★ Грифонарникът

– ГОТОВИ ЛИ СТЕ? – чух гласа на брат си да ехти из къщата. Имаше мъжки глас: дебел, силен и непоколебим. Моят, за жалост, нямаше нищо общо с неговия, особено в последните месеци, откакто мутираше. Налагах си да говоря тихо и бавно, за да не създам случайно някоя амплитуда, от която да се пукнат чашите вкъщи.

Веднага щом чух гласа на Кубер, скочих от леглото, където се бях излежавал през последния час. Не исках да закъснея, затова бързо грабнах куфара си и го затеглих към стълбите. Видях отворената стая на Кубер и Йоил, които все още си оправяха куфарите. Първият започваше седми курс, а вторият – шести. Бяха с две глави над мен, с мускули и рунтави черни вежди и коси. Дори не ме погледнаха, когато се доближих до вратата на стаята им.
– Ал, изчакай ни долу, ей сега идваме – каза Кубер, докато подреждаше внимателно колекцията си от книги за проклятията в своя бездънен куфар.
– Защо ме викате, като не сте готови? – казах с възможно най-спокоен тон.
– Я не ни дръж сметка! Слизай долу или ще ти залепя устата за подметките – кресна Йоил.
Намръщих се, но реших да не отговарям. Веднъж действително ми бяха залепили устата за подметките и не беше никак приятно. Освен това не исках да се карам с тях точно на първия учебен ден. Исках всичко да мине по-добре от миналата година, когато за наказание, че не носих куфара на Ирник, ме накараха да летя на десет метра от тях.

Обърнах се и зализах към първия етаж. Чакаше ни само прислугата: две домашни духчета, които изглеждаха толкова смазани от работа, че едва се държаха на краката си. Родителите ни никога не ни изпращаха до училище – ходехме си сами. Тази година не бяхме същата голяма група, тъй като близнаците завършиха миналата година.

Когато мина половин час и тях все още ги нямаше, се светнах.

Пълни идиоти.

Бяха тръгнали без мен. Знаех, че са го направили, но въпреки това се качих до горе с някаква имагинерна надежда, че греша. Почувствах се още по-зле, когато заварих празните и тъмни стаи, в които нямаше нито Кубер, нито Йоил, нито куфари. Всички останали спяха

Веднага се втурнах обратно надолу към градината. С бясна скорост оседлах грифона си и се взрях в нощното небе. Можех ли да ги настигна? Точно си го помислих и някъде в далечината блеснаха червени искри. Не, определено нямаше да мога да ги настигна.

Тролски идиоти! Идиотски тролове!

Прелетях до „Мунгав“ съвсем сам, като през цялото време проклинах съдбата си. Братята ми за пореден път се бяха подиграли с мен. Не можех да разбера защо са такива. „Знаят, че те дразни, затова го правят“ – спомних си думите, с които мама често ме успокояваше.

Не спрях въобще до Кървавия ров, а директно продължих към замъка. Не ми се говореше с никого. Даже смятах въобще да не ходя на тържеството, а директно да се прибера в стаята. Забавих се само малко в Грифонарника, защото исках да се уверя, че в ограждението на Бонд има всичко необходимо.

– На теб говоря, хорклумп такъв! – думите ме изкараха от замисленото състояние. Видях едно не особено високо момиче с чорлава черна коса, физиономия, която смени три гримаси в рамките на три секунди, и кафяви очи. Беше застанало близо до Бонд и размахваше юмруци към него.
– Ей! Я се махай! – креснах, канализирайки цялото лошо настроение, което бях акумулирал тази вечер. Същевременно се спуснах пред Бонд, за да го скрия с тялото си. Не беше особено ефективно, защото в сравнение с него бях просто една клечка.
– Търсиш си белята, а? – каза момичето. Аз да си търся белята? Та, нали тя ми налиташе на бой? Кубер и Йоил винаги извъртаха нещата по същия начин, така че аз да изляза виновен.
– Ще ти счупя носа, ако направиш още една стъпка! – изкрещях, но точно в този момент мутиращият ми глас реши да си направи шега с мен и прозвучах по-скоро като еднорог с настъпена опашка.

Бях меко казано объркан. Не бях сигурен дали непознатото момиче ми правеше номер или просто му хлопаше дъската. Като че ли повече клонях към второто. При всички положения не ми харесваше начинът, по който си позволяваше да ми говори. Явно наистина не знаеше с кого си има работа. Същевременно се питах има ли смисъл да се разправям с човек, който не е наред с главния мозък – момичето само бе казало, че страда от амнезия. Каква полза да си кажа името си и да се бия, щом утре можеше да не помни нищо.

Чакай, ами ако лъжеше? Можеше въобще да няма амнезия. Баща ми често ми казваше, че съм прекалено наивен. Почувствах се горд, че този път успях да се усетя навреме. 
– Лъжеш, че имаш амнезия! – казах с цялата убеденост на света и насочих обвинително показалеца си към носа й. Слава богу, този път гласът ми се представи що-годе нормално.

Момичето ме погледна ококорено и разтвори уста, сякаш бе възмутено от думите ми. Очаквах, че ще каже нещо по този въпрос, но не последва нищо такова:
– Ти си от тия… префърцунените! НАЛИ? – каза го като полицай, разпитващ престъпник.
Пак се стъписах. Префърцунен ли? Първото, което ми хрумна, беше една обидна дума, която братята ми често използваха, затова бузите ми пламнаха.
– Не, не съм обратен!
– А? Говориш несвързано! – каза момичето и се плесна сама по челото.
– Кой го казва! 
– Как кой – аз!
– Не съм префърцунен! Казвам се Алцек Шарков – отвърнах, все едно второто бе сигурно доказателство за опровергаване на първото.
– Имаш слънце, СИРЕЧ, то е равно, еквивалентно дори, на префърцунен – поясни момичето, като перна с ръка медальона, който носех на врата си. 

