Това РП пресъздава ключов момент от Главната сюжетна линия (ГСЛ) на форума. Повече информация относно ГСЛ можете да прочетете тук (клик).
+6
Вихрен Вокил
София-Маргарита Хоенлое
Арина Орлова
Ясна Соколова
Тервел Шаханов
Разказвачът
10 posters
3. Приказката за еднорозите и змея
Разказвачът- Администратор на форума
First topic message reminder :
I.
Последният ден на фестивала. Беше прекрасна юнска нощ, наситена с много очаквания. Пълната луна сияеше по средата на на безоблачното небе. Лек планински бриз преминаваше през короните на дърветата и караше листата им да шумолят. Хората бяха изпълнили всеки сантиметър от огромната поляна, на която тази година Самодивската задруга бе избрала да устрои фестивала. Всичко светеше в най-различни светлини: червено, синьо, жълто, зелено... От време на време ревът на змея, затворен в Зверилника, успяваше да надделее над всеобщата глъчка. Никой обаче не му обръщаше внимание.
Оставаха само няколко часа до голямото събитие на вечерта: Самодивската песен. Всички се опитваха да наваксат с въртележките, храната, пазарлъците и каквото още можеха да направят, за да завършат подобаващо фестивала. Скоро тълпите щяха да се отправят към пътечката, която водеше до Ритуалната поляна. Членовете на Самодивската задруга, облечени в жълтите си мантии, вече бяха там и се подготвяха. Майка Рада – една много достолепна дама с ярко сини очи и бели коси, вързани на две дълги плитки, наблюдаваше замислено фестивала от една скала близо до Ритуалната поляна. Имаше някакво лошо предчувствие.
На този етап в темата могат да пишат само @Тервел Шаханов, @Ясна Соколова @Симеон Манев @Тамара Язова @Ян Маджаров и @София-Маргарита Хоенлое. По-нататък ще бъде пуснат още един пост на Разказвача, след който ще се позволи писане и за други герои. За билетите ще се разберем на лично.
Ела Благоева and Симеон Манев харесват този пост.
Арина Орлова- Ученик, седми курс, дом "Северен вятър"
- Вид на героя : Човек
Галеони : 35
Опит : 80 т.
Ниво :
Бобчета :
Странно, чувстваше се все едно бе изпуснала половината преживяване. Сякаш дъртата вещица, която се бе намърдала в съзнанието й бе изтръгнала купата й с ягоди из под пръстите й, заменяйки я с шоколад. А това, хич не го броеше за равностойна замяна.
Главата й пулсираше. Коремът й се присвиваше при спомена за бедствието, което беше предизвикала. Не тя. Тервел, той беше главният виновник за цялата тази драма. А, може би щеше да успее да го предотврати. Само, ако им бе казал нещо. Нещо от рода на: „Хей, знаете ли, деля тялото си с една злобна старица! Пазате се!”. Дори една думичка щеше да бъде достатъчна, за да не ги хване неподготвени.
Прехапа долната си устна, докато гледаше гърбовете на Исмаил и Вихрен. Надяваше се да успеят да открият Люба и да я върнат невредима.
По ягодите. Колко се надяваше момичето да е жива и здрава...
Въздъхна. Искаше да изживее един нормален Самодивски фестивал, а то какво бе станало... Всичко около нея гореше. Ясна и Тервел бягаха напред. Някъде преди пет минути беше изгубила Симеон и София от погледа си. Около нея имаше толкова неориентирани хора. Възрастни магьосници в официални одежди раздаваха заповеди и ръкомахаха, опитвайки се да изведат всички извън полезрението на дракона.
Не им се получаваше особено. Май единствено червенокосата не бързаше да напусне панаира. Остави приятелите й да се отдалечат достатъчно близо до входа, за да си позволи да се отдели от групичката. Нейде по пътя намери захвърлена метла и го реши за секунда..
...Това бе прекрасна възможност да разгледа остатъците от карнавала.
Само щеше да хвърли един поглед, преди да излезе. Едва ли някой щеше да я забележи.
Първо видя шатрата на Маг Петра. Преди шарена и привличаща вниманието – сега табелата бе пандала, а платът бавно гореше в такт с другите акционни. Едва ли беше останало нещо за спасяване. За секунда й се прииска да беше срещнала гадателката. Може би, тя щеше да разбере, че нещо не е наред и да го предотврати на време.
