1. Земетресението

Тервел имаше чувството, че вървят от часове. Коридорът продължаваше да се вие и да е все толкова празен и прашен, колкото и досега. Нямаше никакви признаци, че скоро може да достигнат до някаква стая или до изход към повърхността. Онази жена от портрета въобще не им беше помогнала. Тервел се надяваше, че тя просто ще повика някого от персонала на училището, който да ги спаси. Вместо това бе продължила да повтаря, че те не трябвало да бъдат в тази част на подземията. Все едно пък на тях им беше приятно да са заклещени точно тук.

В последните петнадесетина минути Тервел беше забелязал, че около тях бе станало значително по-студено. По време на останалата част от пътуването температурите също не бяха тропически, но сега положението беше станало почти нетърпимо. Наложи се на няколко пъти да запалят огън с пръчките си, за да стоплят посинелите пръсти на ръцете си. Естествено, Тервел се оплакваше най-много:

- Казах ви, че е по-добре да стоим на едно място и да чакаме да ни открият – мърмореше той. – Сега навлизаме все по-дълбоко в някакви непознати части на замъка, където може въобще да не ни намерят, а може да измръзнем до смърт…

- Не знаем какво е положението на повърхността – обади се Арина с отегчена физиономия. – Възможно е всичко да е затрупано и да отнеме много време, докато разберат, че сме тук. Представи си, че трябва да чакаме седмици наред.

Тервел й хвърли намусен поглед в полумрака, но замълча. Всички, включително и той, знаеха, че Арина беше права. Сега поне имаше някакъв шанс да достигнат до място, откъдето по-лесно да се върнат обратно на повърхността на замъка. Да стоят на едно място означаваше да умрат от глад.

След малко на Тервел започна да му става наистина много студено и той изостана, тъй като му беше трудно да контролира движението на краката си. Имаше чувството, че цялото му тяло е потопено в ледена вана. Той се опита да извади магическата пръчка, за да запали огън, но тя просто се плъзна между вкочанените му пръсти и тупна на каменния под.

- Тер, добре ли си? – подвикна Морса, която беше най-близо до него. Когато забеляза, че петокурсникът не помръдва, тя бързо се приближи до него и разтресе раменете му. – Тер? Причерня ли ти? Причерн…

В мига, в който тя произнесе тези думи, ирисите на Тервел се разшириха и погледът му се фиксира в една неопределена точка. Това забеляза само Морса, която се намираше на една педя от лицето му. Освен това той започна да трепери неудържимо, почти като по време на гърч. От носа му потече тънка струйка кръв, която напои изсъхналите му устни.

В главата си Тервел виждаше един плащ, който се развяваше от вятъра. Около плаща имаше гъста мъгла, а подът представляваше едно безкрайно заледено поле. Не се чуваше никакъв звук, освен плющенето на разветия плащ. Момчето се намираше наблизо. Можеше да види отделните конци, от които бе съшит този плащ. Те бяха черни.

После изведнъж някъде в далечината се появи малко кълбо светлина, което започна да се носи към плаща. По пътя ледът малко по малко започна да се разтапя и мъглата да изчезва. Най-накрая светлината достигна до плаща...

- ТЕРВЕЛЕ! – Морса го зашлеви силно по бузата, което го изкара от транса. 

Болката плъзна по цялото му лице. В същото време той усети, че до него гореше един доста голям пламък, който излъчваше така желаната топлина.

- Май ми стана лошо – каза Тервел с отпаднал глас, но вътрешно си мислеше, че това определено беше едно от неговите видения. Случваше му се за втори път днес. Досега между отделните видения бяха минавали седмици, дори месеци.

- Беше изпаднал в някакво странно състояние. Лицето ти… - започна Морса, но така и не успя да довърши. От другия край на коридора, където се намираше по-голямата част от групата, долетя една стрела и се разби в стената между Тервел и Морса, карайки мазилката да се разхвърчи на всички страни.

