РП - У призначния лес за гъби - няма какво да се обърка - Люба и Исмаил

Ако усетиш студен ветрец, дъждовни капки по тревата и лека мъгла в далечината значи бе време за гъбки. Времето беше аха да завали, аха да остане призрачно и единственото по-отвратително нещо бяха охлювите. Прас. Исмаил направи отвратена физиономия и почти откачи главата си на полукръг. Това беше отвратително. Вдигна крака си под почти прав ъгъл и направи физиономия. Това беше третия охлюв за петнайсетте минути, в които с Люба бяха минали през обичайното трасе към малката им китна полянка. Но охлювите... всеки път щом попаднеха на някой с ботуша си се чуваше неприятен звук от хрущене и това караше кожата на Исмаил и вътрешния му глас да изтръпват неприятно. Ох, Санта Мария и Малката Мечка, защо брането на гъби трябваше да е в това отвратително време. Да, най-хубавите билки и гъби се събираха точно в този диапазон между дъждовната нощ и нагорещения следобяд, но малките противни гъдинки плъзваха навсякъде.
 - Хайде, стига си се цупил. Буквално имаме магия за почистване.
 - Нямаше да се цупя и не се цупя. Убиваме ги, защото не ги виждаме и не се чувствам добре от това. Толкова ли е странно да го повярваш.
 - Да и не. - Люба продължаваше да крачи смело напред и Имсмаил я последва по-бавно, за да не оцели поредното малко лигаво обитателче на гората..
 - Ще си призная отгвоворът ти ме обърква и не ме обърква. Сърдиш - Може би тук беше добра идея Исмаил да пита дали малката му се сърдеше за нещо, но понеже не беше разкрил тънките измерения на женския мозък и неговите фунции, Исмаил не разбираше дори как някой би се сърдил повече от три дни. Особено, ако този някой ти е близък приятел и буквално ти носи храна. За съжаление Исмаил нямаше как да знае, че всяка дума е вселена за една жена, а камо ли за една растяща млада жена и затова не усещаше кога е добре да бие отбрана или да се присети да попита за чувствата на най-добрата си приятелка. Просто защото момчето беше много глупаво.

Исмаил пак мрънкаше. Нищо не се беше променило при тях и русото момиче си отдъхна. Да, беше малко на тръни, но пък той е момче и тинейджър.. не са от най наблюдателните по начало.

- Ми не е нужно да ги виждаш, за да не ги настъпваш - Люба раздвижи пръстите на босите си крака. Беше влажно, хладно и кално - перфектно за боса разходка. Уж лято... а пак доста хладно. Но това си беше нормално за гора високо в планината.
- Не всички сме хобити като теб, малчо.
- Начи не знам от къде го изкара тва "хобит" и какво значи, ама ще те оставя сам в гората ако продължаваш! - стъпка тук, скок до там. За разлика от Исмаил не беше успяла да настъпе нито един охлюв, до сега. Не че й беше това целта - обичаше да ходи боса в гората, а и я концентрираше над момента. Много важен детайл за Люба.
Така не мислеше за купона... и всичко беше наред!


- Ама ти верно ли не си чела Властелина?
- Има ли нещо полезно за растения?
- Ми… не съвсем, фентъзи е.
- Значи, не съм.

Люба поведе напред, този път имаше конкретна цел.  Гъбите са трудни за откриване, но доста лесни за гледане . Трябва им богата на умряло почва - гниещи дървета бяха перфектни за тази цел, спори и много влажност. И ако опита й се беше получил, щеше да спести много лутане и издирване. 

- Това нов маркер ли е?
- Мхмм, на двайсетина метра на изток от него е залежа.

 - Чудесно си го направила. - усмихна се Исмаил, дори не усещаш предишното захапване на Люба. Почти несъзнателно момчето имаше имунитет срещу Люба, защото беше изкарал толкова врмее с нея. Момичето винаги се шегуваше с него, нареждаше го, беше създала мини армия от братята му. Да е около него беше толкова естествено. Като дишането. 

 - Знаеш ли мога да ти я заема? Това е магическа книга.
 - Тоест има заклинания?
 - Не, но цялото приключение има магия. Има джуджета, има елфи, има магически пръстен и едно голямо приключение и не знам, мисля, че може да ти хареса. Ти така и така много учиш. 
 - Тоест искаш да чета книга, която няма и грам магия и измислици, за да стана по-добра в ... какво?
 - Мисля, че ще ти хареса. - издиша момчето след като стигнаха до ядливите гъбки. Исмаил внимателно хвана ръба на пъна, пстонат в легнало положение. В момента, в който го отмести множество гъдинки изпаднаха от кората и запълязяха по ръката му и падаха надолу по земята. Исмаил беше този дето се въздържа от това да пусне нещото изгнусен. 

