Сълзите напряха, но ги спря. И после видя Ела...

Ела!

Страхът в погледа на момичето я съсипа.
Срина се на земята въпреки здравата прегръдка на момчето.

- Съжалявам, съжалявам, съжалявам, не исках, съжалявам - Неконтролируемо хлипане - думите се лееха от нея като мантра. Не виждаше какво се случва от сълзи, а и не смееше да погледне отново нагоре. Стори й се че чу гласа на Рея и се сви още повече в себе си. Не успя да се подготви достатъчно добре. Трябваше да задържи информацията повече. Да не ги поставя в лошо положение. Как щеше да им се отрази режима? Повечето сигурно нямаше да имат проблеми, само за една учебна година щеше да бъде - Не исках, съжалявам, съжалаявам.
Но тя с глупавата малоумна! постъпка обърка всичко.
Трябваше просто да им каже в пещерите и да си тръгне.

Беше им приготвила маркери за връщане все пак.

- И сега какво? – дочу гласа на Рея, докато се връщаше обратно към групичката им, трудно му беше да повярва, че този път споделяше настроението ѝ. Беше сам. Не успя да успокои Илиян и да го върне. Надяваше се момчето да не направи нещо необмислено. Люба очевидно също беше разстроена, но тя поне остана в прегръдките на Рея, вместо да избяга в своя си посока. А Вихрен не толкова очевидно бе сериозно угрижен за нея и татуирания, с когото се бяха сближили повече от очакваното през лятото и освен съжителството сега споделяха и обща тайна, за която бе най-добре никой да не разбира все още. Не беше сигурен дали иска да я сподели и с приятелите си, събрали се тук. Тревогата му се допълваше от факта, че се намираха в неособено безопасна гора, в нарушение на правилата, при новоналожен тоталитарен режим.
- Перитикус. -  промълви тихо зад гърба на гъркинята.
- Какво? – погледна го белокосата.
- Перитикус, Салвио Хексия, Силенцио  -   повтори момчето. -  Обезопасяваме периметъра – нещо, което трябваше да направите при пристигането си -  наложи си да не поглежда Исмаил и момичето  с него. Беше я виждал и преди. – Тя какво прави тук? -  зададе въпроса повече на себе си, отколкото на рошавото момче, не беше във вътрешния кръг на компанията им и определено не беше на масата, когато си насрочиха срещата тук. Как беше разбрала? Твърде много въпроси.
- А после? -  знаейки, че не могат да разчитат твърде много на неговите способности, двете момичета от се бяха заели да поставят защити около мястото, на което се беше срещнала групичката им. Така дори да ги бяха чули и други, щяха да бъдат предупредени, преди някой нежелан посетител да им се натресе ненадейно.
- После предлагам Ела и Ис да ни разкажат какво пропуснахме -  към настоящия момент предпочиташе да не намесва Люба в разговора, не и преди да се е успокоила поне малко. -  И да обсъдим как ще действаме, защото вечерята в леглата едва ли ще е единственото ограничение, което ще ни наложат -  свлече се на земята и зачака останалите да направят същото.
Беше убеден, че Министерството си няма представа какво се е случило и Задругата щеше да се постарае да си остане така, което означаваше, че от утре достъпът им към външния свят вероятно щеше да бъде прекъснат. Мунгав наистина щеше да се превърне в Затворът, който винаги е виждал в него, а той не възнамеряваше да остави подобно нещо да се случи без да даде отпор. Не открита съпротива, разбира се. В директна битка нямаха никакъв шанс, всеки глупак можеше да види това.  Но можеха да разрушат новият ред отвътре лека полека, без твърде много шум, без излишни рискове…
- За начало може би няма да зле да измислим някакъв начин за комуникация помежду си, ако ни ограничат  и в това -  Зинаида  седна до него в очакване останалите да направят същото.
Така или иначе вече бяха тук, можеха поне да използват възможността да обсъдят нещата спокойно без да се тревожат от неприятелска намеса.