Тервел бързо се съвзе и изтича напред. Завари четири или пет железни брони да размахват боздугани и арбалети срещу другите момичета. Във въздуха хвърчаха заклинания. Една от броните се насочи право към Тервел и понечи да го удари. Сянката от боздугана надвисна над лицето му. Той стисна магическата пръчка и я насочи решително напред:

Боздуганът се обърна и цапардоса бронята право в областта на главата. Шлемът се отдели от онази желязна част, покриваща тялото, и се разби в стената. Под бронята нямаше човек. Торсът и краката продължиха да се движат, размятайки ритници.

- Боже, преживяхме земетресение, а сега брони се опитват да ни убият! Да не е петък тринайсти? – провикна се Тервел, докато парираше един удар от друг боздуган.

Тервел беше наблизо и стрелкаше най-различни заклинания. Дали не трансфигурира едната броня в кокошка? Ясна не беше сигурна, но по едно време се разлетяха някакви пера. Нямаше време да се обръне и да го попита какви точно ги вършеше.

Какво, за Бога, беше това място и как щяха да се измъкнат от него? Лилавокоската не знаеше. Но после щеше да мисли за това. Сега трябваше да отблъснат омагьосаните брони и да останат цели докато го правеха. А това не беше толкова лесна задача. Ходещите железа бяха страшно войнствени и нападателни. Замахваха различните оръжия, които държаха и минаваха на сантиметри от главите на учениците. Един меч даже отряза няколко кичура от косата на Ясна и момичето цялата изтръпна при мисълта, че това можеше да бъде някоя друг част от тялото ѝ. 

Арина, която беше рамо до рамо с нея, умело размахваше пръчката си и така се въодушеви след първата броня, която повали, че посрещна с усмивка следващите. Тогава Ясна видя един боздуган, който се канеше да се стовари върху гърба ѝ. Завъртя се рязко на пръсти, приклекна леко и изстреля заклинание, което го разряза на малки парченца. Арина продължаваше да се вихри зад нея и даже не разбра какво се случваше зад гърба ѝ. "И по-добре." - помисли си девойката. Нямаше нужда да ѝ разваля удоволствието. 

- Откъде се взеха тези чудесии... - изкрещя Доротея. 
- Никаква идея.  - отвърна Тервел. 
- Не знам още колко ще издържим да се бие срещу тях... Какво ще правим? - попита Морса.

Но нямаше много какво да правят. Или се биеха, или... Да, нямаше особено голям избор. Трябваше да продължат да се съпротивляват, докато не повалят и последната броня и после просто да намерят изход от това прокълнато място.

Ясна все още не проумяваше къде точно бяха попаднали и какво се случваше с техните професори. Защо ги нямаше? Защо никой все още не се беше появил и притекъл на помощ? Може би и те бяха пропаднали някъде, в някой друг таен коридор и също се сражаваха в момента със страшилища, излезели от някой кошмар. Наистина не разбираше, какво можеше да ги възпрепятства толкова дълго време.

От движението кръвта му беше започнала да кипи и вече не му беше студено. Той скачаше, залягаше и запращаше всевъзможни заклинания към нападащите брони. Личеше си, че се изживява като спасителя на групата. Когато Арина бе заплашена от удар с един гигантски боздуган, Тервел се хвърли да я предпази, но я избута толкова силно, че тя изгуби равновесие и падна назад по гръб. После петокурсникът застана пред Ясна и разпери широко двете си ръце, с което й попречи да вижда случващото се на бойното поле. Наложи се тя да се измъкне на заден ход и да се позиционира в другия край на коридора. Но Тервел бързо я последва и там, подскачайки като млад еднорог.

Четирите останали брони продължаваха да нападат със смразяваща целенасоченост. Лишени от оръжията си, те бяха започнали да налитат директно върху учениците с цялата си тежест. Така Доротея бе приклещена от една броня без глава, която явно бе решена да я смаже. Морса се намираше наблизо, но не реагираше. Беше се свила на кълбо, прегърнала жабока си и гледаща невиждащо в пространството. Поради това Тервел (този път на място) се спусна да помогне на Доротея.