 - ПресветиМерлинитопкитему. - изпусна го под дъха си, докато Люба въртеше очи. 
 - Знаеш ли, че за човек, който е през осемдесет процента от времето си извън замъка, си много гнуслив на тема природа. 
 - Аха, това, че харесвам оси, значи че всеки подвид на бръмбърското кралство трябва да мине през кожата ми?
 - Не казвам това! - сепна се Люба и Исмаил въздухна поставяйки дървото настрани. Отдолу гъбите бяха избуили под грижите на малкия хобит и високия.... елф? Може би все пак Исмаил беше елф? Или човек? Хм. 
 - Добре, какво се опитваш да ми кажеш? Виж... чувам те. Тази година само .... - сам Исмаил се спря, какво трябваше да си признае тук? Че нещо се беше променило между тях? Че не разбираше какво се беше случило?  Погледна към Люба за помощ.

// + 1 т. сила (Админ: отчетено).

Люба тъкмо беше в процес на най-дълбокото въртене на очи в живота си. 
- Знам какво е фентъзи, това казвам... Всичките са бля, бля магията е яка щото е измислица, света е в опастност, или свършва, или трябва да се спаси дамата в беда. - пък какво общо имаше книгата с тази година -Нещата не са чак толкова навързани в истинския живот.
- А фестивала?
- Какво фестивала? - момичето съвсем се обърка, напоследък изобщо не успяваше да проследи нишките на Исмаил... сигурно имаше в предвид атаката, но това пак не значеше че има някаква конспирация - Тъмните магьосници и тъпите дебили не изчезват просто щото един от тях са му видели сметката.

Обърна се да продължи да ровичка развиващите се гъбки. Имаше малко, не зарежи, много яд в движенията й. Все още се чувстваше тъпо от фестивала. Станалата бъкия с Арина и после припадането й от пушека. Толкова много хора наранени.

Вийлите.

И в същото време беше толкова... 
Разочарована от себе си. 
Ядосана- не успя да направи нищо. За приятелите си. За себе си. Успя да отбие огнена топка, ма не се сети да си сложи тъпа кърпа на устата. 
Дънера, който ровичкаше за да ускори гниенето, изпука под ръката й. 
Толкова силно го беше стиснала - дори кокалчетата й бяха побелели.

И сега Исмаил й говореше за тъпи книги, където все спасяваха някоя принцеса. 
Нямаше да стигне до там. Нямаше да бъде девойката в беда.
Ако трябва ще учи тройно. 
Това е.
Всичко само и само да не е пак в онази ситуация.

Прискърцването на дървото, заглуши донякъде това на зъбите й. За това избягваше да се замисля по събитията от лятото. 
Въпреки че вече работеше по въпроса й носеха само гняв.

Админ: +10 галеона.

Добре, Исмаил можеше да усети кога дори тази му приятелка се чувстваше зле... момчето беше погребало фестивала под множество други случки - приятни летни веселби, пиене... трева. Не е лесно да видиш приятелката си паднала на земята и заобиколена от бягащи хора. Момчето се беше напълнало, за да дотича разстоянието без да използва магически сили, защото ако някой беше стъпкла, я крак, я ръка или дори косъм ѝ беше паднал от косата... честно казано Колимечков не знаеше какво щеше да направи тогава. Но знаеше, че в онзи миг виждаше нещата в червено и черно и нито един от вариантите го караше да се чувства добре. Лабиринтът беше събудил нещо в него, а избухването на Арина го беше накарал да прескочи една граница, за чието съществуване дотогава не знаеше. Не беше приятно, но Исмаил беше убеден, че ако някой докоснеше Люба с пръст щеше да има огън и жупел. 

А сега момичето му откачаше за нещо, което самия той не разбираше. След като я събудиха беше скокнала като опарена и веднага беше заявила, че е добре и че ще си забърка нещо, а дозата палачинки ѝ бяха върнали силите. А сега? Явно припадака е имал някакъв отзвук в нея. Честно казано Исмаил щеше да е по-притеснен, ако нямаше. 

 - Не. Не изчезват така. - отвърна Исмаил и клекна до нея. Тя ровеше в гъбите с опустушителна сила и за миг момчето видя два пътя за този разговор. В единия можеше да бъде себе си и да се засмее на цялото нещо, в другия символиката на черното и червеното бяха преплетени. Ако не искаш това да се случва повече не би ли направил всичко възможно да предпазиш обичните си? 

 - Люба, защо говориш за фестивала? - попита я спокойно и я хвана за китката. Искаше да задържи ръката ѝ, да я успокой. Нали това правеха приятелите? Само, че не се усмихваше. Гледаше я със сериозно изражение, което само предвещаваше бъдещата буря. Сега пред приятелката му стояха два пътя и Исмаил се надяваше да поеме този на честността.