Добре, понякога в такива ситуации трябваше да си наложиш да си спокоен, иначе всичко избухваше по шевовете. Буквално. Исмаил дори не можеше да определи откъде на къде една прегръдка значеше нещо по-различно от прегръдка, но Илиян. О, щеше да го намери... и щяха да имат разговор. Очите му бяха неприятно свити, но понеже никой не гледаше точно към него нямаше как да се види особената злоба изписана по лицето му. Неприятна такава. А после момичетата почнаха да падат духом. Исмаил направо беше благодарен, когато Зина, малкото зло и Вихрен най-накрая стигнаха до тях. Люба, която още беше в ръцете му, а Исмаилне смяташе да я пуска беше прегърната от Рея и най-накрая шестокурсника се освободи. Вместо обаче да създадат по-голяма паника Вихрен и Зина поеха разговора, което най-накрая успокой положението. 
 - Не се извинявай. - прошушна Исмаил в ушето на Люба.
 - Приятелка на Люба е. - отвърна Исо, не ѝ в посока на Вихрен, но се приближи до момичето. Беше се свлекла до едно дърво и по лицето ѝ беше изписано страх. Но беше от дома му и го познаваше. Не можеше да се похвали, че се познаваха-познаваха, но пак беше по-добре от нищо.

 - Мисля, че приятелката ти има нужда от теб.  - усмихна се приветливо Исмаил. - Аз съм Исмаил, радвам се, че си част от Задругата.
 - Задругата? Като на пръстена?
 - Май е задругата на Люба. - засмя се Исмаил и една мистериозна усмивка заигра по устните му. 

 - За начало може би няма да зле да измислим някакъв начин за комуникация помежду си, ако ни ограничат  и в това.

 - Какво ще кажете за Пръстени? Девет на хората. Май сме някъде там. 
 - Оф, пак ли тъпата книга. - завъртя очи Рея.
 - Мадам, да не сте я прочели най-накрая?
 - Абе, непрокопсаник, сигурно преди теб съм я изчела!

Е, поне разговора вече нямаше крокодилски сълзи. Люба се подсмихна леко, а сърцето на Исмаил най-накрая се отпусна.
 - Е, добре, като не са пръстени, какво да е? 


++ 1 т. ловкост, че не изпускам Люба

Никой не проговори за случилото се преди пристигането им, но нямаше намерение да любопитства, след като напрежението явно бе спаднало и всички присъстващи бяха в състояние да обсъждат проблема, който ги бе довел тук. Личните проблеми можеха да почакат още малко. Въпреки защитите бе нащрек, очакваше във всеки един момент вълчи вой да прониже нощта и приятелят му да излее болката си на луната.


- Монети звучи добре -  намеси се за пореден път, не му беше приятно, че се намесва винаги с критики, искаше му се да може да предложи нещо градивно, но критичното му мислене се стараеше да вижда ситуацията от всички страни. –  Но това би означавало да намесваме външни хора, освен ако някой от вас не може да ги направи -  избягваше да пооглежда към Исмаил, но ако съдеше по обърканите погледи на останалите, май никой си нямаше представа как се създават подобни артефакти.
- Да си пращаме сови в спалните ще е подозрително…
 Поколеба се за един дълъг миг, а когато заговори гласът му бе по-плах от обикновено, защото знаеше, че предава нещо, което му бе поверено в тайна. Умение, доверено му от Илияна под обещание, че няма да го използва, освен ако няма друг избор. Не бе сигурен дали в този момент не нарушаваше обещанието си, но не смееше да погледне към Люба.
- Аз мога да направя… нещо – изломоти тихо, но в настаналата тишина имаше усещането, че гласът му кънти в цялата гора.
- Дефинирай „нещо” -   намеси се Рея.
- Мога да създам две, или повече, еднакви изображения, които да разменят послания помежду си.
- Картини? – предположи Зина.
- Не, нещо… по-обичайно, небиещо на очи. Всички имаме колоди Таро за часовете по Пророкуване, нали? -  колодите бяха малки, не заемаха място, често носеше своята в джоба на мантията си, за да не я забрави -  Ще изберем една карта – Кулата, Магьосникът, Колесницата – все едно коя, но една и съща за всички, и ще я заменим с такава, рисувана от мен. На пръв поглед ще е нормална карта, но при изричане на парола ще се активира и ще показва съобщения от останалите. -  огледа изпитателно лицата им, това щеше да е предизвикателство и за него, защото макар да знаеше как се прави на теория, все още не го бе изпробвал на практика, но нямаше нужда да ги напряга допълнително от сега.