- Левикорпус – произнесе той с твърд глас. На мига бронята, която нападаше шестокурсникът, се обърна с главата (липсваща глава) надолу и увисна във въздуха. След това с едно махване на пръчката момчето запрати бронята към стената. От удара в тухлите се оформи една голяма дупка и бронята тупна от другата страна.

Тервел определено умееше да се дуелира. От поколения неговото семейство произвеждаше най-добрите дуелисти в България, поради което още от седемгодишен го бяха записали на частни уроци. На Коледа Шаханови имаха традиция да излизат в двора на имението си и да провеждат „приятелски“ дуели помежду си. По време на тези събития Тервел бе преживял всевъзможни унижения. Например когато беше на десет, баба му го превърна в кокошка, без да му върне истинския вид в продължение на два часа. Тази история непременно се споменаваше на всяко семейно събиране и изкарваше Тервел извън кожата му. В крайна сметка обаче поне се беше научил да се дуелира. Затова сега далеч не бе толкова притеснен от битката с бронята, колкото останалите от групата.

Докато се бореше с поредната броня, петокурсникът се замисли за видението от преди малко. Какво ли означаваше този червен плащ? В Пророкуването обикновено черното беше знак за смърт, нараняване, страдание… демек нищо добро. Дано това видение да не се отнасяше за тяхното малко пътешествие в подземията.

- Добре, нека да приключваме – обяви Тервел и насочи пръчката си към една от двете все още движещи се брони – Депулсо!  

Туловището изхвърча право към другата броня и двете се удариха с камбанен звън в стената. Тервел ги довърши със заклинанието „Епоксимо“, което ги накара да се „сраснат“ със стената. Броните буквално бяха погълнати от тухлите, като продължиха да размахват ръце във въздуха.

Някакъв шум забоботи в ушите му. Тервел се уплаши, защото си помисли, че е останала някоя броня, която се кани да го цапардоса по главата. Когато обаче обърна, не видя нищо зад себе си.

Направи на останалите знак да млъкнат и се ослуша. Определено не му се беше причуло. Звуците много напомняха хриптящ човешки глас. Дали пак не получаваше някакво видение? Не, не беше възможно. От виденията винаги му причерняваше и всичко се… ъ, появяваше в главата му. Проф. Фелес веднъж беше казала: „По Пророкуване виждаме, а не чуваме разни неща, така че поне лъжете правдоподобно, когато ви изпитвам“.

- Вижте! – Ясна прекъсна мислите му. Тервел проследи накъде сочеше нейния пръст и видя, че дупката в стената се беше покрила с тънък слой лед. Петокурсникът се запъти натам с предпазливи стъпки.

После от дупката се появи черният плащ от видението му.

@Ориана Алистър  @Ян Маджаров  @Яна Вълканова @Борис Захариев @Тервел Шаханов @Ясна Соколова @Доротея Дрекова

   

Ела панически въртеше глава и оглеждаше всеки милиметър от помещението, но от шестокурсника нямаше и следа. Чудесно! Единственият им шанс да се измъкнат оттук живи беше потънал вдън земя. 

   

- Само да ви кажа, че всички неприятни хорър филми започват точно така... - каза Яна и беше права. Винаги имаше нещо я по стените, я зад някой ъгъл, което ги дебнеше и ги отвличаше един по един... Ела потръпна, дали от мисълта за чудовища, които отвличаха деца, или заради резкия спад на температурите - не е ясно. 