Поклати глава и се насочи към живата въртележка. Беше чувала толкова истории за нея. Дори родителите й я определяха като „най-красивия атракцион”, а те си бяха сноби до мозъка на костите си. Дървени еднорози с шарени гриви и вълшебни светлини. За съжаление и те горяха в същия ритъм като останалите шатри.
Жалко. Щеше да бъде забавно да си поговори с тях по телепатия. Може би, следващия път, ако имаше такъв.
Накрая прелетя над сергиите, които така или иначе бяха близко до бутката за билети. Единствено статуята на самодивата Панея изглеждаше непокътната. Преди изпълнени със стоки и смях, сега те изглеждаха като бойно поле, а тлеещите вещи на тях бяха паднали в жертва на огъня.
- Явно не ми е било писано. – измърмори сама на себе си Арина, преди някакъв мъж от Министерството да я нахока за безочието й и да я изпрати да излиза навън, далеч от огъня.
Слезе от метлата и се огледа за Ясна и Тервел. Трябваше да ги намери. А не можеше да си тръгне, преди да се увери, че Люба и Исмаил са добре.
Главата й пулсираше. Коремът й се присвиваше при спомена за бедствието, което беше предизвикала. Не тя. Тервел, той беше главният виновник за цялата тази драма. А, може би щеше да успее да го предотврати. Само, ако им бе казал нещо. Нещо от рода на: „Хей, знаете ли, деля тялото си с една злобна старица! Пазате се!”. Дори една думичка щеше да бъде достатъчна, за да не ги хване неподготвени.
Прехапа долната си устна, докато гледаше гърбовете на Исмаил и Вихрен. Надяваше се да успеят да открият Люба и да я върнат невредима.
По ягодите. Колко се надяваше момичето да е жива и здрава...
Въздъхна. Искаше да изживее един нормален Самодивски фестивал, а то какво бе станало... Всичко около нея гореше. Ясна и Тервел бягаха напред. Някъде преди пет минути беше изгубила Симеон и София от погледа си. Около нея имаше толкова неориентирани хора. Възрастни магьосници в официални одежди раздаваха заповеди и ръкомахаха, опитвайки се да изведат всички извън полезрението на дракона.
Не им се получаваше особено. Май единствено червенокосата не бързаше да напусне панаира. Остави приятелите й да се отдалечат достатъчно близо до входа, за да си позволи да се отдели от групичката. Нейде по пътя намери захвърлена метла и го реши за секунда..
...Това бе прекрасна възможност да разгледа остатъците от карнавала.
Само щеше да хвърли един поглед, преди да излезе. Едва ли някой щеше да я забележи.
Първо видя шатрата на Маг Петра. Преди шарена и привличаща вниманието – сега табелата бе пандала, а платът бавно гореше в такт с другите акционни. Едва ли беше останало нещо за спасяване. За секунда й се прииска да беше срещнала гадателката. Може би, тя щеше да разбере, че нещо не е наред и да го предотврати на време.
Поклати глава и се насочи към живата въртележка. Беше чувала толкова истории за нея. Дори родителите й я определяха като „най-красивия атракцион”, а те си бяха сноби до мозъка на костите си. Дървени еднорози с шарени гриви и вълшебни светлини. За съжаление и те горяха в същия ритъм като останалите шатри.
Жалко. Щеше да бъде забавно да си поговори с тях по телепатия. Може би, следващия път, ако имаше такъв.
Накрая прелетя над сергиите, които така или иначе бяха близко до бутката за билети. Единствено статуята на самодивата Панея изглеждаше непокътната. Преди изпълнени със стоки и смях, сега те изглеждаха като бойно поле, а тлеещите вещи на тях бяха паднали в жертва на огъня.
- Явно не ми е било писано. – измърмори сама на себе си Арина, преди някакъв мъж от Министерството да я нахока за безочието й и да я изпрати да излиза навън, далеч от огъня.
Слезе от метлата и се огледа за Ясна и Тервел. Трябваше да ги намери. А не можеше да си тръгне, преди да се увери, че Люба и Исмаил са добре.
Ясна Соколова, Пейо Желев, Ела Благоева, Верена Ерми, Люба Бюлбулева, Филип Болярски and Маришка Боршош харесват този пост.