За мен си: точка магия.

(1т късмет за мен си)

Опита да си обърше лицето от сълзи, което се оказа лоша идея.
Забрави за грима.
Той така или иначе се беше стекъл, покрай малкия срив. Да малкия, от... лятото насам си бяха почти редовни. Този беше сравнително лек. Продължи да търка лицето си докато целия грим не отиде по ръкава й. Може би малко и прекали- усещаше бузите си червени от триенето. Или я държеше още от това, че си изпусна гнева.

Огледа ги, всички бяха останали.
Дори и Ела. Момичето се беше сгушило в малката купчинка, която се беше формирала на земята около петокурсничката.
Всички, освен...
Не.
Не е сега момента... това почваше да й става като мото.
Дръж юздите! Не е сега момента!

- Принцип планът беше да се отдалечим още... и това пропадна с гръм и крясък - така и не се изправи от пръстта, само се донамести с изпружени крака - гледаше върха на обувките си не тях.
- Какво стана?
- Илиян и Ис дойдоха, Ела изглежда ги беше проследила. - беше минала в монотонен, равен глас - За щастие е тя не някой от шишчетата... Илиян... се агресира, аз... избухнах. Ис ме гушна и Илиян доизбесня... накратко. 
- Търтей.
- Ис!
- Какво?
- Добре де него ще го оправим по-късно. А за какво беше срещата, Любе?

Пое си дъх и го задържа. Едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет. Сърцето й се беше успокоило най-накрая. Или просто се беше изтощило.
Продължи с тихо и плахо гласче.


- Аз съм вийла.

Не беше сигурен какво очакваше да чуе, когато видя Люба да се свива в себе си, да се затваря в черупката си и да вдига защитните си стени преди да проговори. Предполагаше, че ще е нещо лошо, нещо много, много, много лошо и сериозно, което би представлявало заплаха за тях  самите или за приятелството им. Начинът, по който прошепна думите, сякаш самата тя се страхуваше или срамуваше от тях, сякаш не искаше да достигнат дори до собствените ѝ уши, а какво остава за тези на приятелите ѝ… И не разбираше защо. Какво толкова лошо имаше в това? Може би го приемаше толкова леко, защото той самият криеше подобна тайна и се питаше дали е удачно да я разкрие. Не, това бе моментът на Люба, нямаше право да ѝ го отнема, щеше да има друга възможност да им разкаже за себе си Илиян, колкото по-малко хора знаеха за малкия им експеримент, толкова по-добре.
- И к’во? Фукаш ли се? ­– изрече с иронична полуусмивка.
- Кой е клоунът сега -  сряза го заслужено Ис.
-  Затова ли си увесила нос? -  продължи рижия със сериозен тон без да обръща внимание на другото момче в компанията.
- Люба…
 Една дребна шишарка полетя от ръката му и закачливо тупна пред кубинките на вийлата, която  в момента  видимо имаше нужда от подкрепа по повече от една причина. Как точно можеше да ѝ обясни, че всичко е наред? Лично на него му се искаше да ѝ честити и да я прегърне, но имаше тегавото усещане, че не подобна реакция се очаква в създалата се ситуация.
- Аз ли съм единственият, който не разбира, защо това трябва да е проблем? -  огледа с любопитство лицата на останалите, които изразяваха различни емоции. Колективът може би често се смяташе за коректив, но в случая го объркваше още повече.  – Ако те е страх от онези вийли в замъка ще те пазим от тях, все пак сме заедно. Те не знаят, нали? Има ли как да разберат?  Сериозно, Люба, очаквах да ни съобщиш нещо лошо.
 А абсолютно нищо лошо не виждаше в това, че е вийла. За него тя си бе същото момиче, което го научи да лети и което рисуваше в стаята на  художника. Момичето, което му показа как е редно да се застъпваш за приятелите си…  Какво значение имаше расата ѝ?