На Тервел му трябваха няколко секудни, за да разбере, че стои пред диментор. Това беше проблемът с неговите видения: получаваше податки за бъдещето, но до последния момент не можеше да проумее до какво точно се отнасят. Много полезно умение, няма що! Сега успя да навърже всичко чак когато видя страшната кръгла уста на диментора, рееща се насред плаща. Изведнъж стана толкова студено, че Тервел инстинктивно стисна лактите на ръцете си и ги притисна към гърдите си в опит да задържи телесната си топлина. Заля го една мощна вълна от отчаяние, в която той потъна като камък. В същото време в главата му се загнезди упорита и нетипчина за него мисъл: че е по-добре да се откаже, да се предаде. Дименторът щеше да го сграбчи с кокалестите си ръце, да приближи устата си към неговата и да му вземе душата. Нямаше да отнеме повече от минута. Звучеше му като нещо, което щеше да се случи, без значение от това какво щеше да направи той. Ето, идваше…

Светлината изпълни мрачния коридор със силата на сто слънца. Лъчите, които приличаха на разперени криле, избутаха диментора обратно в дупката, откъдето се беше появил. От отворената уста на съществото се изтръгна нещо като вик. Когато го чу, Тервел закри с ръце ушите си и просто се свлече на земята. Имаше чувството, че е изразходил цялата си енергия. Вече я нямаше тежестта на отчаянието, но се беше появила тази безкрайна умора, която не му позволяваше да помръдне. Искаше му се да легне на пода и да заспи.

- Господи, искаш да спечелиш награда за драматизъм, това ли е? – чу гласът на Арина да се разнася над него. – Днес обра всичкия прах от земята.

Той фиксира погледа си върху момичето, което го гледаше строго от вертикална позиция. В гърдите на петокурсника се запали отново едно малко пламъче. Тотално си беше отишло онова пораженческо чувство от преди малко. Със стиснати челюсти той се понадигна и каза:

- Така по ми харесваш – усмихна му се, помагайки му да се изправи. Той също се усмихна. – Разбра ли, че от другата страна на стената има друга група ученици?

Тервел се ослуша и действително дочу някакви гласове, които със сигурност не бяха на Морса, Ясна и Доротея. Двамата с Арина се насочиха към дупката и се прехвърлиха от другата страна. Петокурсникът тъкмо пристъпваше в новия коридор, когато в него се удари Борис.

- ТЕРВЕЛЕ? – приятелят му го погледна ококорено, после го прегърна силно. – Добре ли си? Изглеждаш ужасно и хич няма да се харесаш, ако се видиш в огледало.

- Най-вероятно си прав – каза Тервел и отмена един кичур от челото си. – Остави това. Не ти ли се струва странно, че има диментори в училището?

Физиономията на Борис се смени от леко развеселена на сериозна. И той самият не беше в най-добрата си форма.

Тервел кимна. Не успя обаче да отговори, тъй като точно тогава в коридора се разнесоха викове. Някой молеше за помощ. Звучеше като детски глас. Може би дименторите бяха погнали и някой друг в подземията? Групата веднага се втурна по посоката на звука.

Само на няколко метра надолу коридърът свърши и те се озоваха пред една отворена врата, водеща към кръгла стая. Тук също беше прашно и мрачно, но имаше нещо, за разлика от безкрайния коридор досега. В центъра на стаята имаше бюро, стените бяха запълнени с рафтове книги, а имаше и един доста голям гоблен с движещи се хора. Предпазливи, но и любопитни, учениците навлязоха в стаята с бавни стъпки.

- Това място май е оставено така доста отдавна… - каза Морса с пресипнал глас.

- Да, вижте тези книги. Написани са на старобългарски – чу се гласът на Доротея.

Всички вече бяха плъзнали из стаята като мравки и разглеждаха всичко, което им попаднеше пред очите. Тервел стоеше настрани и наблюдаваше. Имаше някакво странно предчувствие, че би било по-добре да се махнат от тази стая.

- Я виж ти, това изглежда като Параскева Черноглавата, нали така? – провикна се Борис, който стоеше пред гоблена. – Точно като статуията й в…

Протегнатата му ръка обаче замръзна във въздуха.

После падна назад.