Верена Ерми- Лечител
- Вид на героя : Човек
Галеони : 50
Опит : 20 т.
Ниво :
Бобчета :
На змеяг Шар изглежда му омръзна да бълва огън или пак си бе намери по-ивнтересно заниемие някъде другаде“ Защото изчезна нанякъде, оставяйки други, включително Верена да се оправят с пораженията,дето оснавш
Набързо издинат навес послоняваше ранените и пострадалите. Верена приближи магьосник на средна възраст с обгорени ръцеи лице и в полу съзнание. Намаза с гъст, жългеникав крем с приятен аромат парчета бинт и почна да превърва ръцете на мъжа. В съшото време вслушаше бълнуването му.
- Жена ми! Дъщеря ми.
- Успокойте се,ше ги намерим. - каза му наскоро завършилата . - Сигурно са в безопостност. .На колко е дъщеря ве?
Зае се с лицето и там пипаше по внимателно.
- На 6 - отвърна обгорения.
„По дяволите“ - ,дано наистина да бяха на сигурно място.
Но за момента толкоз. А Верена се зае с лечението на следващия пострадал. По-точно пострадала. А за нея съвсем случайно се оказа,че я познава- Елена Хаджидочева. През новата учебна годинащеще да е 6-ти курс в дом „ Лъч“. Двете с нашата героиня не бяха приятелни , но се поздравяваха, шом се срещнеха. А тя имаше счупен десен прасец. И трябва да се признае, че бе сериозно счупване. А като допълнение изглежда и мозъчно сътресение. На младата Ерми магията за лекуване на счупени кости не беше особено силна и сполучлива. Засега. Обаче би могла да направи шина или да облекчи болката, което и стори. Що се отнася со сътресението и двете с другата лечителка, нали не очаквате да е само тя? , решиха че е по-добре ученичката да се събуди от само себе си.
И като стана дума за друга лечителка, ето я: Людмила Еклерова. Пълничка, червенокоса малко над 40-те.
- Сега си завършила, вероятно Мунгав и това ти е първо лекуване? -обърна се към Верена. А момичето кимна за потвърждение..
- Ще свикнеш с времето. Сега почини няколко минути и продължаваме, че ни чака доста работа.
Админ: без бонус, защото постът е под минималния брой думи.
Едитнато
Набързо издинат навес послоняваше ранените и пострадалите. Верена приближи магьосник на средна възраст с обгорени ръцеи лице и в полу съзнание. Намаза с гъст, жългеникав крем с приятен аромат парчета бинт и почна да превърва ръцете на мъжа. В съшото време вслушаше бълнуването му.
- Жена ми! Дъщеря ми.
- Успокойте се,ше ги намерим. - каза му наскоро завършилата . - Сигурно са в безопостност. .На колко е дъщеря ве?
Зае се с лицето и там пипаше по внимателно.
- На 6 - отвърна обгорения.
„По дяволите“ - ,дано наистина да бяха на сигурно място.
Но за момента толкоз. А Верена се зае с лечението на следващия пострадал. По-точно пострадала. А за нея съвсем случайно се оказа,че я познава- Елена Хаджидочева. През новата учебна годинащеще да е 6-ти курс в дом „ Лъч“. Двете с нашата героиня не бяха приятелни , но се поздравяваха, шом се срещнеха. А тя имаше счупен десен прасец. И трябва да се признае, че бе сериозно счупване. А като допълнение изглежда и мозъчно сътресение. На младата Ерми магията за лекуване на счупени кости не беше особено силна и сполучлива. Засега. Обаче би могла да направи шина или да облекчи болката, което и стори. Що се отнася со сътресението и двете с другата лечителка, нали не очаквате да е само тя? , решиха че е по-добре ученичката да се събуди от само себе си.
И като стана дума за друга лечителка, ето я: Людмила Еклерова. Пълничка, червенокоса малко над 40-те.
- Сега си завършила, вероятно Мунгав и това ти е първо лекуване? -обърна се към Верена. А момичето кимна за потвърждение..
- Ще свикнеш с времето. Сега почини няколко минути и продължаваме, че ни чака доста работа.
Админ: без бонус, защото постът е под минималния брой думи.
Едитнато
Арина Орлова харесва този пост.