- Ти започна тирада за тъмни магьосници и за спасяване на принцеси... - и то от споменаване на една книга. Ами странно си беше.

- Защо... Да не говориш и за друго? - беше абсолютно сериозен. Ако някой беше наранил приятелката му, щеше... щеше да... Незнайно защо усещаше познатото чувство на черно и червено в задната част на черепа си. Нима някой нараняваше Люба и тя си беше мълчала досега?

- Ъъъ?

Люба гледаше Исмаил. Исмаил гледаше Люба.

Той сериозно... тя напълно объркана. 

- Просто смятам че фентъзито е тъпо? - начи който е казал че от много учене се поумнява определено беше оборен в този момент. Тази година не остави уроците и все пак... в русата главица на Люба настъпи вечер и засвириха щурци. Или поне така се чувстваше - И какво друго освен фестивала? Малко ли беше... умряха хора...

- Това, че умряха хора. - за миг устните на Исмаил се затвориха в грозна гримаса. Да, Люба беше жива и здрава, но ако не беше. Момичето никога нямаше да знае с какъв ужас петокурсника я беше потърсил. Дори спокойния Вихрен беше усетил неприятната аура около приятеля си. Ако нещомсе беше случило с Люба...

- Не говоря за тъпи фентъзита. Говоря за това, че... - какво точно искаше от нея? От този разговор? За бъдещето? Всичко беше хаха хихи и после Люба припаднала на земята след като се биеше в гърдите колко е силна. А беше ли? Исмаил никога не я беше приемал за чуплива, но още усещаше колко дребничка беше в ръцете му онази вечер.

- Беше припафнала, Люба, и аз дори... дори не видях. Дори не те забелязах, разбираш ли? А трябваше.

- Знам.- отсече малко троснато не я беше яд на Исмаил, но може би така звучеше. - Не нямам в предвид това, оф... знам какво стана. Горе долу. Не "знам че си продължил и тва трябва да те пържи" в никакъв случай. Чу ли ме? - Усещаше че момчето, като нея, се сурваше във собствената си яма - Просто няма да допускам нещо такова да стане пак.

Може би наистина беше толкова семпло.
Дръж под око всички и гледай да са на една ръка разстояние.
И се подготвяй.

 - Какво значи да не допуснеш? И ако допуснеш какво от това? - заинати се Исмаил обратно. - Не всичко трябва да бъде изконтролирано от теб! И ти си човек, да му се невиди! Разрешено ти е да не си в контрол. 

Още беше в лицето ѝ. Съвсем му беше неприятно, че ѝ говори така. Че потушава собствените си страхове вместо нейните. Че се заяждаше така...


 - Не ми обяснявай аз как трябва да се чувствам. Честно казано тази година с Рея прекалихте. - каза пчеларя сериозен. И ето, каза си го. Просто не му харесваше цялата година на освирквания, но не беше някакъв лигльо, за да коментира момическото държание.

- Как така да оставя нещо такова просто да си се случи? И кво да седя с пръст в носа и да чакам ли? Да гледам как летят огнени кълбета по приятелите ми и да си рисувам сърчица в пясъка ли? - развика се, някак си очакваше повече от Исмаил или поне си мислеше че би бил от хората които... не нямаше да тръгва натам - И какво ми мрънкаш за контролиране като ТИ сега се опитваш точно това да правиш. Какво щото веднъж се е случило нещо лошо и от там нататък да не правим нищо да се развиваме? Щот веднъж сме се провалили и тва е края... няма повече опити.

Беше й твърде кипнало.
Дори не отрази опита му да смени на държанието им с Рея, не че имаше и идея какво му имаше.
Просто се изправи от пръстта и тръгна.
Градинката беше на път да бъде стъпкана досущ като отношенията им. Поне така като я караха.

 - Люба, чакай... - Исмаил се изправи също толкова бързо колкото нея. Малкият хобит. Все забряваше кой е с 20 санта по-нисък и с по-къси крака. Нравът на момчето също се подаваше на безумното отношение на Люба към всичко ... все едно я обвиняваше.

 - Не казах това, хобит. - беше успял да застане пред нея и да я спре. Или поне за момента да пресече пътя ѝ. 

 - Първо, ти не стоеше като гръмната на огнените кълба, доколкото си спомням и второ, въобще нямах това предвид! - каза го спокойно, така че да да го чуе. Вместо пак да си измисли думи излизащи от устата му. - Имах предвид, че никой не очакваше, че ще припаднеш, дори и ти. Не си виновна за това! И не се очаква да си! Просто се случи, беше пълно с хора, мислиш ли, че и аз не можех да съм долу? Люба, стига ... 