Рея смръщи вежди и единственото, което ѝ се въртеше в главата бе - Защо не ѝ каза по-рано? Те нали са най-добри приятелки? Май. 
Люба я нямаше цяло лято. Хвана си там едно гадже, за което и дума не си бяха разменили, оказа се, че е вийла - това също не го знаеше. Общо взето гъркинята се почувства като приятелка по документ. Почувства се зле и именно заради това се затвори в себе си. Скръсти ръцете си като солидна бариера пред гърдите си и не можеше да продума нищо, докато другите обясняваха, че няма проблем.
Имаше проблем. Поне в главата на Папандреус. И проблемът се наричаше защо не съм достатъчна?
Морето беше общо, тайните бяха общи, компанията изведнъж се сформира без дори да има избора да бъде част от нея. 
Люба нямаше нужда от един приятел, а от много, на които да можеше да съобщи колко е специална.
Да, Рея завиждаше. Това бе сигурно, но не бе особено сигурно, че осъзнаваше, че трябва да говори с приятелката си, като започне с - Къде бе лятото след Скиатос?
Щеше да почака и да откире тази тема, а покрай нея и всички други набутани в буркан тайни, от които емоциите на гъркинята гърмяха. Мислено хвана за гушата неприятната тема, както тя я бе стиснала в момента, и се захвана да я тъпче надълбоко, за да си изчака момента. Колкото повече тъпчеше обаче, толкова повече я свиваше стомаха и се разтреперваше. Чувството бе сходно с това да вземеш летекод до Скиатос. Ужасяващо и ти се повръща. 
Трябваше да почака.
Трябва да намери подходящия момент.
Трябваше да говори с Люба някой път.

- Защо не ми отговаряше на писмата? - пръстите на Рея се бяха впили силно в подмишниците ѝ и тънки червени луни, скоро щяха да се повят като белег на автоагресията ѝ.
- Бях с леля, Рея. И ...
- И какво ще е оправданието да не кажеш на най-добрата си приятелка? Сигурна съм, че Илиян знае.
- РЕЯ!
- Млъквай рижко и стой настрана, че заклевам се, ще ти наритам гъза тоя път! - стрелна с поглед изпод вежди. Ноздрите ѝ се разширяваха и спускаха бързо и приличаше на бик, на който само трябваше да му се размаха червена кърпичка.
- Момчета, не са ли ви казвали да не се месите в женски спорове? - попита Зинаида.
- А, аз си стоя настрана. - Исмаил вдигна ръце в стил "не стреляй, нищо не съм видял" и се усмихна чаровно.
- Да, дайте им минутка. - Ела събра като овчар стадото и въпреки любопитните поглед, посочи пътя на овцете до едно дърво, под което седнаха.

- Няма да е дълго, защото не е момента. Опитах да си замълча, повярвай ми, но ми дойде в повече. Предполагам и на теб, де. Но не знам на кой свят се смята за нормално да държиш най-добрата си приятелка настрана. Да, притесняваш се, че си вийла. Се тая. Аз пък имам трол за сестра. Чудо голямо. Просто си руса и всички те харесват. 
- Не съм сигурна, че си наясно какво е да си вийла.
- АКО МИ БЕШЕ КАЗАЛА, ЩЯХ ДА ЗНАМ!
- АКО БЕШЕ ПОПИТАЛА, ЩЯХ ДА ТИ КАЖА!
- КАК ДА ПИТАМ, ЧЕ СИ ВИЙЛА, ШМАТКО!
- АКО ВНИМАВАШЕ В ЧАСА ПО ПРОРОКУВАНЕ, ЩЕШЕ ДА ЗНАЕШ, МА. ЕТО ГО ЗНАКА. ВИЖДАЛА СИ ГО.