Тервел Шаханов- Странстващ
- Вид на героя : Върколак
Галеони : 9
Опит : 20 т.
Ниво :
Бобчета :
Някои неща човек по-добре никога да не разбира.
Като малки магьосниците, а и мъгълите, се прехласват по картинки със змейове и се чудят колко яко би било, ако някой ден видят истински змей да лети с високо в небето с огромните си криле, да бълва огън и да разбива замъци с ноктите си. На магьосниците рядко им се отдава възможността, а пък на мъгълите съвсем не им се отдава. Ако магьосник види змей някога през живота си, най-вероятно е като Шар по-рано: набутан в тясна метална клетка, окован с вериги и заобиколен от магически защити, които неутрализират огъня и всеки опит на горкичкия змей да напусне затвора си. С други думи, хич не е толкова забавно, колкото човек си мили, че може да стане. Посетителите на Самодивския фестивал получаваха шанса на живота си. Щяха да видят змей в стихията му, точно като в книжките: грамаден, озъбен, трещящ, изгарящ всичко по пътя си. Тази вечер книжките от детството им оживяваха.
Палатките на фестивала горяха като свещички на торта за рожден ден. Хора тичаха в паника и търсеха къде да се скрият от копитата на бягащите еднорози и от огнения дъх на змея. От Зверилника бяха избягали още няколко същества, сред които кръвожадният мантикор, сега сеещ разруха край входа на фестивала. На мястото на Лабиринта на илюзиите бяха останали само няколко големи буци димящи въглени. А междувременно луната продължаваше да сияе на небето с идеалният си кръгъл диск.
Тервел и Ясна тичаха с всички сили нагоре по склона към Ритуалната поляна. Клонки и бодливи листа се блъскаха в лицата и ръцете им и оставяха по плътта им дълги червени резки. Миришеше на здравец и на липа. Двамата бяха вдигнали високо пред себе си магическите си пръчки, от които се излъчваше поток от светлина, озаряваща мрачните дебри на гората. Някъде в далечината се чуваше зловещата комбинация от тропането на препускащи еднорози и рев на змей.
- Тервеле, спри! – извика Ясна и започна да намалява темпото, докато не спря изцяло. Обви уморено ръце около едно дърво и подпря главата си върху кората.
Тервел се обърна, докато тичаше. Забеляза спрялата Ясна и за момент си помисли дали да не я изостави там, но бързо размисли и се върна назад.
- Не можем да спрем! Видението ми казва, че трябва да отидем горе на поляната. Трябва да намерим жената с плитките, която видях. Мисля, че тя е важна.
- Това го разбрах. Но отиваме при змей, който бълва огън и може да ни изяде, нали ти е ясно?
Ясна го гледаше с пламнало от напрежение лице. Няколко кичура от косата й бяха полепнали като паяжина по челото й. Беше я виждал в такова състояние само край езерото, когато се суетяха над ранения Борис.
- Спокойно, всичко ще е наред. Съвсем близо сме! – извика той, хвана ръката й и я задърпа нагоре между дърветата. Тя първоначално се опита да го дръпне наобратно, но след това се отпусна. Двамата отново затичаха през неотъпканите горски пътеки.
Когато след няколко минути пристигнаха на Ритуалната поляна, бяха останали без дъх. През премрежени очи видяха, че Самодивското дърво гореше толкова силно, че почти не се виждаше някогашният му зелен цвят. Земята бе осеяна с хора, лежащи по гръб, по корем, настрани… За щастие, не се виждаше, нито се чуваше змеят.
- Ето я! – възкликна Тервел и се насочи към една фигура, която лежеше най-близо до ствола на Самодивника. Там огънят още не бе достигнал. Момчето коленичи до жената и плъзна двете си ръце под главата й, за да я повдигне. Тогава забеляза, че на гърлото й има голяма рана като от въглен. Все още дишаше.
- Господи, трябва да направим нещо! – извика Ясна и също коленичи до Тервел с разтреперени ръце.
Жената на земята разтвори големите си кафяви очи и ги огледа строго. Имаше дълъг крив нос, гъсти вежди и чувствени устни. Дори само от погледа й се излъчваше достойнство и величие.