- това е чаСТ ОТ ПРОБЛЕМА! Няма абсолютен никакъв смисъл! Пушека се издига аз съм ниско - последния човек който ще замая от тва. Нищо не ме е ударило, не е от топлината..  всички тези неща оставят следи! - нямаше сега тепърва да му обяснява че е минавала и през мъгълски лекари, скенери и физически проверки, леля й също беше приела нещата сериозно, а той сигурно не знаеше и какво е ексрей - Нещо не е наред на ЦЯЛАТА ситуация.

Преброй до десет. Дишай дълбоко. Не помага много за гнева, но прояснява към кой е насочен.
Не е Исмаил.
Не е и към нея самата. Но не беше и безцелен гняв.
Има нещо сякаш мозъка й си има таргет, но отказва да й каже кой е.

- От време на време пръчката ми отказва да прави каквото и да е - паузира преди да му го каже. Вече не викаше, но гласът й беше твърд.

 - Какво? - е, това го хвана неподготвен. Буквално. Този миг прекъсна червеното и черното. - Как така не работи?

Устата му пресъхна от само себе си. Да ти прекъснат магическия източник така... и да не е ... не е точно и ... момчето не знаеше какво да каже. Беше му неудобно да говори изведнъж. Да не можеш да правиш магия или пръчката се беше повредила или...? Или какво? Исмаил не беше експерт в това. Не беше експерт в нищо и все пак. 

 - Попита ли някой или ... - знаеше какво пита. Какво ще правим? Как да помогна?

Определено й олекна. Не само защото сподели, но и... еми нямаше поне за сега тираж: ама сигурна ли си, ама да не е грешка, ама сигурно просто не си направила заклинанието правилно. Тя вече мина през това, нямаше нужда някой да я връща на начална позиция.

- Не е постоянно де. И не беше веднъж. Три пъти? От Фестивала насам. - преди не се беше случвало изобщо - Все едно се опитваш да караш колело без верига. По нанагорнище. Усещаш усилието, правиш уж всичко както трябва... и това е. Нищо.

 - Ами ... - осъзнаваше, че я е срам. От години знаеше, че Люба не си признаваше разни неща. Особено, ако не можеше да се справи. Беше му странно, но ината ѝ си беше нейн и факта, че беше признала това само след три годишно приятеслтво....

 - Можем да питаме някой? - тя го изгледа така.. сви му се сърцето. - Аз мога да питам някой. Баща ми. Майка ми... ти леля ти? Може да е заради друго? Виж... не знам, но се радвам, че сподели. Да измислим план заедно? - усмихна ѝ се и мина през косата ѝ внимателно. Не искаше да я притеснява.

- Леля всъщност знае. Ходихме и при лечители.. нищо ми нямало "Трябва да се концентрира повече над ученето момичето" на третия такъв спряхме защото бях на път да му избухна - всъщност спряха защото Илияна беше напът да счупи нещо в главата на дъртия тарикат, но и Люба беше на същата вълна - Та магьосниците бяха безполезни... мъгълските поне потвърдиха че физически и психически ми няма нищо.

Беше си приключение реално, за две седмици минаха толкова много места. Добре че си взимаше учебниците още в края на годината, че иначе нямаше да има време и за това.

- Аз си се концентрирах над учене. Не е от разсеяност или грешни стъпки. Но не пречи да питаш де...

 - Люба, наистина ли си мислиш, че ще питам най-упоритата ученичка в час дали прави грешни стъпки. - засмя се Исмаил и поклати глава. - Знам, че си един курс под мен, но и знам за всичките ти оценки, а и някой не се притеснява да ми казва какво правя грешно, когато засаждам нещо. 

Усмихна ѝ се заговорнически. Да, беше свикнал на "Оправи това, това не се прави така, хвани го тук". Имаше моменти, в които искаше да избухне, но по-спокойния му характер и факта, че момичето го правеше от добри чувства го възпираше. 

 - Може да държиш дневник? Да записваш кога се случва? Може би има нещо, което не виждаме? Но освен на магии може би е добре да записваш и емоционални състояни и ... нали... онова време от месеца? - ето тук не издържа и се изчерви.

Люба се разсмя

- Разбира се че си водя дневник и за тези неща, ако толкова те интересува може да ти покажа кога ми идва - не се сдържа да не го потормози, рядко Исмаил беше изчервеният и сега се възползва. тръгна да му се оплези и замръзна - Чакай! 

Бързо преравяне на джобовете и измъкна миниатюрна книжка, която почна да пораства като я разлисти. За три страници стигна пълен размер на дебел дневник.

- Ето, първото беше Септември на равноденствието. Цял ден държа, добре че беше уикенда - продължи да листи - А другото по-рано този месец. Да. Декември, това май съвпада... зимно слънцестоене?