- Дръпнахме се, за да не се чувате! Да се върнем ли?

- НЕ!
- НЕ!

- Ъгх. Невъзможна си. Можеше да пишеш един ред. Буквално един ред - Рея, не ме мисли, добре съм. Готово. Точка. И сега нямаше да ти викам. - Рея се движеше като обезумяло животно, което не знаеше какво да прави с крайниците си. Стъпкваше земята като слон, а ръцете ѝ се движеха като онези странни неща покрай магистралите, които те приканваха да дойдеш. Гъркинята не приканваше никой да идва. Беше отворила шамарената фабрика и само чакаше някой да ѝ пусне поточната линия.
Всъщност може и да катеше някого на по шамар.
- Какво искаш да ти кажа?
Нали обясних, че това момиче не знаеше какво да прави с емоциите си и че прилича на животно. И онова с фабриката?
Последното, което се чу от Рея бе един нечленоразделен оркси рев:
- АААААААА! - извика с разширени от гняв ноздри и се метна върху Люба.

Явно всички бяха в цикъл. 

Ръката на Колимечков обхвана кръста на нападащата Рея. С едно плавно движение успя да я повдигне от земята, но не и преди да получи един лакът от малката гъркиня. Не била яла цяла лято, друг път.

 - Пусни ми я, ще я размажа! - изсъска Люба и повдигна жадно ръчички към Рея.
 - Не, аз ще те смачкам! Въобще не ми пука какво си!

За миг очите на Исмаил помръкнаха. 

 - Реформио. - обяви Колимечков, опрял пръчката си в черепа на малкото зло. 


Затвори очите си, когато усети как формата на гъркинята се променяше в ръката му. Теглото ѝ намаля опасно, а скоро стискаше пухвака козина, която хвана по-здраво. Ушите на момичето се удължиха, фръбнака ѝ се прибра, зъбите ѝ набъбнаха и скоро Исмаил държеше за ушите едно бяло зайче. Люба примигна очудена отсреща му, както и Вихрен, Зина и Ела. Трансфигурация. 


 - Ето. - Исмаил метна заека право в отворените ръце на Люба. - Искаш да я убиеш, идеален момент. Нека сме наясно, ако продължавате така... следващия, който ще си тръгне съм аз. Така, че давай, пребийте се с Папандреус, но след това съм Аут. 


Исмаил скръсти ръце пред гърдите си. Трябваше ли да се стигне до там, че да използва най-омразната си магия - явно да.

- Никой не искам да убивам, Ис. И не Рея, никой не знаеше до преди малко. Бях в толкова голям ужас, че ще ми теглите една. На идване в главата ми имаше хиляда и една причини, които тогава звучаха супер убедително... Сега нито една не излиза.

Поне покрай драмата се разсея от страха. Толкова беше глупава! Защо изобщо се беше убедила сама себе си, че ще я изоставят. За момент беше готова да остави Рея да си изсипе гнева върху нея. Поне на другото момиче да й олекне. Сега просто гушкаше малкото зайче и го оставяше да й гризе ръката докато гледаше Исмаил зорко.
Исмаил.
Той мразеше този тип магии.
Избягваше ги откакто се познаваха, повече от колкото котка - вода. 
Рея беше права, беше ужасна приятелка. Какво й беше толкова влязло в главата, че да си мисли че ще я отхвърлят. Въпреки, че ако я караше по същия начин поне щяха да имат адекватна причина.

- Съжалявам. Наистина. - каквото и да кажеше беше малко, осъзнаваше го, но все пак трябваше да опита. Пухкавката козинка на Рея помагаше да се съсредоточи - Всичко стана толкова от нищото. Паникьосах се и просто бягах. Винаги съм изпитвала пълен ужас от пернати и клюнести неща. И сега аз бях това... нещо. - този път получи силно гризване от Рея - А и тази вечер... след речта. - продължаваше да бръщолеви и да гали зайчето, което май се беше кротнало леко.  - Нещо в гласа на Силвана беше. Не знам... звучеше ми познато, но не по хубав начин.