- Задругата… край… - промълви жената и за секунда очите й се отклониха настрани, сякаш търсеше още някого. – Нещо лошо…
И тогава вниманието на Тервел и Ясна се отклони от умиращата жена, тъй като се случи нещо… лошо. От гората с рев изскочи един човекоподобен силует, но покрит с козина, с вълчи уши, вълча муцуна и въобще повече вълк, отколкото човек. Видя ги, обърна „лицето“ си нагоре и започна да вие с всички сили.
@Ясна Соколова
Арина Орлова, Ясна Соколова, Ела Благоева, Филип Болярски and Янтар Вълчев харесват този пост.
Ясна Соколова- Странстващ
- Вид на героя : Човек
Галеони : 39
Опит : 59 т.
Ниво :
Бобчета :
@Тервел Шаханов
Воят, който създанието срещу тях нададе, вледени кръвта на Ясна. Досега не беше чувала нищо подобно, което да ѝ въздейства по този страховит начин. Да, неведнъж беше гледала филми със зомбита, вампири, върколцаи, но това нямаше нищо общо с това да го срещнеш на живо. Беше много по-страшно. Много по-ужасяващо. Много по-вцепеняващо. Съзнанието ти започва да се бори с мисълта, че това не е истинско и ти не може да си попаднал в такава ситуация, в която има реална опастност за живота ти. Но от друга страна, започва да ти казва, че трябва да бягаш, да се спасяваш. Да не оставаш и секунда повече на това място. Дори това да значи да зарежеш един от най-близките ти приятели.
Не. Това няма как да стане. Никога. По-скоро ще умра, преди да оставя някого на това същество…
Луната така ярко блестеше на небето, сякаш вълчия вой я зареждаше и в замяна тя му изпращаше кръвожадна сила. С ясната на всички уговорка, че ловът трябва да започне и кръвта да бъде пролята. Връзката между Луната и Върколака беше стара и древна. Единият ненавиждаше другия. Другият копнеше за него. Кой кой беше, никой не знаеше, защото се въртяха в омагьосан кръг и постоянно меняха местата си.
Тервел хвана ръката на Ясна и принуди момичето да се дръпне зад гърба му. Сякаш се опитваше да я скрие.
- Какво правиш? - прошепна Ясна. Ръката ѝ беше започнала неволно да трепери.
- Не говори. - Тервел не изпускаше върколака от поглед. Кога стана толкова смел..., зачуди се Ясна.
- Добре... – освен да се съгласи, Ясна нямаше друг избор. Върколакът спря да вие и бавно приведе глава. Очите му бяха затворени и за миг шестокурсничката си помисли, че ще им се размине. Ще се обърне и ще се скрие в гората наблизо. Каква глупава мисъл, Ясна Соколова. Много добре знаеш, че такова нещо няма как да ви се размине ей така, без последици.
Съществото отвори очите си и скочи напред. Изглеждаше още по-яросттно от преди. Очите на Ясна се напълниха със страх. Не знаеше какво да прави. Забрави, че е магьосница, че има магическа пръчка и знае толкова много заклинания. Забрави въобще коя е.
Слава на Мерлин и тризъбата жаба, Тервел още помнеше кой е. Изпрати огън и мълнии по върколака и успя да избегне атаката му, като страшилището отлетя назад и се удари в близкото дърво. Лилавокоската също извади своята пръчка и се поокопити. Видя, лъч надежда и това отпусна мислите ѝ. Безнадеждността започна да се разсейва и на нейно място увереността, че ще се справят започна да пуска корени.
Върколакът изглеждаше още по-разярен след контраатаката на Тервел. Започна настървено да ръмжи и от устата му се застичаха лиги. Изправи се и запристъпва бавно, сякаш преценяваше своите възможности. Но не ги изпускаше от очи. Ясна застана рамо до рамо с Тервел и се приготви за следващата атака. Този път нямаше да стои и да гледа безпомощно. Щеше да запрати всичко, което можеше по това прокълнато създание, което някога е било човек като всички останали.
Статистика, моля ^^ (Админ: +1 т. сила)
Воят, който създанието срещу тях нададе, вледени кръвта на Ясна. Досега не беше чувала нищо подобно, което да ѝ въздейства по този страховит начин. Да, неведнъж беше гледала филми със зомбита, вампири, върколцаи, но това нямаше нищо общо с това да го срещнеш на живо. Беше много по-страшно. Много по-ужасяващо. Много по-вцепеняващо. Съзнанието ти започва да се бори с мисълта, че това не е истинско и ти не може да си попаднал в такава ситуация, в която има реална опастност за живота ти. Но от друга страна, започва да ти казва, че трябва да бягаш, да се спасяваш. Да не оставаш и секунда повече на това място. Дори това да значи да зарежеш един от най-близките ти приятели.
