Шум и магия

16 май; някъде близо до куидичното игрище; @Ясна Соколова
   
Днес обичайната усмивка липсваше на лицето на второкурсничката. Беше прекарала поредната безсънна нощ и първата ѝ работа сутринта беше да мине през библиотеката. Избра четири книги, които смяташе за полезни и се насочи към главната зала. Беше толкова рано, че се наложи да изчака 10 минути, за да сервират закуската. Честно казано, дори не беше гладна, но за всеки случай прибра няколко ябълки и един банан в чантата си и излезе. По пътя към Грифонарника разлистваше една от книгите и препрочиташе (може би за стотен път) едни и същи страници.
    
На Лунá (грифонът ѝ) не ѝ отне много време да разбере какво се беше случило. Тя се наведе внимателно и опря глава на рамото на Ела, която от своя страна я прегърна и се насили да се усмихне. И двете имаха нужда от един полет, но момичето имаше друг план за деня.
   
- Може би по-късно. Имам да свърша нещо. 
  
Ела се качи на грифона си и след минута-две кацнаха на една поляна, близо до куидичното игрище. 
  
- Е, ще се видим по-късно - Лунá излетя, но както винаги правеше, щеше да се върне точно навреме, за да прибере момичето в замъка. А може би щеше да си открадне някой и друг полет?
  
Второкурсничката седна на земята, отвори раницата си и извади оттам всички книги, записки, личния си тефтер, хвърчащи листчета, перо и мастилница. Разпръсна наоколо записките си, разтвори книгите на определените страници и прочете наново всичко (станаха ли вече 200 пъти?). 
 
Изправи се и приготви магическата си пръчка. За спомен избра момента точно преди заминаването си за "Мунгав" първата учебна година. Беше седнала на дивана, от дясната ѝ страна седеше баща ѝ, а от ляво майка ѝ и разглеждаха един албум със стари семейни снимки.
  
- Експекто Патронум! - изрече думите ясно и отчетливо, виждаше спомена си като на филм и...
  
Нищо.
Абсолютно нищо.

Това заклинание вече започваше да я дразни. Мина година и половина. Година и половина кошмари, опити и провали и накрая... Нищо. Дори една малко искрица не излизаше от пръчката ѝ. Душата на момичето гореше като пожар през август, но при Ела тъгата винаги взимаше превес и очите ѝ бавно започнаха да се пълнят със сълзи. Тя премигна няколко пъти, избърса сълзите си и отново се фокусира върху спомена. Насочи пръчката си напред и не просто каза заклинанието, а сякаш го извика с всичка сила: 
  
- Експекто Патронум!

Върха на пръчката ѝ произведе такъв мощен гръм, че момичето падна по гръб, всичките ѝ записки се разлетяха, а ехото от "взрива" се чу чак до куидичното игрище. За щастие, повечето ученици по това време или още спяха, или бяха на закуска.

Ясна сякаш излъчваше нещо. Имаше такива хора, които притежаваха вътрешен пламък и само една тяхна усмивка беше достатъчна, за да те зареди отвътре. 
  
Сълзите може би не помагаха истински, но бяха като лек за душата. Беше много по-лесно да приемеш нещо, след като вече си си го изплакал. Или поне Ела така разсъждаваше.
  
Тя не отговори веднага на въпроса на Соколова. Стисна устни сякаш, за да спре потока от мисли, които се блъскаха в главата ѝ, да се излее като цунами от устата ѝ. Отпусна се на тревата и се зарея в облаците. След около 10 секунди се надигна и седна до Ясна, поглеждайки я право в очите. 
   
- Помниш ли земетресението през януари миналата година? Там се запознахме. 
   
Усмивката на Ясна помръкна едва забележимо и момичето кимна бавно. Спомените за случката не бяха от най-приятните и точно те бяха причината второкурсничката да е тук.
   
- Първото, което забелязахме беше студа. С всяка крачка навътре в тунела ставаше все по-студено и по-студено и после... сякаш тъмнината започна да се приближава... беше като черен плащ, който се носеше на няколко сантиметра над земята. Нямаше лице, очи... само една голяма уста, способна да изсмуче всяка положителна емоция.Последното, което помня е лъч светлина - нечии покровител.
  
Ела отметна няколко кичура коса и огледа разпилените наоколо тетрадки. 
   
- Обърнах цялата библиотека, прочетох какво ли не за покровителите, но така и не успях да направя заклинанието. - усмихна се леко и впери поглед в Ясна. - Мислиш ли, че ще можеш да ми помогнеш? 


/+10 галеона, моля/ Админ: отчетено.

  
  
  
  
  
  


   
В момента, в който сиянието изчезна, Ела беше изпаднала в такава еуфория, че се метна на врата на шестокурсничката и я прегърна толкова силно, че отстрани изглеждаше повече като опит за убийство, отколкото като "благодаря".