Погледнах надолу. Медальонът бе оформен като слънце, с дълги вълнисти лъчи. Бях го получил няколко дни преди началото на новата учебна година. Това означаваше, че вече съм от групата на Издигнатите. Колко бях щастлив, когато го видях в пощенския плик. Бях единственият от семейството, който първоначално бе разпределен при Редовите. 

– Казва се „издигнат“, а не „префърцунен“, глупачка такава! – ядосах се аз. 
– В-С-Е. Т-А-Я – каза тя с много бавен тон, като при всяка буква се изплезваше леко.

Извъртях очи и се обърнах да си търся куфара. Нямаше абсолютно никакъв смисъл да се занимавам с тази откачалка. Погледнах към Бонд – даваше ми същия съвет с очи. Исках да си отида в стаята и да си чета книгата за съчковците.

– ФЛИПЕНДО! ЛОКОМОТОР МОРТИС! – крещях с всички сили. – ТИ СИ НАЙ-ОТКАЧЕНИЯ ЧОВЕК НА ШИБАНАТА ЗЕМЯ! НЯМА ДА ТИ СЕ РАЗМИНЕ, ЧУВАШ ЛИ?

Стоях в една кална локва, подгизнал от ушите до петите. Магическата пръчка, която стисках, бе насочена право напред към едно отдалечаващо се черно петно (само това можех да видя, благодарение на едрите капки дъжд, стелещи се пред мен като прозрачна пелерина). Дишах учестено, с пламнали от умората гърди.

Заклинанията ми се разбиха в няколко дървета. Дори не се доближиха до петното, което междувременно тотално се сля с тъмните води на Кървавия ров. Обърнах се и вдигнах ръка над очите си, за да попреча на капките да влязат там.

„Няма как да го е заровила“, помислих си. После обаче си припомних последните петнайсет минути и разбрах, че съм в грешка.

Куфарът ми определено бе заровен някъде в двора.

Обърнах се обратно с лице към замъка и закрачих с високо вдигнати крака, като ги стоварвах с бясна сила във всяка срещната локва. Водата и тинята се разпръскваха нагоре като вулкан, полепваха по дрехите и по кожата ми. Мисля, че никога досега, не се бях чувствал толкова, ама толкова гневен.

Десет минути по-рано. Грифонарникът. Още не можех да преглътна онова подмятане за  ръста ми. Много мразех някой да се шегува с това, особено братята ми, които се извисяваха над мен като тополи над иглика. Защо ръстът беше толкова важен за хората?
– …но сега трябва да дойдеш след мее-е-е-е-е-н! – чух чернокосия демон (така ще я наричаме оттук нататък, тъй като още не знаем името на въпросното същество).

Не можах да реагирам. Със светкавична бързина демонът грабна тюркоазения ми куфар и го понесе нанякъде. Първоначално се движеше доста бавно, защото куфарът ми определено не беше лек, но после изведнъж скочи върху него и се спусна по полегатите стълби като по ледена пързалка. После видях, че наистина беше заледила пода с помощта на вдигната си магическа пръчка.

Най-накрая се затичах след нея под смаяните погледи на всички грифони, чиито физиономия сякаш казваха „Какъв идиот“.
– СПРИ! СПРИ НА МЯСТО ИЛИ ЩЕ ТЕ… ПРОКЪЛНА! – креснах от върха на Грифонарика, сетне погледнах с ужас заледения под. Нямах време да мисля, затова просто... скочих.

Сърцето ми биеше лудо, докато се плъзгах с глава надолу. За щастие, в последния момент някак успях да се извъртя и да падна по дупе върху Каменния мост. Чернокосият демон ме гледаше с насмешка, застанал на ръба на моста.
– Казах ти, че се нуждаеш от приключение! Виж, вече имаш цвят в бузите! Акцио метла! – каза тя и зачака. Хвърлих се към нея като орел, но в същия момент метлата се стрелна между нас. Момичето скочи върху нея почти в движение, след което полетя надолу с двата куфара, закачени за металните шпаги на летящия предмет.

Реших, че е време да поема контрол върху нещата. И аз извиках метлата си и скочих върху нея като каубой (щях да науча тази дума много по-късно именно от чернокосия демон). Нямаше как да ме бие на летене, в това бях сигурен.

– ТОВА Е ИГРА. КАЗВА СЕ „КУФАР-ТУК-КУФАР-ТАМ“. НЕ СИ ЛИ Я ЧУВАЛ? ПРАВИЛАТА СА ДОСТА ПРОСТИ. КУФАРЪТ ТИ МОЖЕ ДА Е ТУК, ТАМ, ТАМ, ТУК И ВЪОБЩЕ НА МНОГО МЕСТА! А, И МЕТЛАТА ТИ СЪЩО.
Думите достигнаха до мен отгоре и отдалеч.
– ВЕДНАГА СЛЕЗ! ИГРАЕШ СИ С ОГЪНЯ! НЕ ИСКАШ ДА СЕ ЕБАВАШ СЪС СЕМЕЙСТВОТО МИ!
Подскачах. Пенех се. Мятах заклинания във въздуха.

Преди пет минути бях без куфар, а сега бях без куфар И без метла. Демонът ме беше свалил директно по време на полет. За щастие, бях само на метър от земята. Докато успея да се съвзема, тя бе успяла да издърпа метлата от ръцете ми. Не можеше да стане по-лошо.

Тогава заваля.

– Айч, знаеш ли… Не обичам много водата. Ще се прибирам, но ти можеш да продължиш играта. Чао-чао.