Не. Това няма как да стане. Никога. По-скоро ще умра, преди да оставя някого на това същество…
Луната така ярко блестеше на небето, сякаш вълчия вой я зареждаше и в замяна тя му изпращаше кръвожадна сила. С ясната на всички уговорка, че ловът трябва да започне и кръвта да бъде пролята. Връзката между Луната и Върколака беше стара и древна. Единият ненавиждаше другия. Другият копнеше за него. Кой кой беше, никой не знаеше, защото се въртяха в омагьосан кръг и постоянно меняха местата си.
Тервел хвана ръката на Ясна и принуди момичето да се дръпне зад гърба му. Сякаш се опитваше да я скрие.
- Какво правиш? - прошепна Ясна. Ръката ѝ беше започнала неволно да трепери.
- Не говори. - Тервел не изпускаше върколака от поглед. Кога стана толкова смел..., зачуди се Ясна.
- Добре... – освен да се съгласи, Ясна нямаше друг избор. Върколакът спря да вие и бавно приведе глава. Очите му бяха затворени и за миг шестокурсничката си помисли, че ще им се размине. Ще се обърне и ще се скрие в гората наблизо. Каква глупава мисъл, Ясна Соколова. Много добре знаеш, че такова нещо няма как да ви се размине ей така, без последици.
Съществото отвори очите си и скочи напред. Изглеждаше още по-яросттно от преди. Очите на Ясна се напълниха със страх. Не знаеше какво да прави. Забрави, че е магьосница, че има магическа пръчка и знае толкова много заклинания. Забрави въобще коя е.
Слава на Мерлин и тризъбата жаба, Тервел още помнеше кой е. Изпрати огън и мълнии по върколака и успя да избегне атаката му, като страшилището отлетя назад и се удари в близкото дърво. Лилавокоската също извади своята пръчка и се поокопити. Видя, лъч надежда и това отпусна мислите ѝ. Безнадеждността започна да се разсейва и на нейно място увереността, че ще се справят започна да пуска корени.
Върколакът изглеждаше още по-разярен след контраатаката на Тервел. Започна настървено да ръмжи и от устата му се застичаха лиги. Изправи се и запристъпва бавно, сякаш преценяваше своите възможности. Но не ги изпускаше от очи. Ясна застана рамо до рамо с Тервел и се приготви за следващата атака. Този път нямаше да стои и да гледа безпомощно. Щеше да запрати всичко, което можеше по това прокълнато създание, което някога е било човек като всички останали.
Статистика, моля ^^ (Админ: +1 т. сила)
Арина Орлова, Пейо Желев, Ела Благоева and Люба Бюлбулева харесват този пост.
Тервел Шаханов- Странстващ
- Вид на героя : Върколак
Галеони : 9
Опит : 20 т.
Ниво :
Бобчета :
Просто прекрасно. Първо змей, а сега върколак. Вселената очевидно искаше да умрат. Нямаше друго обяснение.
„Чакай, не е вселената...“, замисли се Тервел. Припомни си катранените очи от палатката на Маг Петра. В главата му се материализира и онзи странен гоблен, на който се бяха натъкнали миналата зима в подземията на „Мунгав“. Същите очи. Още тогава бяха се досетили, че на гоблена е изобразена Параскева Черноглавата – основателката на училището. Но възможно ли беше тя да е още жива? Да е била затворена в подземията през всичките тези векове? И защо?
Въпросите просто изникваха в главата му, макар че се опитваше да се съсредоточи в битката с върколака. Тъкмо се канеше да запрати още едно мощно заклинание към косматото същество, когато неочаквано всичко около него спря да се движи. Върколакът увисна във въздуха по средата на скока си. Ноктите му бяха разперени широко като за атака. Ясна замръзна с вдигната пръчка, косите й развети настрани като знаме. Дори пламъците по Самодивника спряха да трептят. Изглеждаше сякаш времето е секнало.
После изведнъж в главата на Тервел се разнесе отново онзи зловещ глас:
- Мислиш си, че можеш да се бориш срещу мен? – гласът кънтеше като в огромна зала.
- Какво искаш от мен? – извика Тервел и се завъртя в кръг. Плъзна очи по храстите, по скалите и дори към небето, за да потърси източника на гласа. Осъзна обаче, че всичко отново се случваше само в главата му.
- Това, което исках, вече направих и без теб – отвърна студения глас.
- Ъ, да убиеш много хора на фестивал, предназначен изцяло за забавление? Това ли е големият ти план?
- По-голямата част от тези хора са… косвени щети – каза гласа и започна да се смее хрипаво. Тервел никога не беше чувал толкова циничен смях.
- Самодивската задруга?
- Не си глупав. Приятелчето ти Борис обаче щеше да свърши по-добра работа – нямаше да развали всичко в последната секунда, като теб.
Споменаването на името накара Тервел да се ядоса. Значи Борис бе станал жертва на тази луда жена. Всичко, което беше изрекъл в онзи дъждовен следобед пред болницата, е било под чуждо влияние. Борис не го мразеше. Не можеше да го мрази.
- Дали те мрази или не е без значение, защото още тази вечер ще го открия отново и ще прави всичко, което пожелая – каза вещицата, прочела мислите му. – А ти спомняш ли си онова видение, което сподели с Валентина в „Мунгав“?
Тервел веднага си припомни видението: косъмчета на черен фон, поклащащи се от вятъра. Седмици наред бе умувал върху смисъла на тази проста картина. Когато й разказа, Валентина бе казака: „Какво може да значи това? Ще имаш домашен любимец? Ще си пуснеш дълга коса? Ще станеш… върколак?“
- НЕ! – извика Тервел и мобилизира цялата енергия, на която бе способен, за да избута злокобното присъствие от съзнанието си. Всичко в него крещеше „Вън, вън, вън!“.
И явно се получи, защото внезапно светът отново се задвижи. Върколакът завърши скока си, а Ясна му попречи да се доближи до тях с магически щит. Пламъците продължиха да горят с тихо свистене.
Трябваше да направи всичко възможно да избягат. Да се махнат на секундата от това място. Видението му не можеше да означава това, което му намекваше тази психично болна жена.
Но съдбата си е съдба и бъдещето не може да бъде променено. Върколакът направи един огромен скок върху стъблото на Самодивника, откъдето се засили и връхлетя върху Ясна. Момичето се претърколи и се удари в един камък наблизо. След това съществото се нахвърли с всички сили към изненадания Тервел. Ноктите му се забиха в лактите му, а зъбите му, от които се носеше отвратителна миризма на гнило, се приближиха към дясното му рамо. Момчето започна да се съпротивлява, но силите на върколака бяха далеч по-значителни.
Зъбите проникнаха в кожата на Тервел и той изкрещя.
Арина Орлова, Ясна Соколова, Ела Благоева and Люба Бюлбулева харесват този пост.
Ясна Соколова- Странстващ
- Вид на героя : Човек
Галеони : 39
Опит : 59 т.
Ниво :
Бобчета :
Главата ѝ пулсираше и всичко беше толкова разместено в съзнанието ѝ, че за момент не знаеше къде се намира. Разтърка леко слепоочието си. Виждаше прекалено размазано и не успяваше да фокусира нищо пред себе си. Някакви черни сенки се търкаляха, а после спряха на едно място. Насили се да се изправи. Зрението ѝ най-накрая започна да се подобрява. Тогава Ясна видя върколака, впил жадно зъби в рамото на Тервел. Кръвта ѝ се вледени и тя замръзна. Тялото ѝ панически се разтрепери, готово да рухне като купчина тухли.
- Не... - думите ѝ излязоха като стържене и усети, че гърлото ѝ е пресъхнало. - Не го наранявай... - Молеше ли се, пищеше ли, момичето не разбра. Искаше да вика, но не можеше. Искаше да се нахвърли на това противно създание и да го разкъса, но не можеше. Беше прекалено слаба в сравнение с него. Какво можеше да направи?
Но можеш нещо друго. Гневът в нея беше запонал да се трупа без Ясна да забележи. Самосъжалението беше изпепелено и на негово място се беше появила тази черна топка, която ставаше все по-голяма. Той ще го убие. Ще го убие, ако продължаваш да седиш и нищо да не правиш. Вътрешният ѝ глас беше започнал да крещи, по-силно от всякога. Сякаш превзета от някаква друга сила, която досега не бе припознавала в себе си, Ясна пристъпи напред. Първоначално бавни и малки крачки. А после, големи и тежки стъпки.
- Махай се... връщай се там откъдето си дошло. – Запрати заклинание, което само леко го побутна и той не обърна внимание. Продължи да впива зъбите си. Силата с която Тервел се съпротивляваше видимо намаляваше.
- Казах ти да се... МАХАШ! БОМБАРДА. – лъчът се взриви в гърба му и това най-накрая го накара да отпусне хватката си. Тервел падна на земята и не помръдна. Върколакът не изглеждаше да е особено пострадал, затова пък се разгневи още повече. Но Ясна не му даде шанс. Беше наистина гневна, побесняла и решена да го убие. Нямаше да му позволи повече да наранява един от най-добрите ѝ приятели; ако не и най-добрият ѝ.
- ИНСЕНДИЛИТО! – Ясна започна да нанася безмилостни удари с огнения камшик. Замахваше с пръчката си с такава злоба и ужас в очите, че ако се видеше нямаше да се познае. Никой не би я познал. Създанието се преви, но отново не се отказа. Направи пореден опит да скочи към нея.
- СЕКТУСЕМПРА! – чудовище падна на земята и още по-силно се сви. Кръвта му започна да се стича по тревата, а то заскимтя. На фона на жалния му стон, Ясна пребяга разстоянието до Тервел, спусна се върху него, внимателно го прегърна и призова летекода, с който бяха дошли.
Едно пук и ги нямаше.
Остана само болезнения и гневен рев на върколака, който се разнесе из поляната.
@Тервел Шаханов
- Не... - думите ѝ излязоха като стържене и усети, че гърлото ѝ е пресъхнало. - Не го наранявай... - Молеше ли се, пищеше ли, момичето не разбра. Искаше да вика, но не можеше. Искаше да се нахвърли на това противно създание и да го разкъса, но не можеше. Беше прекалено слаба в сравнение с него. Какво можеше да направи?
Но можеш нещо друго. Гневът в нея беше запонал да се трупа без Ясна да забележи. Самосъжалението беше изпепелено и на негово място се беше появила тази черна топка, която ставаше все по-голяма. Той ще го убие. Ще го убие, ако продължаваш да седиш и нищо да не правиш. Вътрешният ѝ глас беше започнал да крещи, по-силно от всякога. Сякаш превзета от някаква друга сила, която досега не бе припознавала в себе си, Ясна пристъпи напред. Първоначално бавни и малки крачки. А после, големи и тежки стъпки.
- Махай се... връщай се там откъдето си дошло. – Запрати заклинание, което само леко го побутна и той не обърна внимание. Продължи да впива зъбите си. Силата с която Тервел се съпротивляваше видимо намаляваше.
- Казах ти да се... МАХАШ! БОМБАРДА. – лъчът се взриви в гърба му и това най-накрая го накара да отпусне хватката си. Тервел падна на земята и не помръдна. Върколакът не изглеждаше да е особено пострадал, затова пък се разгневи още повече. Но Ясна не му даде шанс. Беше наистина гневна, побесняла и решена да го убие. Нямаше да му позволи повече да наранява един от най-добрите ѝ приятели; ако не и най-добрият ѝ.
- ИНСЕНДИЛИТО! – Ясна започна да нанася безмилостни удари с огнения камшик. Замахваше с пръчката си с такава злоба и ужас в очите, че ако се видеше нямаше да се познае. Никой не би я познал. Създанието се преви, но отново не се отказа. Направи пореден опит да скочи към нея.
- СЕКТУСЕМПРА! – чудовище падна на земята и още по-силно се сви. Кръвта му започна да се стича по тревата, а то заскимтя. На фона на жалния му стон, Ясна пребяга разстоянието до Тервел, спусна се върху него, внимателно го прегърна и призова летекода, с който бяха дошли.
Едно пук и ги нямаше.
Остана само болезнения и гневен рев на върколака, който се разнесе из поляната.
@Тервел Шаханов
Пейо Желев, Ела Благоева and Люба Бюлбулева харесват този пост.